Джон Лескроарт
Право на милосърдие (41)

Четирийсета глава

Сара стоеше права пред бюрото на Глицки, вратата беше затворена. Очакваше мълнията. След оправдателната присъда на Греъм, нападението срещу Харди и последвалите разкрития относно семейство Джиоти, случаят Сал Русо отново бе разбунил духовете.

Репортерите кръстосваха града и се опитваха да надушат някаква допълнителна информация. През уикенда, търсейки връзка между Крейг Айсинг и доходите на Греъм, някакъв телевизионен екип бе успял да открие Айсинг и да вземе интервю от него. В хода на това интервю Айсинг бе казал, че Сара е присъствала на един мач на Греъм, само два дни след официалното обвинение срещу него. Снощи телевизията показа материала, а рано сутринта лейтенантът я повика в миниатюрния си кабинет.

— Нямам извинение, сър. Наистина бях там. — Глицки мълчаливо я гледаше. Никак не му беше приятно да чува това. Инспектор на негово подчинение бе допуснал тежко нарушение, което не само щеше да доведе до уволнение, но вероятно и до обвинение в укриването на търсен от правосъдието заподозрян. — Мога да кажа само едно — бях абсолютно убедена в невинността на Греъм. И не съм го укривала, а дори напротив. Мисля, че именно аз го убедих да се предаде…

— Убедила си го, значи — изръмжа Глицки. — Била си в контакт с човек, когото търсят по обвинение в убийство, и вместо незабавно да го арестуваш, ти започваш да го убеждаваш да се предаде! Нямаш право на подобни решения, сержант!

— Да, сър, зная. Постъпих погрешно.

— Той е бил обвинен от разширен съдебен състав!

— Да, сър.

Нямаше намерение да набляга на политическия цирк, който бе съпътствал това обвинение. Просто защото Глицки го бе усетил не по-зле от нея. Лейтенантът издърпа чекмеджето пред себе си, сведе глава и промърмори:

— Разбира се, АПС — Асоциацията на полицейските служители, не иска уволнението ти. Заплашват ни със съд. Първата жена в отдел „Убийства“ и още куп глупости от тоя сорт… Предполагам си даваш сметка, че ако беше мъж, отдавна вече да те няма.

— Моите уважения, сър, но ако бях мъж, не бихме имали повод да обсъждаме нищо! — вирна брадичка Сара. — Защото нарушение от подобен характер отдавна щеше да е погребано и забравено!

— Наистина ли мислиш така? — тежко я изгледа Глицки.

— Да, сър. Не го приемайте лично, но вече съм била свидетелка на подобни действия.

— Ако сама си подадеш оставката, ще ни спестиш куп главоболия — рече Глицки.

— Но ще докарам големи главоболия на себе си, сър — незабавно отсече Сара. — Работих дълго и упорито, за да стигна дотук и заслужавам да бъда тук!

Глицки заби поглед в лицето й и дълго мълча. Тази жена бе направила капитална грешка в преценката си, но въпреки това притежаваше онази твърдост, независимост и ум, които я правеха превъзходно ченге.

— Знаеш ли, сержант — започна той, като внимателно подбираше думите си: — Този отдел съвсем не е рай… Човек не може да се бори да постъпи в него, а после — след като постигне това — изведнъж да спре…

— Не съм казала, че…

Той вдигна ръка.

— Казваш, че си заслужила своето място тук… Е, добре, признавам, че наистина е така. Но не можеш да лежиш на тези заслуги, на старите лаври. Трябва всеки ден да доказваш, че заслужаваш мястото си, с всичките си действия. Разбираш ли? В противен случай трябва да си вървиш…

Сара прие думите му без да мигне.

— Но в крайна сметка той бе оневинен, сър. Не е убил никого. Съюзът на адвокатите не направи дори опит да му отнеме лиценза… А що се отнася до мен, подобно нещо едва ли някога ще се повтори… — Замълча за момент, после тихо добави: — Защото ние мислим да се оженим…

Глицки отново издърпа чекмеджето и заби поглед във вече попълнения и подписан рапорт до началника на полицията за нейното уволнение. И изведнъж разбра, че няма да го изпрати.

Бутна чекмеджето, въздъхна и заби очи в нейните.

— Радвам се за теб — простичко рече той.

 

 

Трябваха му няколко седмици, няколко дълги и тежки седмици, за да си даде отговор на един прост въпрос — струваше ли си всичко това. Тласкан от непреодолимото желание да разбере цялата истина за Сал Русо, той за малко не изгуби живота си. Дупката в корема, причинена от втория куршум, постоянно му напомняше, че е бил на ръба. Два сантиметра по-нагоре и куршумът щеше да прониже белите дробове и сърцето му…

Едновременно с това съзнаваше, че още дълго време ще го измъчват кошмарите. Едва ли скоро щеше да забрави металическото изщракване на спусъка в момента, в който дулото бе опряно под брадичката му… Още дълго щеше да го чува и да се надига от постелята, облян в студена пот. Още дълго щеше да се измъква от леглото с кротко спящата Франи и накуцвайки да се отправя към спалнята на децата си в притихналата и тъмна къща, която беше техен дом. Да ги погледа за миг, а после да се върне в хола и да размести слонския керван…

Да седи в тъмния хол и да мисли, да мисли…

И все пак, въпреки страданията, които го сполетяха, той бе извадил късмет. Раната в крака се оказа лека, тъй като куршумът бе пронизал мускула на прасеца, без да засегне костта. Докторите обещаваха, че само след шест месеца той отново ще е в състояние да пробягва своите шест километра дневно, но едновременно с това признаха, че по всяка вероятност трябва да забрави за дългия скок…

Въпреки явното подобрение, все още имаше проблеми и с концентрацията. Понякога, както си седеше спокойно в компанията на Франи и децата, съзнанието му изведнъж се опразваше от съдържание, а пред очите му се появяваше черната дупка на насочения пистолет, приела формата на една съвършена и абсолютно смъртоносна буквичка „о“…

Днес, един вторник в средата на октомври, почти по обед, той отново я видя и главата му рязко отскочи нагоре. Беше седнал в Солариума и се мъчеше да проумее смисъла на една статия, в която се описваха „нови подходи“ към проблема на милосърдната смърт в редица болници на Монтана, Орегон и още няколко щата. Целта му беше да открие допълнителни аргументи за защитата на своите клиенти лекари, срещу които прокуратурата на Сан Франциско бе повдигнала официални обвинения. Но Дийн Пауъл очевидно се бе отказал да търси тежките наказания, които се полагат за углавни престъпления. Вместо тях ръководеното от него учреждение явно се готвеше да иска глоби и общественополезен труд — нещо, което докторите тъй и тъй вършеха…

Харди извърши съответните проучвания в Лицензния борд, откъдето го увериха, че няма да забранят практиката на никой от обвинените лекари.

— Както си я подкарал, скоро май ще поискаш и писмени извинения от Пауъл — подхвърли по този повод Дейвид Фрийман.

Но нито Харди, нито клиентите му лекари, имаха желание да злоупотребяват с късмета си. Въпреки че повечето от тях за пръв път усещаха отражението на политическите игри върху живота на обикновения човек.

Харди се ласкаеше от мисълта, че делото срещу Греъм Русо е принудило главния прокурор да преосмисли твърдата си позиция по отношение на асистираното самоубийство. Ако не друго, Пауъл с положителност бе усетил, че съдебното преследване на лекарите, които го допускат, съвсем не се радва на обществена подкрепа. А когато някаква политическа позиция се оказва ялова по отношение на гласоподавателите в поредните избори, ГП просто забравя за нея…

Седеше изправен, притиснал гръб в облегалката на стола си. Така най-малко усещаше бинтовете, пристегнали гръдния му кош. Във входния вестибюл зад гърба му цареше познатото оживление — жужаха телефони, адвокати посрещаха и изпращаха клиентите си. Очите му се насочиха към градинката зад дебелото стъкло, където няколко гълъба се наслаждаваха на хубавото време.

Ако не беше силният сърбеж по обръснатите му гърди, положително щеше да се чувства отлично. Протегна крак под масата и усети остър бодеж. И тази рана зарастваше, но очевидно й трябваше още време. Въздъхна и отново насочи вниманието си към статията…

На стъклената врата се почука, после в Солариума влетя Дейвид Фрийман с неизбежната кафява кожена чанта в ръка. Отметна капака и на масата се появиха два плътно опаковани сандвича, бутилка минерална вода „Пелегрино“, пластмасови чаши и бурканче мариновани ангинари^[1].

— Позволих си да донеса и малко храна за мозъка — обяви той и започна да разопакова обемист пакет, увит с амбалажна хартия: — Мортадела, горчица и проволоне…

— Помислих, че е риба — рече Харди и остави списанието.

— Има и риба — отвърна Фрийман и продължи да подрежда храната върху масата. Побутна един от сандвичите към Харди, напълни му чаша с вода. Тази необичайна любезност накара Харди да вдигне глава:

— Какво има?

— Какво „какво“?

— Стига, Дейвид. Познаваме се…

Фрийман остави сандвича си неразопакован на масата, облегна се назад и обяви:

— Сключили са сделка с жената на съдията. Прат е дала благословията си…

— Какво значи „дала е благословията си“? — погледна го учудено Харди. — Каква сделка?

— Непредумишлено убийство на Русо, три години пандиз. Въоръжено нападение срещу теб — също три години, по съвместителство. Без допълнителна присъда за незаконно притежаване на оръжие.

За миг Харди изпита чувството, че таванът пада върху главата му.

— Диз?

— Въоръжено нападение ли? — избухна Харди. — Това си беше чист опит за убийство! Тя искаше да ми види сметката, Дейвид! Тя е убила Сал Русо! А какво беше това за незаконното притежание?

Фрийман пусна една тежка въздишка и започна да пука кокалчетата на пръстите си.

— Госпожа Джиоти е била подложена на силен стрес. Въобразила си е, че Русо заплашва кариерата на съпруга й, а ти си част от този зловещ заговор…

— Как така си го е въобразила? Тя призна, че Русо и мъжа й са предизвикали умишлен пожар, при който е загинал човек. Призна, че е убила Русо, за да му затвори устата. Призна, че по същите причини ще убие и мен!

— Всичко това е вярно, синко — кимна Фрийман. — Наистина е била луда, за да си въобразява всички тези ужасни неща, свързани с умишлени палежи при участието на съпруга й…

— Но Джиоти… — Харди изведнъж млъкна, тъй като картината ясно се очерта в съзнанието му.

— Какво Джиоти? Той отрича всичко, а медицинският екип потвърждава диагнозата — всичко е плод на болното й въображение. На нея не вярват само шепа прекалено подозрителни репортери… — Умните очи на стареца се спряха върху лицето на Харди: — Нещата могат да се променят само в случай че се яви свидетел, който да докаже наличието на умишлен палеж… Но ти не познаваш такъв човек, нали, Диз?

— Не.

— И аз си помислих така. Защото, в противен случай, сигурно щеше да споделиш това със старото си другарче Дейвид…

Харди беше наясно, че няма как да използва признанията на Джиоти, направени в качеството му на клиент. Онези пет долара се оказаха най-тежко спечелените пари в живота му.

— Не знам нищо, Дейвид — мрачно рече той.

— Вярвам ти — кимна старецът. — Но първо на първо, Прат трудно може да се нарече влюбена в теб… И след като отказваш да й предоставиш информация за Джиоти, тя едва ли ще подходи към жена му с цялата тежест на закона. В крайна сметка съдията е доста влиятелна личност, нали? А ти си се изпречил на пътя му… Бъди доволен, че не те обвинява теб в опит за убийство на жена му!

— Като за целта съм използвал собствения й пистолет, а? — направи гримаса Харди. — Но това вече няма значение. Ами Пауъл? Нима и той нищо няма да направи?

— Защо? — сви рамене Фрийман. — А и да иска, няма да може… И двете престъпления са извършени в район под юрисдикцията на Прат. Тя е взела съответните мерки и завежда дело. Точка по въпроса.

Харди притисна слепоочията си, които изведнъж започнаха да пулсират от болка.

— В крайна сметка колко ще лежи? Имам предвид жената на Джиоти…

— Още не си чул най-главното — съчувствено поклати глава Фрийман. — Съдията току-що отложи обвинението и тя няма да бъде откарана в затвора…

— Знам какво означава отлагане! — нетърпеливо го погледна Харди. — Въпросът е за колко време?

— За неопределено — отвърна Фрийман. — Засега ще остане в ареста на районния участък, който се намира на две крачки от дома й…

— Господи Исусе! — най-сетне избухна Харди. — Това не е случай на дребна кражба в супермаркета! Никой съдия не би постъпил по такъв начин!

— Този сигурно познава Джиоти — сви рамене Фрийман. — А след като Прат намира идеята за добра, едва ли някой друг ще вземе да възразява…

— Аз ще възразя!

— В случая, ти си пословичният герой, от чието мнение никой не се интересува, синко — въздъхна Фрийман. — Не ми е приятно да ти го напомням, Диз, но в последно време успя да си създадеш доста врагове в този град… И по тази причина няма да получиш дори мястото на резервния играч, който на даден етап трябва да се включи в отбора.

Харди стоически издържа и този удар. Не беше особено изненадан от развоя на събитията, в момента го интересуваше единствено каква ще бъде присъдата на Пат Джиоти.

— Как мислиш, колко ще й дадат? — бързо се овладя той.

— Най-много две години — отвърна Фрийман, после поклати глава: — Но тя ще бъде образцов затворник и…

— Но за какво тогава беше всичко това? — някак разсеяно попита Харди и докосна бинтовете си. — За какво се изложих на опасност?

Фрийман отхапа огромен залък от сандвича си и съсредоточено задъвка. Проговори едва след като го прокара с глътка „Пелегрино“:

— Ти спечели делото си. Клиентът ти е свободен. И благодарение на този факт се сдоби с нови клиенти…

В този отговор Харди не видя нищо утешително.

— Значи получавам два куршума, които за малко не ме изпращат в отвъдното, а извършителят ще изкара няколко месеца почивка в местния клуб и отново ще бъде свободен — горчиво обобщи той. — И това е всичко, а? Къде отиде правосъдието в тази страна?

Фрийман кимна, отпи нова глътка вода, присви рамене.

— Правосъдието ли? — попита. — Според мен си е взело отпуска…

 

 

„Станьола“ беше претъпкан от посетители.

Октомври е един от най-активните туристически месеци в Сан Франциско. Фериботите, акостиращи на всеки двайсет минути на Кей 39, бълваха тълпи от народ, които прекосяваха площад Жирардели и се разливаха като пълноводна река из уличките около Рибарския пристан.

През последните няколко седмици Марио Джиоти бе напълно погълнат от проблемите, които жена му имаше със закона. Остана шокиран когато разбра, чу тя беше убила Сал, но шокът бързо отстъпи място на следващата задача — максимално ограничение на пораженията от този акт. Която, пречупена през призмата на връзките и авторитета му, не се оказа особено тежка…

Юридическата общност единодушно застана зад него, както и се очакваше. Пат, която благодарение на божията милост, бе останала жива, бързо прие аргументите му и се подчини на избраната тактика: обвиненията на Сал срещу мъжа й са били толкова ужасни, че тя е изпаднала в стрес.

Пожар в „Грото“ действително е имало, но причините за него нямат нищо общо със съдията и неговата репутация. Дори напротив — дългогодишната и напълно безкористна подкрепа, която е оказвал на семейството на загиналия пожарникар, доказва по неоспорим начин както щедростта, така и високите му морални добродетели.

След преговорите на юридическите му съветници с Шарън Прат бе изпитал известни опасения относно намеренията на Дизмъс Харди, но адвокатът не предприемаше нищо, очевидно изплашен до смърт. Междувременно Джиоти направи необходимото и беше сигурен, че ако Харди все пак наруши адвокатската клетва и даде публичност на признанията му, Съюзът на адвокатите моментално ще му отнеме лиценза и ще му забрани да упражнява професията си. Дори за миг не си позволи да мисли за Харди като за човек, който държи на думата си и няма да я наруши, независимо от обстоятелствата, които го тласкат към противното.

Вместо това си задаваше въпроса дали адвокатът не е споделил нещо с приятеля си Джеф Елиът… Но нямаше начин да го докаже, нямаше начин да обвини Харди без да замеси и себе си. Елиът бе съвсем близо до истинския развой на събитията, но в публикациите му все пак имаше някои неща, които караха Джиоти да вярва, че Харди бе запазил тайната им.

Репортерът просто бе извадил късмет в своите предположения, но част от мозайката все още му убягваше. В продължение на няколко дни градът се разтърсваше от слухове, но нещата вече вървяха към уталожване. Дори не му се наложи да прибягва до официални опровержения.

Всичко щеше да се уреди. Това беше неговият град, неразделна част от живота му. Хората го обичаха и винаги щяха да го обичат…

Изправен на входа, старият му приятел Маурицио посрещаше гостите с любезна усмивка на уста. Поради неприятностите около жена му, последвани от спешно заминаване за Айдахо и Хаваи, където бе повикан за мнение по две особено заплетени дела, Джиоти не бе стъпвал тук почти месец. Но през цялото това време душата му се връщаше насам, защото тук бяха корените му…

Пристъпи към прага и с широка усмивка на уста извика:

— Хей, Маурицио!

Усмивката изчезна от лицето на някогашния му служител и близък приятел.

— Добър ден, Ваша Светлост — официално го поздрави той.

Джиоти въпросително наклони глава, на устните му продължаваше да играе усмивката.

— Какво има, Маурицио? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак!

— Може би наистина е така, Ваша Светлост — отвърна възрастният човек.

— Ами тогава го покани да влезе — направи безуспешен опит да се пошегува Джиоти. — Нека седне на моята маса!

— Простете, каква маса?

— Моята, разбира се! — стана сериозен Джиоти и понечи да влезе в ресторанта, но Маурицио се изпречи на пътя му.

— Имате ли резервация, Ваша Светлост? Днес при нас е претъпкано.

— Какво означава претъпкано? — повиши тон Джиоти. — Имам предвид моята маса, нима си…

Усети с гърба си любопитните погледи на хората, които започваха да се трупат на входа. И светкавично се овладя.

— Нямам резервация — рече с тих глас той.

— Много съжалявам, Ваша Светлост — цъкна с език Маурицио. — Но днес нямаме никакви места. Заповядайте утре, но звъннете предварително, за да ви запазим маса. Поне два часа по-рано… А сега бихте могли да опитате в съседното заведение, но доколкото зная, при тях също е пълно… Фактически, във всички заведения по Пристана едва ли ще ви сервират риба… След смъртта на Сал Русо хубавата риба стана дефицитна стока…

Джиоти се закова на мястото си, после кимна и излезе.

Зад гърба му се разнесе дрезгавия глас на Маурицио, предназначен за групичка шумни туристи:

— Хей, приятели, как сте? Хайде, идвайте насам, случайно имам една свободна маса точно за вас!

 

 

Вятърът идваше откъм морето, фучеше над голите скали на полуострова и огъваше стройните кипариси почти до земята. Студеното есенно слънце бавно потъваше зад хоризонта. В далечния край на общинското гробище на Колма стоеше млада двойка. Мъжът беше облечен в екип за бейзбол.

През целия ден Греъм бе играл в последния за сезона турнир, който се провеждаше в Санта Клара. Приключи сравнително рано, тъй като „Хорнетс“ бяха елиминирани в третия кръг. Двамата със Сара решиха да обядват в крайбрежното градче Санта Круз, а после да се разходят нагоре по брега, използвайки Магистрала номер едно. Но когато стигнаха Колма изведнъж отбиха и се озоваха тук.

Греъм бе разделил приходите от продажбата на картичките и петдесетте хиляди долара между Джийни Уолш и сестра й в Юрека. Въпреки реакцията на брат си и сестра си, бе останал с чувството за изпълнен дълг. Адвокатите на Лелънд му изпратиха предупредително писмо, в което пишеше, че наследниците на Сингълтери нямат никакви права върху парите на Сал, но той им отговори, че могат да го съдят, след което изпрати парите на двете жени. В брой…

Знаеше, че нито Джордж, нито Дебра ще разберат постъпката му, но това си беше техен проблем. На един етап Дебра позвъни да му каже, че всичко е наред и тя не възнамерява да бъде страна в делото, което Джордж евентуално ще заведе. Греъм остана много доволен от доблестната й постъпка, в душата му потръпна надежда.

Но по отношение на брат си и майка си не хранеше никакви илюзии. Джордж и Хелън щяха да останат в лагера на Лелънд до последния си час, да изживеят живота си в условия на физически комфорт и душевна пустота. Този живот бяха избрали напълно съзнателно и по собствена воля.

Той самият бе избрал друг. Отпусна се на колене и приглади тревата над тленните останки на баща си. Завързани за връзките си, шпайковете се поклащаха през рамото му. Протегна ръце и внимателно ги свали през глава, сякаш бяха скъпоценна огърлица. После ги постави в основата на надгробния камък.

— „Не казвай manana^[2], ако не си уверен в това“ — тихо промълви Сара. Цитираше част от един стар хит на Джими Бъфит, който слушаха на компактдиск почти непрекъснато след издаването на присъдата. Казваше се „Чийзбургер в рая“ и беше част от албума „Един каубой в джунглата“… Албум, в който се пееше за бунт и свобода, за ром и красиви залези. Албум, който много помогна на Греъм да възстанови душевното си равновесие след месеците, прекарани в затвора.

Но полагането на шпайковете върху гроба бе различен символ, бе ново обещание. Той се изправи, погледна ги за последен път и тихо прошепна:

— Наистина го искам, татко…

Хванати за ръце, двамата бавно закрачиха обратно по склона.

— Едно нещо все още не мога да разбера — рече с въздишка Сара.

— Какво?

— Онези листчета, изпълнени с имена и адреси…

— Какво не можеш да разбереш?

— Проверих ги основно. Завъртях поне сто телефона, проверявах адресите, опитвах се да открия някакъв код… Но се намериха едва пет-шест човека, които помнят баща ти. И нито един от тях нямаше нищо общо нито с риболова, нито с незаконните залагания на бейзболни мачове… Просто не мога да разбера за какво Сал е трупал тези имена и адреси…

Стигнаха паркинга. Греъм забави крачка, после спря. Сара мълчеше и чакаше.

— Това са били познатите му — промълви той. — Всичките му познати. Записвал си и имената и адресите им от страх, че може да ги забрави… — Вятърът го блъсна в лицето, очите му се насълзиха. — Решил, че като си ги запише, всичко ще бъде наред… — Замълча, обзет от силно вълнение.

Сара тихичко пристъпи към него и уви ръце около шията му.

 

 

Седнал зад кухненската маса, Сал забързано пишеше върху празното поле на вестника. Току-що беше прочел името Ърл Уилис в едно от оградените карета на некролозите. И това име отприщи спомените. Вече беше ходил на преглед при Файнър и знаеше какво го чака, но не беше казал на никого. Нямаше намерение да позволи да го съжаляват. О, не, сър!

В трето отделение седеше на един чин с момче на име Ърл Уилис. Дали за него пише в този некролог? Човек, който не изповядва католицизма — така пишеше там…

Сал напрегна паметта си. Кой седеше зад Ърл? Някакво момиче, но как й беше името? Май Дороти… Да, точно така — Дороти Блейк.

Затвори очи и направи опит да си представи класната стая. Над черната дъска висеше картата на света. Пред нея стоеше… Да, точно така! Госпожица Грей, учителката… Ами останалите учители? Нима е забравил техните имена? Не, не! Сега ще си ги спомни и веднага ще ги запише. Така ще бъде готов, ако някой го попита за тях…

Ами помощник-треньора на Греъм в юношеския отбор на „ягуарите“? Да, да — именно „ягуарите“… Сал го помнеше много добре — един тип, който пушеше като комин и който винаги имаше резервна цигара зад ухото и смачкано пакетче в джобчето на тениската. Как се казваше? В момента не можеше да се сети, но знаеше, че в даден момент името ще изскочи в главата му. Точно за тази цел си беше приготвил бележника, поставен на масичката до леглото… И тогава веднага ще го запише. Никой няма да разбере, че е започнал да забравя. Всичко ще бъде записано.

Чакай, чакай… Ами момчетата от отбора на Греъм? Спомни си Кени Фрейзър — стоперът, през който и пиле не можеше да прехвръкне… Много го биваше с ръкавицата…

Празното поле на вестника постепенно се запълваше — госпожица Грей, останалите учители, отборът на „ягуарите“… А, ей тази торбичка от кафява амбалажна хартия ще свърши работа! Придърпа и продължи да пише. Какъв беше номерът на първия им телефон с Хелън? Там, в къщата на Таравал? Ще трябва да се понапрегне…

Ами останалите?

Цялата останала част от живота му?

Следобедното слънце огряваше приведената му над масата фигура. Писа без прекъсване чак докато стаята потъна в мрак. Но си записа всичко — още от самото начало… Сега вече беше по-спокоен. Всичко е тук, в случай на нужда винаги ще може да го използва… Може би животът му все още не беше свършил…

Може би ще живее вечно.