Джон Лескроарт
Право на милосърдие (40)

Трийсет и девета глава

— Господин Харди?

Притиснал с ръка сърцето си, Харди едва успя да промърмори едно „Господи Исусе“…

— Стреснах ли ви? Моля за извинение…

— Не се притеснявайте, всичко е наред… Само ми трябва малко време за приземяване.

— Жена ви каза, че ще се забавите в службата и аз реших да…

— Всичко е наред — повтори Харди и най-сетне възстанови нормалното си дишане. — Но как влязохте тук? Вие ли звънихте преди малко?

— Да.

Нова порция кислород в свитите дробове.

— А къде изчезнахте, когато слязох да отворя?

— Никой не отговори и се върнах при колата си. После може би съм отместила очи за миг, и видях как вратата се затваря зад вас. Видях, че в кабинета ви свети и реших да опитам още веднъж. Този път вратата се оказа отворена…

— Окей — кимна Харди. — Окей. Но вече е късно. Аз току-що приключих и мисля да се прибирам у дома. Съжалявам. Ще ви изпратя до входната врата и ще си определим среща за утре. Какво ще кажете?

Тя пристъпи крачка напред. Харди забеляза, че беше преметнала чантичката си през рамо, като раница. Държеше я отпред, стиснала я в ръце. Всъщност само с една ръка, тъй като другата беше потънала в нея и очевидно държеше нещо.

— Страхувам се, че това не ме устройва.

Харди събра бумагите върху плота в една купчина и понечи да се изправи.

— Опасявам се, че в такъв случай…

— Моля, седнете на стола си!

Нещо в гласа й го накара да вдигне глава.

Тя бе направила още една крачка. Чантичката бе отишла встрани, до бедрото, в ръката й блестеше малък пистолет. Дулото сочеше право в гърдите му.

— Вие не знаете коя съм, нали?

— Не, госпожо — кимна Харди. — Но положително разполагате с цялото ми внимание…

— Казвам се Пат и съм съпруга на съдията Джиоти. Наистина съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства…

Съжаляваш ли?, безмълвно се учуди Харди.

— Днес вие с Марио доста сте си побъбрили — подхвърли с нещо като усмивка Пат. — Той ми разказа всичко.

— Така е, госпожо — кимна Харди. — След като ви е разказал всичко, вероятно знаете, че ме нае за свой юридически защитник… А това означава, че нямам право да обсъждам с никого темата на нашите разговори. Нали знаете какви са отношенията между адвокат и клиент?

— Зная, господин Харди — пусна кривата си усмивка Пат Джиоти. — Но зная и как тези отношения се нарушават…

— Нямам подобни намерения.

— За момента сигурно е така. Но някой ден нещата ще се променят. За съжаление аз не мога да си позволя лукса да вярвам на думата ви… Надявам се, че ме разбирате…

Мозъкът на Харди трескаво работеше. Мислите му бяха кристално ясни, може би защото скоро щеше да престане да мисли въобще. Но това бяха мисли, които не предлагаха изход. Единствената разумна идея, която му хрумна, беше да я накара да говори. Колкото по-дълго, толкова по-добре.

— И със Сал ли бяхте толкова любезна, преди да го треснете с бутилката по главата? — попита той.

— Мисля, че грубостите няма да ви помогнат — отвърна тя със скован от напрежение глас. — Не исках да причинявам болка на Сал и предполагам, че наистина не съм го сторила…

Не си му причинила болка, рече си Харди. Само си го убила…

— Той обаче щеше да ни причини болка — продължаваше жената. — Щеше да съсипе живота ни. По неизвестни за мен причини никой не забелязваше това. Дори Марио, който постоянно повтаряше, че Сал е безобиден, че му е стар приятел и много добър човек… Но аз ще ви призная, че Сал беше извън контрол, господин Харди. Той нямаше да спре, някой друг трябваше да го стори. Най-странното в случая беше, че това нямаше никакво значение. Оставаха му едва няколко месеца живот, всъщност не повече от два…

— Зная това — кимна Харди. — Но какво ви накара да преминете към действие?

Предизвикай словоохотливостта й! Нека говори! И мисли! Мисли, да те вземат мътните!

— Наистина ли не знаете? — изви вежди жената. — Марио не ви ли каза? — В смеха й се появи горчива нотка: — Типично за него. Разчистването винаги остава за мен…

— Разкажете ми — рече Харди.

Но тихата истерия очевидно не се отразяваше на намеренията й. Пистолетът остана насочен в гърдите му, а тялото й се раздвижи по съвсем недвусмислен начин. Ей сега ще натисне спусъка и край на всичко, помисли си с отчаяние Харди.

— Заплахата за бомба беше в петък, малко преди обедната почивка. Вероятно знаете това…

Харди кимна.

— Опразнили сградата на съда и Марио излязъл на задната уличка, заедно със сътрудниците си. Изведнъж отнякъде изскочил Сал, обзет от паника. Дръпнал го за ръкава и започнал да крещи, че парите изчезнали. Бил сигурен, че Марио по някакъв начин си ги е взел обратно и го заплашил, че ако не ги върне веднага, той ще разкаже за пожара на всички…

Гласът й се понижи, но дулото на пистолета не помръдна:

— Нима не разбирате, господин Харди? Той щеше да съсипе репутацията на Марио! Нещо, което сме градили през целия си живот! Нима можехме да допуснем това, при това от някакъв сенилен полуидиот?! Не, той трябваше да бъде спрян! Не можех да му позволя да съсипе кариерата на Марио. Та той беше никой, той беше пътник, по дяволите!

— Значи съпругът ви се е прибрал в кабинета си и веднага ви е позвънил?

Пат Джиоти кимна.

— Помислил, че Сал е извадил парите от сейфа и е забравил къде ги е сложил… Затова отишъл с него да ги потърсят… Представяте ли си на какъв риск се е изложил? Биха могли да го видят и запомнят. Разбира се, не открили никакви пари и започнали да се карат…

Още едно парче от мозайката намери своето място. Показанията на Блу за мъжкия глас в апартамента на Сал, който чула преди прословутата си дрямка. Този глас е бил на Джиоти…

Но съпругата на съдията продължаваше, пистолетът й все така сочеше в гърдите на Харди:

— Марио се прибрал в кабинета си и веднага ми се обади. И въпреки всичко, отново се опита да ме убеди, че нещата са наред! Сал имал лош ден и толкова… Каква слепота, господи! Каква заблуда!

— И вие какво решихте?

— Нищо, просто скочих и тръгнах към Сал. Бях твърдо решена да сложа точка на всичко това. За всеки случай си взех и пистолета, но на масата у тях имаше морфин. Щеше да свърши по-добра работа, и най-вече по-чиста… Аз умея да поставям инжекции, защото едно от децата ми има диабет. Справям се доста добре и с венозните… Видях и онази бутилка с уиски, полупълна и доста тежка. Сал не усети нищо. Просто почуках на вратата, той ми отвори и си поговорихме. Точно както го правим с вас сега… Всичко беше готово, сякаш подредено специално за мен. Очевидно Господ знаеше какво прави…

С тръпка на ужас Харди разбра, че сам я доведе до решителния миг. Господ очевидно знаеше какво прави и тази вечер: абсолютна празна сграда, в която се намира единствено той — сам и беззащитен. Отключена врата, мрак и лошо време, които ще й осигурят безпрепятствено оттегляне.

Второто й перфектно престъпление.

— Вашият съпруг знае ли? — опита последен въпрос той.

— Марио? — презрително се изсмя тя. Всъщност, не беше смях, а по-скоро кучешки лай. — Как да му кажа подобно нещо? Та той е примерен гражданин, съдия! Той вярва в правосъдието и не може да проумее, че понякога човек трябва да действа, а не да разчита на разни абстрактни юридически умозаключения!

— Но как прие новината за смъртта на Сал? Нима само като жест от страна на Съдбата?

— Мисли, че Греъм е свършил работата. Трябва да ви благодаря, защото именно вие сте го убедил в това.

Харди усети, че това е заключителното й изявление.

Идеята се появи в главата му внезапно, без никаква логика. Всъщност, това не беше идея, не беше дори мисъл, а той не разполагаше с време за анализи… Запазвайки горната част на тялото си абсолютно неподвижна, той плъзна крак напред и изрита крачето на бюрото. Разнесе се силен тътен.

Сега или действам светкавично, или няма да имам време дори да си кажа молитвата! Тази мисъл блесна в съзнанието му ясно, като напечатан на машина текст.

— Какво беше това?

Тук трябва да отмести поглед, рече си Харди. Просто трябва!

— Може би и вие забравихте да заключите входната врата.

Главата й започна да се извръща. Леко, но все пак достатъчно за това, което си беше наумил. Скочи напред, сграбчи банкерската лампа и се претърколи през бюрото заедно с изстрела. Лампата се разби в пода, стаята потъна в непрогледен мрак, разкъсан миг по-късно от втори изстрел. Ушите му писнаха, после го връхлетя болката. Господи, беше улучен!

Трети изстрел, после четвърти…

Кракът, малко под коляното. Нов изстрел. Мадамата не си губеше времето. Подът леко започна да вибрира. Тя се приближаваше.

След като лампата се счупи, единствената светлина долиташе от слабата крушка в коридора, полускрита зад открехнатата врата. Борейки се с шока и болката, Харди се придърпа зад ненадеждното укритие на бюрото. Но когато вдигна глава, жената беше над него. Дори на слабата светлина видя как пистолетът се насочва в главата му. Лежеше на една страна, притиснал гръб в страничната дъска на писалището.

Тя натисна спусъка без нито миг колебание. Пламъчето почти докосна корема му.

Не искаше да умира по този начин.

Насочила пистолета за последния и решителен изстрел, тя най-сетне допусна грешка — направи крачка напред. Пръстите му светкавично се вкопчиха в глезена й, другата му ръка хвана прасеца и рязко го дръпна.

Изви глезена с цялата сила на мускулите си. Тя изкрещя от болка и се стовари на пода до него. Пистолетът изтропа на дъските и отново гръмна. Не можеше да рискува да пусне крака й дори за миг, затова бавно се оттласна от бюрото и започна да се плъзга върху гърчещото се тяло на жената. Усети слабостта, която започваше да обхваща собственото му тяло, но не спря. Инстинктът го предупреждаваше, че или ще я обезвреди бързо, или ще умре…

— Не, не, не! — крещеше като обезумяла Пат Джиоти, а юмруците й блъскаха главата и раменете му. Бедрото му се натъкна на нещо твърдо. Освободи едната си ръка, грабна пистолета и тежко се претърколи встрани.

— Оръжието е в мен! — задъхано извика той. — Не мърдай, всичко свърши!

— Не! — бясно изкрещя тя. За нея нищо не беше свършило. Нямаше да му позволи да я хване жива. Сянката й се надигна и връхлетя срещу него със страшна сила. Силният удар в гърдите го отхвърли назад. Ръката й се стрелна по посока на пистолета.

Харди направи опит да я изрита, но кракът му отказа да се подчини на командата на мозъка. Извъртя се, за да блокира ръката й, но коремът му бе пронизан от толкова остра болка, че той неволно изкрещя. Превърнала се в диво животно, жената заби нокти в лицето му и отново посегна към пистолета в лявата му ръка.

Нямаше избор, силата и подвижността бързо го напускаха. Ръката му рязко замахна. Дулото влезе в съприкосновение с главата й, малко над слепоочието. Хватката й омекна, ударът очевидно я зашемети. Без да се бави нито секунда, той я удари още веднъж, пак на същото място. Тялото й се просна на пода и остана неподвижно.

Трябваше му светлина, трябваше му телефон. Но най-много се нуждаеше от някаква дистанция между себе си този див звяр. Напрегна последните остатъци от силите си и успя да я отхвърли от себе си.

После разбра, че може би няма да е в състояние да се изправи. Кракът не го слушаше, а болката в корема не му позволяваше абсолютно никакви движения.

Но той трябваше да се изправи.

Хвана се за ръба на бюрото, изтегли тялото си и започна да влачи безчувствения си крак по посока на вратата. Добра се дотам с цената на огромни усилия, а надигането към ключа на осветлението окончателно го довърши. Все пак ярката светлина му позволи да забележи, че Пат Джиоти идва на себе си и започва да се надига.

— Не мърдай! — опита се да извика той, но от устата му излетя някакво неясно фъфлене.

Беше облечена в черен клин и черно найлоново яке, цялата опръскана с кръв. Неговата кръв… Беше му трудно да диша. Задъхан и с широко отворена уста, той отново се повлече към бюрото, насочил пистолета в гърдите й. Бутна слушалката, набра 911 и зачака.

— Стой там! — Това беше всичко, което успя да каже.

Но тя вече беше на колене, после се отблъсна от пода и стана. Намираше се едва на метър и половина от него.

В едната си ръка Харди държеше слушалката, а в другата — насоченият пистолет. Чул гласа на телефонистката, той направи опит да каже името си. Съзнанието му се замъгляваше, устата му продължаваше да мърда като риба на сухо, опитвайки се да поеме въздух.

В този момент тя отново скочи към ръката му, която държеше оръжието.

Той беше ранен на две места и изгубил немалко кръв, тя — само зашеметена. И благодарение на адреналина, бързо възстановяваше силите си.

Тялото й го блъсна с цялата си тежест и той отново се озова под нея. Успяла да докопа пистолета с две ръце, тя го изтръгна от омекналите му пръсти и го обърна към него.

Пред очите му зейна черната дупка на дулото.

Отчаянието му даде сили, пръстите му се вкопчиха в китката й, свободната му ръка нанесе рязък удар.

Пистолетът се отклони и гръмна, Пат Джиоти изкрещя от болка и се люшна назад.

— Ти ме застреля! О, господи, улучена съм!…

Ръката с оръжието инстинктивно отскочи към рамото й, после се върна в предишното положение. Тялото й политна напред, дулото се заби под брадичката на Харди.

Щрак…

Нищо.

И още веднъж… Щрак.

Рев на разочарование и болка. Проснато с цялата си тежест върху него, тялото й изведнъж се отпусна. Харди я изблъска встрани. Беше улучена в рамото, нямаше да умре.

Изправи се бавно, с цената на върховни усилия. Слушалката се озова в ръката му.

Направи опит да каже името и адреса си. Гласът му прозвуча странно. Опита още веднъж.

— Стрелба…

Губеше съзнание бързо, пред очите му се въртяха черни кръгове.

— Побързайте…

После всичко изчезна.