Джон Лескроарт
Право на милосърдие (24)

Двайсет и трета глава

Започна от дата, предхождаща с шест месеца опаковането на пачките. Преглеждаше само заглавията. Първата седмица на ноември 1979 година му даде отговора. Толкова бързо и лесно, че той дори се обърка. Скочи на крака и почти тичешком напусна архивата, оглеждайки се за телефон.

— Съдията Джиоти, ако обичате… Да, обажда се Дизмъс Харди. Моля, предайте му, че го търся във връзка с делото Греъм Русо…

— Марио Джиоти слуша — екна в слушалката плътен мъжки глас, а Харди почти подскочи от изненада. Никога не беше допускал, че ще потърси някой от федералните съдии и веднага ще го свържат. Но фактът си беше факт — насреща беше Джиоти, воден може би от някакъв личен интерес.

— Аз съм защитник на Греъм Русо — рече той след като се представи. — Имам няколко въпроса към вас, ако разполагате с малко време.

— Разбира се — отвърна с готовност съдията. — Сал беше един от най-старите ми приятели. Предполагам, че ви интересува сцената на местопрестъплението — такава, каквато я заварих. Мога да ви уверя, че не съм пипал абсолютно нищо.

Харди знаеше, че няма как да придаде финес на това, което възнамеряваше да каже.

— Не е точно така, Ваша Светлост — започна с леко неудобство той. — Интересува ме по-скоро пожарът в „Грото“ — ресторантът на баща ви…

В слушалката настъпи тишина и Харди нервно пристъпи от крак на крак.

— Твърдите, че този пожар има нещо общо с Греъм Русо? — попита най-сетне съдията.

— Все още не зная.

— Не мога да си представя подобно нещо, това се случи толкова отдавна…

— Разбирам, сър — промълви Харди и зачака.

Няколко мъчителни секунди по-късно търпението му беше възнаградено.

— Защо не се отбиете при мен, ако имате малко време? — попита Джиоти. — До един и половина нямам съдебно заседание.

 

 

Дори след дългия като екскурзия преход през седемте стаи, в които работеха подчинените на Джиоти, Харди се оказа неподготвен за величествената монументалност на личния кабинет на съдията. Може би защото бе свикнал със Съдебната палата, където хората работеха в нормални помещения.

Но тук, в сградата на Федералния съд, живееха боговете. Кабинетът на Джиоти беше някъде около сто и петдесет квадратни метра, таванът се губеше високо горе, някъде в небесата. В огромната камина бяха монтирали изкуствени отоплителни тела — толкова майсторски, че почти не дразнеха окото, тежките мебели бяха покрити с изкусна дърворезба. Подът бе покрит с красиви мраморни плочи, носещите греди над него излъчваха солидността на вековете. Една от стените бе изцяло заета от солидна библиотека, а самото помещение бе аранжирано така, че предлагаше три напълно самостоятелни къта за разговори. Всичко в тази зала (тук наименованието кабинет изобщо не се връзваше) говореше за величието на нейния собственик, напомняше на простосмъртния посетител, че федералният съдия е избраник на Бога. Харди имаше чувството, че Неговите покои едва ли бяха кой знае колко по-внушителни.

Съдията Джиоти стана, заобиколи прекрасното си писалище „Шейкър“ и тръгна към него с протегната за поздрав ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Харди. Надявам се, че секретарката правилно е записала името ви… Като на онзи благородния крадец, нали?

— Точно така, малкото ми име е Дизмъс…

— Ако не ме лъже паметта, така се казва и светецът закрилник на убийците…

— Не ви лъже паметта — кимна Харди. — Но Греъм Русо все още не е осъден…

— Да, разбира се. Нямах намерения да внушавам нищо подобно…

— А и аз едва ли мога да мина за светец — добави Харди.

— Значи сигурно ще се разберем — усмихна му се дружелюбно съдията. — Аз също не съм светец… Моля седнете. Ще пиете ли кафе?

Харди отговори утвърдително, след което си избра кътчето, което беше най-близо до включеното отопление в камината.

— Тези огромни помещения не подлежат на отопление — кимна на избора му съдията. — Всички федерални съдии разполагат с камина като тази, но само една функционира както трябва…

— Как се разбрахте кой да я ползва? — погледна го с интерес Харди.

— Ами както се разбираме и за всичко останало — отвърна съдията. — По силата на старшинството…

— А сред простосмъртните се говори, че федералните съдии получават всичко, което поискат — усмихна се Харди.

— Получаваме осемнайсет процента повече от простосмъртните и това е всичко — уточни Джиоти.

— Още една илюзия отиде в небитието — придаде си съкрушен вид Харди.

— Амин — ловко влезе в тон съдията и се извърна към вратата, на която се бе изправила секретарката с кафето. Покани я с жест да влезе, изчака я да сервира и отпи една глътка. Опря чинийката на коляното си, още веднъж се увери, че гостът е настанен удобно, после започна: — Значи ви интересува пожарът в „Грото“, а? Любопитен съм да чуя как изобщо ви е хрумнало за него…

Харди се зае да обяснява. Изказана на глас, версията изведнъж му се стори куха, неправдоподобна, дори налудничава.

— Споменахте, че Сал е разполагал с голяма сума пари в брой…

— Петдесет хиляди долара — кимна Харди.

Джиоти махна с ръка, очевидно не се интересуваше от точната цифра.

— Всичките опаковани в датирани банкови бандероли, значи — рече той. — А вие преглеждате архивите на „Кроникъл“ и откривате, че пожарът в „Грото“ е станал пет месеца по-рано…

— Да, Ваша Светлост.

— А как решихте, че между двете събития има някаква връзка?

— Не зная — сви рамене Харди. — Просто ми направи впечатление, че вашето име се появява в разследването за трети път…

— За трети път?

— Точно така. Вие откривате Сал, после идва ред на онази бомбена заплаха — в същия ден, в който е бил убит.

— Кой е споменал моето име във връзка с нея? — вдигна вежди Джиоти.

— То не беше споменато пряко, Ваша Светлост, но всяко споменаване на Федералния съд има връзка и с вас, нали?

— Добре, да се върнем на третия път… С уговорката, че при пожара в „Грото“ става въпрос за името на баща ми…

Харди можеше да разбере лекото нетърпение, проявено от Джиоти, въпреки че съдията продължаваше да се владее отлично. Ръката, с която поднесе кафето към устните си, изобщо не потрепна, на лицето му имаше съсредоточено изражение, може би мъничко по-смръщено от нормалното. Чакаше обясненията му и това беше всичко. За беда Харди трудно можеше да му ги даде.

— Признавам, че дори не зная какво да ви питам — смутено преплете пръсти той. — Просто ми се стори, че има нещо, което…

— Връзка?

— Да, предполагам, че може да се нарече и така…

— Връзка с какво?

— Не знам — въздъхна Харди, внимателно постави чашката върху чинийката, чувствайки се пълен глупак. — Моля за извинение, Ваша Светлост, очевидно ви губя времето… Обикновено първо мисля, после действам, но днес очевидно е станало обратното…

— Не се дръжте така, сякаш възнамерявате да си тръгвате, господин Харди — махна с ръка Джиоти. — Може би ще се окаже, че изобщо не ми губите времето… Любопитен съм да разбера как възнамерявате да подходите към делото, от чисто юридическа гледна точка, разбира се…

— Имате предвид асистирано самоубийство?

Съдията кимна.

— Вероятно сте осведомен, че ние тук, в Девети район, сме малко на нож с Върховния съд по въпроса за правото на доброволна смърт, нали? Отношенията ни са горе-долу такива, каквито са между Шарън Прат и Дийн Пауъл… — Приведе се напред и остави чашката върху масата: — По делото Глуксбърг вече заехме страната на ангелите, но имам чувството, че присъдата ще бъде отменена от Апелационния съд. В случая обаче се страхувам от нещо друго — че Върховния съд може да наложи общощатска забрана…

— Имате предвид трактовката „асистирано самоубийство“?

— Точно така.

Харди беше смаян. Дори през ум не му беше минавало, че член на Федералния съд може да сподели подобна информация с човек, който почти сигурно, някой ден, ще му бъде противник в съдебната зала. Помълча известно време, после предпазливо попита:

— А вие привърженик ли сте на подобен ход?

На лицето на Джиоти се появи уморена усмивка.

— Нека кажем, че съм противник на забраната — въздъхна той. — Поне що се отнася до безнадеждно болните… От чисто юридическа гледна точка тук става въпрос за нещо, което не е много далеч от правото на аборт… Разбира се, при наличието на добър автоматичен контрол…

За автомобили ли говорим?, запита се Харди.

— Извинете за жаргона — разсмя се на недоумяващата му физиономия Джиоти. — Става въпрос за акроним, под който разбираме компетентно, рационално, независимо и добре обосновано становище. Само при наличието на подобно становище можем да говорим за правото на безнадеждно болния пациент да избере смъртта…

Харди обмисли чутото, после вдигна глава:

— Сал Русо попадна ли в рамките на тази дефиниция?

— В първия момент, когато идеята се е оформила в главата му — да. После обаче — не!

— Значи сте го познавал много добре…

— Не само много добре, но и от дълго време — кимна съдията, облегна се назад и кръстоса крака: — А това са две различни неща. — Разговарях с него поне два пъти в месеца, а понякога и доста по-често… Отбивах са в апартамента му, или пък навън, на улицата…

— Докато е продавал риба?

— Точно така — кимна Джиоти. — Беше чудесен човек. Вие познавахте ли го?

— Виждал съм го няколко пъти…

Харди изпита несигурност по отношение насоката на разговора. Джиоти изглеждаше така, сякаш има желание да потъне в спомени, но може би нещата бяха далеч по-прости — има почивка, иска да си побъбри с някого и толкоз. Животът в тези чертози сигурно е доста скучен.

— Далеч по-добре познавам Греъм — добави той.

Забележката предизвика появата на кратка недоумяваща бръчица върху челото на съдията, която почти моментално се изглади.

— Предполагам, че е така — рече той. — Но трябва да ви призная, че вашият Греъм не е сред най-популярните личности в тази сграда.

— Чувах подобни слухове — усмихна се Харди.

— Никой не напуска службата си във Федералния съд просто ей така… Случаят с Греъм Русо беше прецедент, при това доста неприятен…

— И за вас ли?

— Честно казано да — кимна след известен размисъл Джиоти. — Възлагах му доста големи надежди, може би заради Сал. Знаете за какво говоря, нали? Децата на приятелите… Никой не обича повторението на лошите неща… Не исках Греъм да тръгне по пътя на Сал.

— Въпреки че ви е бил приятел? Имам предвид Сал…

— Приятелството ни беше много по-тясно когато бяхме млади — въздъхна Джиоти. — Но Сал провали живота си… Не исках това да се случи и с Греъм, но нещата явно вървят натам…

— Но какво се случи със Сал? Невинаги е бил неудачник, нали?

— Не, разбира се. Когато се ожени за Хелън… Познавате ли Хелън?

Харди кимна.

— Великолепна жена, нали? По това спор няма. Когато Сал се ожени за нея, целият град му завидя… Беше талантлив спортист, красавец, имаше си собствен бизнес и три чудесни деца…

— И какво стана?

— Не знам — въздъхна Джиоти. — Може би животът му беше само една красива фасада, зад която няма нищо. Може би му е трябвало само леко побутване, за да се срине всичко… А и Хелън… Омъжи се за Лелънд почти веднага — това сигурно е довършило окончателно Сал. Спомням си, че веднага след това той изчезна, нямаше го няколко години. А когато се появи, вече не беше същият… Беше един смазан човек.

Жегнат от някакво неясно предчувствие, Харди вдигна глава и попита:

— А вие му помогнахте да се превърне в Сал Сьомгата, така ли?

Джиоти се размърда в стола, в очите му се появи опасен блясък, бързо заменен от усмивка.

— Кой каквото ще да казва за адвокатите, аз продължавам да се възхищавам от начина, по който им щрака ума — обяви той. — Да, прав сте… Сал беше мой приятел, беше ми мъчно за това, което го сполетя. Силно е да се каже, че съм му помогнал, хората просто проявяваха интерес към него, защото ми е приятел…

— Той никога ли не ви е споменавал за парите?

— За какви пари?

— Разполагал е с петдесет хиляди долара, забравихте ли? Не му е било нужно да работи…

— Откъде знаете, че вече ги е имал? Не забравям датата на бандеролите, но това още не означава, че тези пари са били на негово разположение…

— Имате право — кимна Харди.

Пачките наистина бяха датирани, но това съвсем не изчерпваше историята им за тези седемнайсет години. Може би тези пари са били просто една от комарджийските пратки, за които бе споменала Сара Евънс. Дали Греъм е знаел за тази дейност на баща си? Ще трябва да го попитам, рече си Харди.

После в главата му отново се появи един тежък въпрос, на който все още нямаше отговор: откъде идват парите за аванса, който му предложи Греъм?

Усети погледа на съдията, до ушите му долетя краткият му коментар:

— Болестта му беше тежка, изпитвал е силни болки, особено към края…

— И извън автоматичен контрол, според вашия жаргон?

— Точно така. Алцхаймера навлизаше в тежката си фаза, това личеше отдалеч. Вече не беше в състояние да взема самостоятелни решения.

— Но вие сам допускате, че на по-ранен етап той може би е казал на Греъм, че иска да умре… Че когато състоянието му стане нетърпимо, ще поиска да се самоубие…

— Кога съм казал подобно нещо? — леко се усмихна съдията.

— Аз съм адвокат на Греъм, Ваша Светлост. Ако истината е такава, тя би ми помогнала при защитата му.

— Значи ще пледирате асистирано самоубийство, така ли?

— Ние вече пледирахме: не се признаваме за виновни в убийство при утежняващи вината обстоятелства.

— Това обвинение е абсурдно! — тежко въздъхна Джиоти.

— И аз мисля така — мрачно се усмихна Харди. — Дано и съдебните заседатели са на нашето мнение…

— Наблегнете на това, няма начин да не успеете, поне в този град. Но сам разбирате, че аз нямам право на никакъв коментар…

— Не съм чул такъв — погледна го Харди, убеден, че двамата се разбират отлично. — Но имам друг проблем: Греъм не признава, че е бил там… — Не му се искаше да добави и личното си убеждение, според което Греъм казва истината когато твърди, че не е помогнал на баща си да умре.

— Бил е там — простичко рече Джиоти.

— В деня на смъртта? Сигурен ли сте?

— Не мога да твърдя с точност за деня, но той редовно е ходил там — измъкна се Джиоти. — Сал ми каза, че го посещава поне два пъти в седмицата…

— Но Греъм твърди, че през въпросния ден не е бил там.

— Убедете го да забрави за това твърдение и всичко ще бъде наред.

Ясна индикация, че обвинителна присъда няма да има. Харди въздъхна, приведе се напред и положи лакти на коленете си:

— Няма да се съгласи, господин съдия. Страшно е упорит. Мисли, че ще му отнемат адвокатския лиценз.

Джиоти се замисли за момент, после също се приведе над масата:

— Окей, значи ще го сторите вие… В случай че съдебните заседатели приемат становището за асистирано самоубийство и издадат оправдателна присъда, Греъм няма да има морални проблеми с Асоциацията просто защото не е признал нищо… Не могат да му отнемат лиценза — само защото неговия адвокат е използвал аргумент, който липсва в личните му показания… Следователно вашата задача, господин Харди, се свежда до едно много просто нещо — да го държите по-далеч от банката на свидетелите.

Харди отново се удиви на този странен разговор. Не всеки ден му се случваше да получава практически съвети от устата на един федерален съдия. Бавно си даде сметка, че тактиката на Джиоти имаше много общи неща с вчерашното предложение на Лелънд Тейлър, при това с всички шансове да успее. Разбира се, при условие че съумее да убеди клиента си.

— Може би ще се получи, господин съдия — промърмори той.

— Отново напомням, че не коментирам — изгледа го продължително Джиоти, изчака кимването му и продължи: — А дори и да не се получи, вие ще сте повдигнал един конституционен въпрос, който, мога да ви уверя, ще бъде разгледан много благосклонно от районния съд при евентуално обжалване…

Харди усети важността на тези думи с изострени сетива, почти сюрреалистично. Белият квадрат на прозореца стана още по-бял, отоплителното тяло в камината се изключи с толкова рязко щракане, че погледът му неволно се насочи натам, но само за да се спре върху портрета на някакъв индиански вожд на стената, който одобрително го наблюдаваше. Ако правилно беше разбрал, Марио Джиоти току-що му съобщи, че ако изгуби делото Греъм Русо, той трябва да обжалва със стопроцентовата гаранция, че евентуалната ефективна присъда ще бъде отменена…

Не посмя да попита дали е чул правилно. Пък и нямаше смисъл. Всяко по-нататъшно обсъждане на този въпрос щеше да доведе до неприятно и за двете страни разголване. Кимна веднъж-два като марионетка и бавно стана на крака.

— Искам да ви благодаря, Ваша Светлост — рече. — Беше ми много приятно.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна съдията. — Не всеки ден ми се случва да разполагам с достатъчно време за приятни разговори.

На крачка от вратата Харди спря и се обърна с лице към домакина:

— Мога ли да ви задам един последен и много кратък въпрос?

— Може и по-дълъг — отново се усмихна Джиоти. — Казвайте…

— Споменахте, че в края на живота си Сал не е бил способен на самостоятелни решения…

— На разумни решения — поправи го съдията.

— И това беше видно за всеки, който е контактувал с него, така ли?

— Може би не за всеки. Но положително за онези от нас, които го познаваха…

Харди замислено сбърчи лице, а съдията го попита накъде бие.

— Опитвам се да пресъздам картината от тези последни дни — въздъхна той. — В момент на просветление той взема въпросното решение, но после го променя… На това по всяка вероятност се дължи травмираното място около дупката, оставена от спринцовката.

Очите на съдията се насочиха към ъгъла, където меко грееше изящната дърворезба на шкафа за книги. Погледът му изгуби фокус и дълго време остана така.

— Той знаеше, че времето му изтича… Престана да разказва тъпите си вицове за болестта на Алцхаймер, вероятно защото започна да я възприема сериозно…

— А после изведнъж му откриват тумор, който има всички шансове да го довърши…

— Е, и? — изгледа го продължително Джиоти.

— Той вече не е изправен пред опасността, с която е започнал да свиква. Вместо дългия и мъчително бавен процес на деменцията, свързан с пълна загуба на човешкото му достойнство, той изведнъж е изправен пред една нова реалност, запълнена изцяло от болката…

— Така е…

— Доколкото го познавам от чужди описания, той е бил голям мъжкар. Просто се опитвам да уловя душевното му състояние в такъв миг. Не е бил от хората, които ще позволят да бъдат победени от болката, колкото и силна да е тя…

— Тук сте прав — кимна Джиоти. — Преди години излязохме заедно на риболов, с неговата лодка. Измъкнахме една огромна сьомга, после той се подхлъзна на мократа палуба и куката прониза дланта му. Показа се чак от обратната страна…

— Охо!

— Няма майтап, така беше. А Сал само изруга, после издърпа желязото от раната и уви ръката си в някаква стара тениска. Изобщо не даде дума да се изрече за връщане. Цял ден ловихме риба, а той нито веднъж не се оплака от грозната рана…

— Точно това имах предвид — кимна Харди. — Не е бил от хората, които ще се предадат пред болката.

— Може би комбинацията му е дошла много — рече с въздишка Джиоти. — Алцхаймер, после тумор… Но нещо му е просветнало, не мислите ли?

— Така е било — кимна Харди. — Със сигурност е било така.