Джон Лескроарт
Право на милосърдие (38)

Трийсет и седма глава

Настани се зад кухненската маса в момента, в който входната врата се затвори зад Франи, повела децата на училище. С облекчение установи, че листчето с телефонния номер на Джийни Уолш все пак е в куфарчето му, въпреки временната, но тотална амнезия, която го беше обхванала вчера.

Тя вдигна на второто позвъняване. Този път бебешки плач липсваше, а гласът й звучеше доста по-спокойно.

— Госпожо Уолш, отново ви безпокои Дизмъс Харди. Адвокатът от Сан Франциско…

— О, да, помня ви. Бяхте обявили награда…

Май ще е по-добре първо да й подам захарчето, рече си Харди.

— Обаждам се именно по този повод. Имате всички шансове да получите наградата, но преди това бих искал да ви задам още един-два въпроса… Разполагате ли с няколко минути?

— Надявам се. Британи заспа. Обикновено е много послушно дете, но вчера нещо й беше станало… Може би й растат зъбите.

Харди с лекота влезе в положението на младата жена. Отлично знаеше какво значи да си изцяло ангажиран с невръстно дете, с неговите здравни и всякакви други проблеми. Дори перспективата да получиш една нелоша парична награда не може да те откъсне от тях.

— Убеден съм, че е чудесно дете — рече той. — Но бих искал да ви задам още няколко въпроса за майка ви… Вчера споменахте, че в Сан Франциско се е казвала Джоан Палмиери, нали? Това моминското й име ли беше, или вече е била омъжена?

— Не ви ли обясних? — отвърна с нервен смях Джийни. — Май, че не… Да, тя е била омъжена за баща ми. Не за Рон, а за истинския ми баща…

— Рон? — с недоумение попита Харди, объркан от пороя имена.

— Рон Сингълтери.

— А Палмиери?

— Палмиери е моето моминско име.

Ясно, рече си той. Скоро всичко ще дойде на мястото си.

— А първото име на баща ви беше Рандъл?

— Да, Ранди… А вие откъде знаете?

— Той е загинал при пожара на „Грото“ през 1979 година, нали?

— Точно така. Тогава съм била още бебе. Всъщност, не съвсем — на четири, или пет… Изобщо не го помня. После сме се преместили тук. Мисля, че мама е искала да започне отначало. И не е сбъркала. Нещата се оправили, защото Рон беше много добър човек…

Харди забързано си записваше.

— Но не помните човек на име Сал Русо, така ли?

— Не. Снощи доста мислих върху това… Дори звъннах на сестра ми, но и тя не е чувала името…

Нещата започваха да се изясняват. Сал бе споменал децата на Джоан Сингълтери — в множествено число, и това се потвърждаваше.

— Имате ли и други роднини, Джийни?

— Не. Разбира се изключвам собственото си семейство — Джони и Британи… Марджи е единствената ми роднина. Днес носи името Марджи Санфорд.

— Ясно. Ако не възразявате, ще ви задам още един-два въпроса… Чувала ли сте името Марио Джиоти? Познавате ли го?

— Ако трябва, ще се запознаем — засмя се тя.

— Не, това не е необходимо. Справяте се чудесно. Наградата изобщо не зависи от факта дали познавате Марио Джиоти, или не…

— Това звучи окуражаващо, защото наистина не го познавам.

— И никога не сте чували това име?

— Не, съжалявам.

Аз също, рече си Харди.

Но вече бе получил далеч повече, отколкото само преди два дни би дръзнал да мечтае… В скоропоговорка изстреля пред момичето една дълга серия имена: Брендън и Дебра Макоури, Греъм Русо, Джордж Русо, Лелънд и Хелън Тейлър… Всички имена, за които успя да се сети, между които за малко не включи и Дейвид Фрийман… Но Джийни не познаваше никой от тях.

Каза й да има търпение. Каза й, че май ще се окаже точно човекът, когото търсят. Каза й, че скоро отново ще се обади…

 

 

Но къде е връзката? Как са се запознали Сал и Джоан? Направи си едно силно еспресо и потъна в дълбок размисъл.

Ранди Палмиери е загинал при пожара в „Грото“. Самото заведение е било фамилна собственост на Джиоти, продали са го няколко месеца след пожара. Един мистериозен пожар, който е започнал в кухнята на заведението и е успял да го изпепели въпреки наличието на извънредно качествена противопожарна система. Сал Русо пази спомен за този пожар чак до смъртта си, заедно с петдесет хиляди долара на пачки, върху чиито бандероли личи дата от няколко месеца по-късно.

В личен план бракът на Сал приключва горе-долу по същото време. Той вече не се чувства благороден и горд човек, какъвто вероятно се е чувствал до настъпването на тези събития. Той вече няма сили да се бори срещу злите сили, олицетворявани от Лелънд Тейлър. Вече не заслужава нито Хелън, нито прекрасните деца от брака си с нея. Тя има пълното право да го зареже, оттам нататък той не прави никакви опити да поддържа връзка с децата си…

Той е повече от провален. Той е съсипан.

Постепенно животът му започва да тече изцяло под знака на миналото. Там и само там той може да изкупи греховете си, да изплати дълговете си, да изживее още веднъж голямата си любов… Миналото измества настоящето, всичко се случва отново…

Това постепенно превръща Сал в трудно поносим човек, или „трън в задника“ — както се беше изразил Маурицио. А с влошаването на здравословното му състояние — и в нещо много по-лошо. Той забравя какво трябва да държи в тайна, едновременно с това помни онова, което си е обещал да забрави…

И вероятно е станал опасен.

 

 

В централата на Противопожарна охрана го посрещна същата любезна чернокожа служителка.

— Каишът за придържане на маркучи се оказа нещо съвсем друго, нали? — хвърли му многозначителен поглед тя.

Лек удар, който попадна точно там, където беше насочен — между ребрата.

— Адски ми е неудобно — призна с въздишка Харди. — Но ще ви кажа истината: аз съм адвокат. На хората от моята професия понякога им се налага да прибягват до тъпи номера…

— Значи не става въпрос за колан, който сте получил от някакъв приятел? — бързо включи жената.

— Не — мрачно кимна той. — Едва снощи се уверих в това. Каишът е придобит по време на един пожар, при който е загинал човек… Името му е Рандъл Палмиери, има го на стената отвън. Питам се дали не бих могъл да поговоря с някой от Отдела за подпомагане на децата и вдовиците на загиналите при изпълнение на служебния си дълг…

— Обърнете се към мен — отвърна с лека усмивка жената. — Аз завеждам информационната служба тук.

— Искам да идентифицирам децата на този човек — престана да се колебае Харди. — Става въпрос за една значителна сума, която те трябва да получат и която положително ще им бъде добре дошла… Предполагам, че когато някой пожарникар загине при изпълнение на служебния си дълг, семейството му получава известна компенсация, нали?

Жената кимна, после попита:

— Палмиери?

Харди повтори името буква по буква:

— Рандъл Г.

— Почакайте за момент…

Жената се забави около пет минути. Когато се върна, в ръцете си държеше папка с черни корици.

— Извинете, че се забавих, но трябваше да попитам шефа си доколко поверително е всичко това… — Раменете й леко се повдигнаха: — Без съдебна заповед нямам право да ви дам адреси, или друга конкретна информация, но мога да проверя дали човекът, от когото се интересувате, фигурира в нашите списъци. Нали казахте, че това ви стига?

Харди разбра, че трябва да приеме това, което му се предлага.

— Точно така — кимна той. — Интересува ме човек на име Рандъл Г. Палмиери…

Жената разтвори папката, намери нужната страница и зачака.

Харди не се нуждаеше от записките си.

— Жена му се е казвала Джоан — започна той. — Преселила се е в Юрека и се омъжила за човек на име Рон Сингълтери. Има две дъщери — Джийни и Марджи, и двете с други фамилии, понеже са омъжени…

— Това го пише и тук — кимна жената.

— Дъщерите получават ли все още някаква пенсия?

— Не. Със смъртта на съпругата помощите са били прекратени.

— Значи те вече не получават нищо?

— Поне от нас — кимна жената, но очите й продължаваха да бягат по документите в папката. — Не виждам с какво може да навреди това… — промърмори след известно време тя и вдигна глава: — Вероятно ще получите повече информация от един спомагателен фонд, чийто адрес фигурира тук… Децата на Сингълтери може би са получавали помощ и от него, извън пенсията от нас…

— Прекрасно — кимна Харди. — Какъв е адресът?

— „Мемориален фонд БДГ1981“ — изчете името служителката. — Чакайте да видим… О, адресът е на Бейуест, само на две пресечки оттук. Ще стигнете дори пеша…

 

 

Не му се искаше да вижда никого, най-малкото пък Дейвид Фрийман и Греъм Русо, които висяха в преддверието на кантората. Часът беше няколко минути след единайсет. Нямаше как да ги избегне, затова реши да опита с любезност. Окачи на лицето си най-деловата маска, на която беше способен и многозначително погледна часовника си.

— Само минавам оттук, момчета — обяви той. — Бързам за един важен обяд. Големи мангизи, Дейвид… Може би най-накрая ще имаш повод да се гордееш с мен…

Филис му хвърли един укоризнен поглед иззад батареята телефони на бюрото си. Вдигаше прекалено голям шум. Но Харди не й обърна внимание.

— Греъм, звънни на брат си и сестра си и ги предупреди да не си харчат наследството — подхвърли той. — Защото сме на път да открием Джоан Сингълтери, но сега нямам време за обяснения…

Всичко това беше казано в движение, краката му се насочиха към подножието на стълбите.

— Точно по този въпрос исках да поговорим — последва го Греъм.

Харди спря и се обърна. Греъм го настигна, но не спря.

— Всичко е на бюрото ти — подхвърли той и започна да взема стълбите по две наведнъж.

— Значи си проникнал в кабинета ми? — попита с престорен гняв Харди.

Стигнал междинната площадка, Греъм се обърна.

— Ако беше заключен, щеше да ми е значително по-трудно — отвърна с усмивка той. От възбудата му личеше, че е открил нещо важно. — Щяхме да ти се обадим още снощи, но минаваше девет и половина… Решихме, че старци като теб отдавна вече спят…

— Я се махни от пътя ми!

Греъм грациозно се отдръпна, на лицето му продължаваше да грее широка усмивка. Харди прекоси помещението и се втренчи във вестникарската изрезка, оставена върху бюрото му. Беше от „Кроникъл“, хиляда деветстотин осемдесет и осма.

— Занесохме кашоните у дома и решихме да ги прочистим, тъй като заемаха много място — продължаваше Греъм. — Сара държеше да прегледаме всичко, страница по страница. И да изхвърлим излишното…

— Аз пък си мислех, че водя страхотно напрегнат живот и затова си лягам в девет и половина — изгледа го Харди.

— Не съм казал, че свършихме само това — поясни с усмивка Греъм. — Но както и да е… Тази статия я откри Сара…

Статията представляваше един от онези допълващи някаква новина материали, до които прибягват повечето ежедневници: „Какво стана с това, животът след онова…“. Тази тук се ровеше в живота на шест вдовици, изгубили мъжете си поради нещастни случаи на работното място. Един строителен работник, две ченгета, един рали пилот, един летец на чартърен самолет и Ранди Палмиери — пожарникар…

— Съпругата на този човек Джоан Палмиери се е преселила в Юрека, където сключва брак с някой си Рон Сингълтери — пусна бомбата Греъм.

— А мъжът й е загинал при пожара в „Грото“…

— Трябва да е нашата Джоан Сингълтери — тръсна глава Греъм.

— Тя е.

Греъм млъкна за момент, после вдигна глава:

— Ти знаеш?

— Не всичко — измъкна се Харди. — Точно по този въпрос исках да поговорим.

— Но има проблем — поклати глава Греъм. — Обадих се в информационния център на Юрека, откъдето казаха, че в града няма регистрирани нито Сингълтери, нито Палмиери…

Няма я, рече си Харди. В замяна на това има Уолш и Санфорд, но за момента е по-добре да не знаеш това.

— Е, все пак е нещо, за което можем да се заловим — каза на глас той. — Виж какво… Наистина трябва да бягам. Ще говорим по-късно, става ли?

Но очевидно усетил близката развръзка, Греъм не искаше да се откаже толкова лесно.

— Чакай за секунда — спря го той. — Кажи какво си открил.

— Същото, но от друг материал на „Кроникъл“. Днес ще направя опит да се срещна с Марио Джиоти. Искам да разбера дали Сал е имал нещо общо с пожара…

— Не допускаш, че той е подпалил кръчмата без да иска, нали? Че е бил пиян, или нещо подобно…

— Не, не допускам нищо подобно — искрено отвърна Харди.

Но най-сетне беше открил механизма, с чиято помощ Сал бе стигнал до фамилното име на новия съпруг на Джоан Палмиери. И бе убеден, че вече знае механизмите, които са задвижили последвалите събития…

 

 

— Господин Харди… — Макар и съвсем самичък в огромния кабинет, съдията Марио Джиоти не си бе направил труда да свали тогата, с която водеше съдебните заседания. Седнал зад масивното писалище, той бе потънал в четенето на някакви документи. Това едва ли е случайно, светкавично прецени Харди, докато съдията бавно вдигаше глава да го погледне: — Казал сте, че става въпрос за нещо важно…

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин съдия, и ви благодаря за отделеното време. Зная, че сте много зает…

— Ако се виждам с хора, само когато не съм зает, значи няма да се виждам с никого — усмихна се Джиоти. — Няма ли да седнете?

Харди си избра кътчето в близост с орнаментираната камина, във вътрешността на която приятно бръмчаха електрическите реотани. Времето беше студено и доста противно, вятърът гонеше ниско надвисналите облаци. По време на кратката разходка от кантората до Федералния съд, шлиферът на Харди успя да подгизне от ситния дъждец.

— Имам един голям проблем, господин съдия — започна без увъртания той.

— Какъв по-точно?

Харди потисна желанието си да каже „вие“, предпочитайки внимателно да подбира думите си. Ще го притисне едва когато отстрани всички начини за измъкване.

— Страхувам се, че отново става въпрос за пожара в семейния ви ресторант… Сдобих се с информация, която ме навежда на мисълта, че Сал има нещо общо с него…

Джиоти се облегна в солидното кресло и докосна устните си с пръст.

— Продължавайте.

— Помните ли, че една сутрин ви посрещнах тук отзад, на уличката, и ви попитах за жена на име Сингълтери?

— Разбира се, че помня.

— В онзи момент криех информацията, свързана с тази жена, просто защото нямаше как да я използвам в процеса.

— И каква по-точно е тази информация?

Накратко Харди му съобщи за молбата на Сал петдесетте хиляди долара да бъдат предадени на Сингълтери.

— Нямахме представа дали тази жена изобщо съществува и по тази причина аз реших да не я споменаваме пред съдебните заседатели. Просто защото нямаше да ни повярват…

— Логично — съгласи се Джиоти. — Но сега сте я открил, така ли?

— Почти — кимна Харди. — Всъщност, открих дъщерите й…

— Значи всичко е наред? — изгледа го внимателно съдията. — И вече сте в състояние да обясните желанието на Сал?

— Да. Първият съпруг на Джоан Сингълтери се казва Ранди Палмиери…

Лицето на Джиоти видимо потъмня, торбичките под очите му станаха по-видими. Челюстите му едва забележимо се стегнаха, от устата му излетя тежка въздишка:

— Човекът, който загина при пожара…

— Познавахте ли го? — попита Харди.

— Знаех кой е… Името му се запечата в съзнанието ми завинаги. Такава трагедия! Можех ли да го забравя?

— Не знам това. Но в този план ще си позволя да добавя, че съм доста учуден от факта, че не помните името Сингълтери…

— Но това не беше нейното име, как бих могъл да…

Харди не можеше да търпи повече.

— Хайде да прекратим тази игра, господин съдия! — прекъсна го с категоричен тон той. — Мемориалният фонд БДГ е основан от вас, нали? „Мемориален фонд Бруно Джиоти и «Грото»“, който в продължение на цели седемнайсет години отпуска средства на жената с име Джоан Сингълтери! Не ме карайте да вярвам, че сте забравили този факт, моля ви!

Джиоти поклащаше глава, очите му бяха заковани някъде в пространството, което ги разделяше. После стана и пристъпи към прозореца зад писалището.

— Веднъж вече споменах, че се възхищавам от начина, по който разсъждавате, господин Харди — промълви след доста продължителна пауза той. — Но сега виждам, че разсъжденията ви стигат твърде далеч… Намеквате, че имам нещо общо с онзи пожар, нали? А следователно и с подпалвачество и убийство? — Най-сетне отмести поглед от сивата панорама оттатък прозореца и се обърна с лице към посетителя: — Страхувам се, че нямам време за подобни глупости!

— Ще се радвам да чуя обясненията ви — настоя Харди.

Ноздрите на Джиоти видимо потръпнаха.

— Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения, господин Харди! — изръмжа той. — Защото и аз, като всички граждани на Съединените американски щати, съм невинен до доказване на противното! Защо не се обърнете към полицията, ако наистина сте убеден в правотата на тези безумни обвинения? — Ръката му се стрелна по посока на вратата: — Знаете пътя, нали? Този разговор приключи!

Харди стана, но вместо да тръгне към вратата, остана прав до стола, в подчертано нехайна поза.

— Не мисля така — рече той.

Явно несвикнал с неподчинение пред авторитета на един съдия от Федералния съд, Джиоти буквално окаменя. Миг по-късно лицето му потъмня от притока на кръв.

— Казах да се махате по дяволите! — изкрещя той и ръката му се протегна към телефона: — В противен случай ще повикам охраната да ви изхвърли!

— Няма да го направите — спокойно отвърна Харди. — Защото имам предвид Сал Русо, а не някакъв пожар отпреди деветнайсет години!

— Какво искате да кажете?

Джиоти остава слушалката и закова поглед в лицето му.

— Петдесет хиляди долара — рече Харди.

Съдията мълчеше и чакаше.

— Тези пари са свързани с пожара. Не зная как точно са се озовали у Сал, но полицията със сигурност ще се опита да разбере това. В хода на този процес неминуемо ще открият връзката между вас и смъртта на Сал. Вероятно и мотивът ви да го убиете… Но мисля, че е излишно да ви напомням всичко това…

— Мислите, че аз съм го убил?

— Мисля, че когато сте му поставил инжекцията, Сал все още не е бил готов да посрещне смъртта. Което означава убийство.

— Вие сте луд!

Харди не обърна внимание на тази реплика и спокойно добави:

— Искам да разбера какво е станало. Нямам намерение да тичам в полицията. Искам го за себе си и няма да мръдна оттук преди да ви изслушам!

— Май наистина е така — въздъхна Джиоти и се върна на мястото си зад бюрото. — Въпросният Палмиери загина докато се бореше в пожара в ресторанта на баща ми… Съвсем логично беше да се погрижим за семейството му.

— Но вие отрекохте, че сте чувал тази фамилия, нали? А на това му викат гузна съвест…

— Предпочетохме да не даваме гласност на благотворителния си жест — сви рамене Джиоти. — Вие очевидно смятате това за престъпление, но едва ли много хора ще мислят като вас, най-малко пък полицията… — Ръката му отново се протегна към телефона: — И тъй, сам ли ще си тръгнете, или да викам охраната?

Покер с високи залози и съдията блъфира, съобрази Харди. Но върши това недостатъчно майсторски, тъй като очевидно пропуска един прост факт: ако в ръцете на Харди не беше по-силната карта, той отдавна вече нямаше да е тук… Следователно беше негов ред да вдигне мизата.

— Викайте войската — рече с въздишка той. — Изобщо не мисля за доброволно оттегляне. Нима си въобразявате, че ще се откажа, особено след всичко, което преживях благодарение на вас?

— Копеле! — мрачно изръмжа Джиоти. Ръката му продължаваше да стиска слушалката.

— Добре, ще повикате охраната — продължи с тих глас Харди. — Но те са длъжни да направят рапорт за инцидента и нещата стават официални… А ние все още не сме готови за това, нали?

— Какво ни пречи? — попита Джиоти, без да отмества мрачният си поглед от лицето му.

— Аз.

— И какво предлагате?

— Нищо не предлагам, господин съдия. Искам да разбера какво се е случило. Аз съм съдебен служител и ако се налага, наистина ще се обърна към полицията. Но ако не се налага… — млъкна, оставяйки изречението си недовършено.

Тежкият поглед на Джиоти остана върху лицето му още няколко секунди, после ръката му вдигна слушалката и Харди изпита неприятното усещане, че е загубил. Съдията явно бе решил да използва широките си политически връзки. В резултат полицията вероятно ще прояви любезен интерес към информацията, след което ще отсъди, че Негова Светлост не е извършил нищо нередно, а Харди е само един от многото жадни за слава адвокати, които не се спират пред нищо, за да привлекат вниманието на медиите и да спечелят някой и друг клиент на гърба на почтената юридическа общност.

— Тук, разбира се, нямам предвид вестника — подхвърли той.

Джиоти обработи тази нова информация, взе решение и натисна един от бутоните.

Изчака за миг, после нареди на секретарката си да не го безпокоят. Остави слушалката и заби очи в лицето на Харди:

— Или ще чуете какво се е случило, или ще отидете в полицията — отсече той. — Едно от двете. Но каквото и да решите, аз вероятно ще се нуждая от известна юридическа помощ… — Бръкна под съдийската тога и измъкна една банкнота от портфейла си: — Желаете ли да бъдете мой адвокат, господин Харди?

Банкнотата в ръката му беше от пет долара и представляваше официален аванс. Ако Харди я вземе, всичко казано оттук нататък попадаше в сферата на поверителните отношения между адвокат и клиент. И той не би могъл да отиде в полицията.

Този човек е истински Фауст, помисли си с уважение Харди. Освен това, от гледна точка на закона, правосъдието беше раздадено. Никой не би тръгнал да търси истинския убиец на Сал Русо.

Въпреки всичко продължаваше да се колебае.

Макар и все така тих, гласът на Джиоти го прониза чак до сърцето:

— Нима наистина вярвате, че ще откриете физически доказателства за един пожар, станал преди деветнайсет години? И то такива, че да издържат в съда? Трябва да ви кажа, че застрахователната компания ни изплати обезщетението едва след като проведе щателно разследване…

Тонът му отново се промени. Нетърпение? Повелителност?

— А сега ви предлагам да вземете тази банкнота или да се махате по дяволите оттук! В първия случай ще научите каквото искате, във втория — няма. Решавайте!

Харди прекоси стаята и се изправи пред бюрото. Останал на стола, Джиоти внимателно го наблюдаваше. Ръката му бавно се протегна към петте долара на плота, прибра ги и ги пусна в джоба си.

— Е, добре, господин адвокат — рече с въздишка съдията. — Седнете и чуйте една история…

 

 

— Нека кажем, че „Грото“ е преживявал трудни времена. Дори в най-оживения туристически сезон, ресторантьорството си остава един труден бизнес, а сезонът далеч не е бил от добрите. Тук трябва да добавим, че синът на собственика е млад юрист с амбиции за политическа кариера. Но това не му пречи от време на време да поработва и в кухнята — нещо, което в интерес на истината му е наистина приятно. Той изпитва доста сериозни съмнения относно кариерата си, не е сигурен накъде върви и какво върши. По тази причина се държи в близост до ресторанта…

Да речем, че един ден се получава общинска заповед, според която ресторантът е длъжен да осигури достъп за инвалиди до главния си салон. Това означава да се построи специална рампа, основен ремонт на преддверието и още куп неща. Казано с две думи, трябва да се вложат около четирийсет и пет хиляди долара, иначе общинските власти ще запечатат ресторанта. Това променя нещата из основи. Бизнесът е готов да забели корем, собствениците няма откъде да вземат тези пари, тъй като никой не желае да им отпусне кредит от трийсет-четирийсет хиляди долара, само за да осигурят достъп на инвалиди и до без това празния си салон…

Изход от положението намира гениалното хлапе, кой друг? Планът е да се организира един малък, напълно контролиран пожар в кухненските помещения. Достатъчен за получаването на застраховката, която ще покрие и исканото от общинските власти преустройство… Да речем, че младият юридически гений има един много близък приятел, който случайно се казва Сал и който притежава място на кея точно зад ресторанта. Двамата често ходят на риба заедно — обикновено през нощта. Така става и вечерта, в която избухва пожара. Връщат се едва на разсъмване…

Младият адвокат е сигурен, че пожара не може да се разпростре. В противопожарно отношение ресторантът е оборудван безупречно. Има система за ранно предупреждение, за двойно осигуряване и така нататък… Но той не отчита натрупаните в кухнята мазнини, които се нагряват прекалено бързо и прекалено лесно… Както и да е. Заведението изгаря до основи.

Лошото обаче е друго — при борбата с пламъците загива човек. Случайно този човек е пожарникар. Млад, хубав, с две малки деца и красива съпруга…

Няма доказателства за умишлен палеж. Като причина за пожара се посочва кабел на централното елзахранване, който дава на късо поради прекалено омазняване. Някой от кухненските работници е забравил престилката си на горещата печка и тя пламва… Двамата приятели имат желязно алиби, макар че никой не им го иска… По време на пожара са били далеч, в открито море… Доказателство за това е пълната лодка с риба…

Джиоти се облегна назад в прекомерно широкия стол и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Да приемем, че се е случило нещо подобно, адвокате — тежко въздъхна той. — Можеш ли да го превърнеш в материал за съдебен процес?

Харди беше прекалено уморен за подобни игри. Но в едно Джиоти беше абсолютно прав: доказателства няма. За убийство действително няма давност, но човек трябва да разполага с доста повече доказателства, за да изправи някого пред съда.

Всички физически доказателства за пожара отдавна са изчезнали. Сал е отнесъл желязното си алиби в гроба, заедно с това на Джиоти. Джоан Сингълтери също е мъртва. Дори застрахователната компания не е открила следи от умишлен палеж. Никакъв шанс. Няма полиция на света, която би предприела подобно разследване.

Но Харди искаше да узнае и нещо повече.

— Как според вас човек като Сал се е оказал притежател на петдесет хиляди долара в брой? — попита той.

— В сценария, който току-що описах, те биха могли да са част от застраховката.

— Искате да кажете подкуп, за да си държи устата затворена…

— По-скоро израз на благодарност. А може би по мъничко и от двете… — Раменете на Джиоти леко се присвиха: — Животът е сложен…

— Но Сал не успява да прогони чувството си на вина, нали? Той е убил човек… Съвсем обикновен човек, с жена и деца, също като него… И тази мисъл го съсипва.

Отговори му ново повдигане на рамене.

Харди извади банкнотата от джоба си и я постави върху бюрото.

— Край на хипотезите, съдия — изръмжа той. — Връщам ти парите, следователно вече не си ми клиент. Ти уби Сал, нали?

— Не съм.

— Убил си го, защото се е разприказвал. Болестта го връща в миналото и той започва да дрънка за пожара, където свари и пред когото свари. Така ли беше?

— Не съм го убил — повтори Джиоти.

— Не ти вярвам!

Съдията придърпа банкнотата пред себе си.

— Пет пари не давам дали ми вярваш или не, господин Харди — процеди той. — Сал беше най-добрият ми приятел. Той ме спаси, той ми позволи да направя кариера и да стана това, което съм. Но за това плати твърде висока цена, изгуби всичко. Нима допускаш, че след всичко това мога да вдигна ръка срещу него?

— Мисля, че си нямал друг избор.

— Грешиш. Пожарът беше един трагичен инцидент, една огромна грешка. Направих всичко възможно да помогна на семейството на нещастника, а също и на Сал. Продължавахме да се срещаме, въпреки че от време на време той ставаше невъзможен… Но никога, повтарям никога не бих го убил! Разбираш ли? По-скоро бих убил себе си!