Джон Лескроарт
Право на милосърдие (5)

Четвърта глава

Марио Джиоти седеше на обичайната си маса в „Станьола“, едно от заведенията на Пристана. Отпиваше от чаша чай с лед и наблюдаваше с безизразно изражение рибарските лодки, закотвени на няколко метра от прозореца. Известна личност в града, той беше убеден, че когато е на публично място, от цялата му фигура трябва да се излъчва авторитет и достойнство. Във всеки случай майската утрин беше прекрасна. Днес беше вторник, той дойде в ресторанта в наистина добро настроение.

И защо не? Беше съдия от Федералния съд на Съединените щати с пожизнено назначение, живееше в най-прекрасния град на света. Макар и на шейсет, той поддържаше тялото си в отлична форма, най-често чрез джогинг или ежедневни едночасови упражнения във фитнес залата на Федералния съд. Добре знаеше, че от стоманеносивите му очи и гладкото лице с добре оформен нос, се излъчва именно достойнство.

Но в този момент имаше известни затруднения при контрола на изражението си. Съпругата му закъсняваше и той напразно се опитваше да прикрие все по-силното раздразнение, което го обземаше.

Мразеше да чака. За щастие беше успял да подреди живота си така, че обикновено ставаше обратното — хората чакаха него. Никога не му се налагаше да се реди на опашка. Екипът му в съда действаше бързо и ефикасно. В момента, в който се изправеше на прага на залата, всичко за предстоящия работен ден беше готово. Но жена си чакаше. Винаги я беше чакал, вероятно щеше да го прави до края на живота си.

Погледна към рибарските лодки и от устните му излетя въздишка. В „Станьола“ се появяваше поне веднъж седмично — разбира се, когато не пътуваше извън града. Повод за това бе не толкова носталгията, колкото желанието да се върне при корените си.

Така се чувстваше тук. Това беше истинският му дом, балсам за душата му. Защото тази сграда беше храм за три поколения от фамилията Джиоти, вече шейсет и пет години поред…

В разгара на голямата Депресия прадядото на съдията бе отворил тук една малка будка, която, оцелявайки през годините, постепенно се превръща в символ на фамилията. Всеки от членовете й се бе стремил да я пристрои и разшири, в крайна сметка се появява днешната солидна сграда — неразделна част от Залива на рибарите в очите на жителите кореняци. През 1982 година Джоуи Станьола я беше купил от Бруно, бащата на Марио.

Марио беше последният мъж във фамилията Джиоти. Адвокат, чиято мечта на живота бе да стане съдия, далеч от мисълта да стопанисва ресторанта в Залива. Баща му Бруно го разбираше. Ако беше млад и образован, ако имаше перспективите, откриващи се пред сина му — той положително би сторил същото.

Но Марио си даваше сметка, че въпреки всичко бе разбил сърцето на стареца. Баща му продаде ресторанта на Станьола без никакво видимо колебание, а шест месеца по-късно умря в едно от сепаретата до прозореца, тапицирано в червено. (Малко след като бе погълнал традиционната самбука^[1], която добрите италиански ресторанти винаги предлагат на клиентите си в края на обилен обяд. В устата му съдебния патолог откри три несдъвкани зрънца кафе.)

— Още малко чай с лед, Ваша Светлост?

Маурицио, главният келнер, бе изпратил един от младите сервитьори да провери дали съдията не се нуждае от нещо. Маурицио винаги се грижеше за него.

Джиоти се извърна към младежа, дари го с отлично усвоеното си приятелско кимане и той допълни чашата му. Беше сръчно и добронамерено момче, изпълнено с искрено желание да бъде полезно, да изпълнява всички желания на господарите си. Точно като Марио преди четирийсет и пет години. Приключило с Джиоти, то безшумно се прехвърли на съседната маса. Съдията отново въздъхна.

— Не изглеждаш в добро настроение. Случило ли се е нещо?

Джиоти не беше забелязал появата на жена си. Пат изглеждаше много добре. Гладко, лишено от тежестта на годините лице с високи скули, грациозна фигура. Той вдигна глава да приеме целувката й, а тя се настани срещу него, взе ръката му и леко я стисна.

— Извинявай за закъснението. Добре ли си?

— За момент се почувствах стар — отвърна той и лицето му изгуби безстрастното си изражение.

— Не си стар!

— Казах, за момент — усмихна се той и на свой ред стисна ръката й. Снощи, след като се бяха любили, Марио й се похвали, че паметта му все още е отлична. Да, тя е права. Не е стар.

— За Сал ли си мислиш?

— Не — поклати глава той. — Това келнерче ме върна към времето, когато работех тук… — Очите на съдията се извъртяха към лодките зад прозореца: — Може би мъничко и за Сал…

Пат изпитателно го изгледа, после, очевидно доволна от това, което видя, небрежно си взе една соленка от чинията на масата.

— Сигурна съм, че това беше най-доброто разрешение — каза тя. — За Сал…

— Права си — кимна той. — Но все пак… — Очите му отново се насочиха навън, гласът му стана тих: — Като гледам пристаните все ми се струва, че виждам „Заслужена награда“ и Сал, който ми маха от борда. Трудно ми е да приема, че го няма…

— Той живя така, както искаше, скъпи.

— Беше на моите години. Мисля, че това също е част от…

— Беше болен, забрави ли? Умираше. Нещата можеха да бъдат много по-лоши. Сега поне се отърва от мъките.

— Сигурно…

— Не е чак толкова страшно… Така дори е по-добре.

— Зная, че си права — въздъхна съдията, все още извърнат към гледката зад стъклото. — Може би днес не трябваше да сядам на тази маса, от която се вижда всичко. Събужда спомените ми…

— Но това е нашата маса, Марио! Винаги е запазена за теб. Масата на съдията!

— Казвам само, че той беше мой приятел — отново стисна ръката й Джиоти. — Липсва ми и това е всичко…

— Липсва ти споменът за него, любов моя. Напоследък той не беше онзи приятел, който помниш, нали?

— Права си.

Тя го погледна в очите и лекичко стисна пръстите му.

— Знаеш го, не може да не го знаеш…

— Зная го, Пат. Сега всичко е наред. Но не беше лесно…

Келнерът дойде да вземе поръчката им. Пат си избра миди с чаша „Пино Гриджо“, а съдията предпочете раци по френски с още един леден чай, никакво вино, разбира се. Следобед му предстоеше съдебно заседание.

Изчакаха пристигането на виното й в мълчание. Тя отпи малка глътка за проба, остави чашата на масата и попита:

— Чете ли сутрешните вестници? Някои от тях твърдят, че може би не е самоубийство…

— Без „може би“ — отсече с категоричен тон съдията.

Виното сякаш заседна в гърлото на Пат Джиоти и тя побърза да отпие още една глътка.

— Защо мислиш така?

— Всичко сочи за асистирано самоубийство — сви рамене съдията. — От ампулите с морфин са били свалени етикетите. Помогнал му е човек с медицински познания. Сутринта помолих Ани (секретарката му) да отскочи до Съдебната палата и да вземе едно копие от патологическото заключение.

— И?

Джиоти замислено начупи една гризина, после сякаш забрави за нея.

— Дозата морфин не е била чак толкова силна. Ако е действал сам, Сал положително би употребил много повече наркотик, просто за да е сигурен… Три ампули са останали неизползвани. Но онзи, който му е асистирал, се е погрижил да му инжектира дозата директно във вената…

— А същата доза не би била фатална мускулно, така ли?

Джиоти кимна.

— Бил е професионалист. Или поне човек с достатъчно медицински познания, за да е запознат с този факт… — Въпреки тъжната тема на разговора, върху лицето му се изписа усмивка на възхищение: — А ти не пропускаш нищо, нали? Какво беше това, Елисън?!

Жена му доволно се усмихна на комплимента. Джиоти имаше предвид едно дело за медицинска небрежност отпреди няколко години. Народът на Съединените щати срещу фармацевтична компания „Елисън“. Лекуващият лекар на тежко болен пациент го инжектирал венозно вместо мускулно с едно от лекарствата на компанията, което се оказало фатално. Докторът се бе опитал да стовари вината върху фирмата производител, но номерът не мина. Лекарствата, инжектирани директно в кръвта, винаги имат далеч по-силен ефект от мускулните инжекции. На тази база Джиоти потвърди обвиненията срещу лекуващия лекар, обявявайки, че всеки медик на света знае този закон, или поне би трябвало да го знае…

Пат Джиоти си направи труда да изчете купища специализирана литература. Тя нямаше никаква професия и никога не беше работила. Може би по тази причина животът й се въртеше в близка орбита до професията на съпруга й. А може би от страх, че един ден няма да имат тема за разговор… Но, независимо от причините, тя поддържаше юридическите си познания на високо ниво и често се задълбочаваше в дребните и незначителни подробности, неизбежно съпътстващи всеки процес.

Джиоти пусна ръката на жена си и се облегна назад, за да даде възможност на келнера да сервира храната им.

— В едно съм сигурен — промърмори той. — Тази история далеч не е приключила. Особено след като възникнаха съмнения във версията за самоубийството…

Пат остави вилицата си и изненадано го погледна:

— Следствието не е приключило, така ли?

— Ако не става въпрос за самоубийство, значи става въпрос за обратното — поклати глава съдията. — А всяко убийство се разследва докрай!

— Така гласи законът, но според мен следствието трябва да приключи. Нека оставим Сал да почива в мир.

Той отново се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Кой може да каже колко го е боляло, Пат? Ами ако е искал да преодолее болката, колкото и ужасна да е била тя? Ако не е искал да умре точно в този момент? Това е същността на въпроса, скъпа…

Това е моят Марио, помисли си тя. Винаги съдия, съдия до мозъка на костите, който неуморно търси същността на нещата, валидността на закона.

— По тази причина следствието трябва да установи кой е бил на гости у Сал — тихо добави мъжът й.

 

 

Харди направи опит да изчисли колко време е прекарал на открито през този прекрасен ден. Сутринта излезе малко преди седем, все още имаше мъгла. Четири-пет минути му бяха нужни, за да стигне до мястото, където бе паркирал колата си. Пред къщата на Греъм остана не повече от две минути. За този отрязък от време успя да се наслади на ярките слънчеви лъчи, птичата песен и аромата на цъфнали цветя. И да размени няколко реплики с Лание. Трийсет секунди, за да се върне при колата си в един и четвърт. Две минути път от гаража в центъра до офиса…

В момента беше осем без петнайсет. Слънцето бе само спомен, тъмнината вече се спускаше над околните сгради. Изправен до прозореца, той гледаше надолу към улица Сътър. Беше без сако, с разхлабена вратовръзка и възпалени очи. Зад гърба си имаше тринайсетчасов работен ден, разпределен между Греъм Русо и „Триптек“. И само осем и половина минути на чист въздух…

Преди четвърт час бе привършил с клетвените показания на Тери Ловиц от пристанището на Оукланд. В пет и половина, след като стана ясно, че нещата ще се проточат още поне два часа, Харди поръча сандвичи от близкия бар. После позвъни на Франи да я предупреди, че ще закъснее. Новината никак не я очарова.

Ловиц беше началник-отдел „Техническа поддръжка“ в пристанището. Човек с отчайващо беден и неубедителен речник, според мнението на Харди. Едва на третия път успя да даде елементарните лични данни, необходими за протокола. За сметка на това становището на господин Ловиц по делото беше съвсем категорично: Порт Оукланд никога, дори за секунда, не е допускал експлоатацията на неизправна машина, особено пък на крановете за товарене на стоки в корабните трюмове.

В последвалите пет часа Харди му даде поне трийсет примера както за незначителни, така и за по-сериозни аварии, станали по вина на неизправно оборудване. Но в случаите, в които господин Ловиц изобщо свързваше някакви изречения, той успяваше да намери основателно оправдание за всяка една от тях. Беше ясно, че този човек е твърдо решен да запази службата си, каквото и да му струва това.

Харди се върна до писалището, взе една от трите стрелички за дартс на плота и механично я хвърли към таблото. В частицата от секундата, с която се измерваше времетраенето на полета, той изведнъж си даде сметка, че е пред прага на личен рекорд, стига да улучи сектор 3.

Стреличката се заби в центъра на сектор 20. Дейвид Фрийман се появи на прага с бутилка вино и две чаши, телефонът иззвъня.

— Такъв е животът — безпомощно вдигна ръце Харди. — Всичко ти се струпва накуп.

Фрийман търпеливо го изчака да вдигне слушалката.

— Да.

— Харди, обажда се Ейб.

— Господи, няма как да те сбъркам. Гласът ти е неповторим.

— Понякога го променям, за заблуда…

— Казвай какво има. Сигурно се обаждаш заради Греъм Русо…

Фрийман пристъпи към бюрото, остави чашите и възседна ъгъла.

Слушалката потвърди подозренията на Харди.

— Наистина се обаждам заради Греъм Русо — рече Ейб.

— Слушам те.

— Правя го от любезност. Маниерите ти явно са направили впечатление на Евънс и Лание. Попитах ги имат ли нещо против да ти звънна и те казаха не.

— Проницателни индивиди — кимна Харди. — Особено за полицаи. Хайде, казвай каквото имаш да ми казваш за Греъм…

И Глицки му каза.

 

 

Фрийман го повтори, сякаш искаше да се увери, че е чул добре.

— Петдесет хиляди долара в банкноти? Четири пълни комплекта бейзболни картички от началото на 50-те?

— Точно така.

Старецът почти пресуши чашата червено вино в ръката си. Харди механично отбеляза, че навън вече е съвсем тъмно.

Погледна часовника си. Осем и петнайсет. Време е да сложи точка на този работен ден и да се прибира у дома. Ако Греъм бъде официално обвинен, положително ще му звъннат по някое време и ще трябва да ходи в затвора. Имаше чувството, че ще се пръсне, ако не получи малко почивка.

За разлика от него Дейвид Фрийман нямаше нито семейство, нито някакви други интереси извън правото. Така беше живял през целия си съзнателен живот. След напрегнат ден в съда имаше навика да седне с чаша в ръка и да обсъжда подробностите по някое новоочертаващо се дело. Те никога не свършваха, а и Фрийман не желаеше да свършат.

— В крайна сметка ще излезе, че не става въпрос за асистирано самоубийство, а? — подхвърли той.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа петдесет бона плюс колекцията бейзболни картички, взети от сейфа на стареца. На това не му се вика алтруизъм…

— Не мисля, че е станало така, Дейвид — размаха ръце Харди. — Той не е такъв човек.

— Не е нужно да познавам човека, доказателствата са ми достатъчни. След като те сочат, че го е направил — значи наистина е така.

— Винаги казваш това…

— Защото винаги е истина. — Фрийман се премести на дивана и взе бутилката със себе си. Допълни чашата в ръката си, отпи и започна да върти рубинената течност в устата си като професионален дегустатор. — Защо не останеш още малко? Опитай това кларе, наистина е добро… Дай си малко почивка, за бога, цял ден тичаш като кон! Това ново дело ще те довърши!

Личният рекорд може да върви по дяволите, рече си Харди и хвърли още една стреличка. Друг път ще го подобрява.

— Може и да не повярваш, но идеята ми за почивка едва ли се покрива с висене в кантората до среднощ и обсъждане на дело, което нямам никакво намерение да поема — изръмжа той. — Възнамерявам да се прибера у дома и да кажа здрасти на жената преди да ме е напуснала, а може би ще успея и да целуна децата си за лека нощ…

Фрийман облиза устните си в знак на отвращение.

— Не проявяваш ли любопитство относно тези пари?

— За тях си има обяснение.

— Именно. Нима не искаш да го чуеш?

— Ще го чуя по новините.

Харди заобиколи бюрото, взе сакото си от облегалката на стола и се насочи към вратата, намъквайки го в движение.

— Ще заключиш и ще угасиш лампите, нали? — обърна се той и вдигна куфарчето си от пода до стената. — Хазяинът ми е голям звяр!

Фрийман взе бутилката и стана на крака.

— Не — рече той. — Ще си сляза в кабинета.

Кафявият му костюм изглеждаше така, сякаш беше взел душ с него, а след това беше подремнал без да се съблича. Върху яката на ризата му имаше поне половин дузина ръждиви точици — обичайните последици от порязвания при бръснене. Вратовръзката му би могла да бъде парче покривка, отмъкнато от някоя италианска пицария. Беше с половин глава по-нисък от Харди и поне петнайсет кила по-тежък, почти всичките от тях концентрирани в шкембето. Въпреки всичко това, благодарение на блясъка в очите и почти маниакалната енергия, която се излъчваше от него, Дейвид Фрийман изглеждаше внушително, дори заплашително.

Спря на крачка от Харди, направи замислена физиономия, после рязко заби показалец в гърдите му.

— Животът не е генерална репетиция, момчето ми — рече той. — Ако наистина имаш ясна представа какво точно се е случило със Сал Русо, момчето има право да го чуе… Поел си го и му дължиш това, независимо на колко зает се правиш. Ще ти дам един безплатен съвет: опитай и да се позабавляваш…

— Като теб ли?

— Точно така. Като мен. Аз през цялото време се забавлявам.

— Ти през цялото време работиш.

— Защото обичам работата си! — позьорски отвърна Фрийман. — Никога не се залавям за нещо, което не ми харесва!

— Извинявай за забележката, Дейвид, но ти нямаш деца.

Старецът вдигна глава и го изгледа с присвити очи.

— Ти имаш. И какво от това?

— Вече не правя това, което ми харесва, а това, което трябва. Такъв е животът ми, такава е действителността. Вече дори не мисля какво искам да правя.

Фрийман се сети за чашата в ръката си и побърза да я надигне.

— Но ти сам си пожелал да имаш деца, нали?

— Разбира се.

— Значи сам ще избереш как да живееш с тях.

Харди усети как започва да се нервира.

— Отлично мнение, Дейвид. Гладко и непробиваемо. За съжаление, трябва да ти кажа, че нямаш никаква представа за какво говориш.

— Ти се нуждаеш от това дело, момчето ми — поклати глава Фрийман. — От дело за убийство, в което да вложиш всичките си сили. Тази нужда те яде отвътре.

Харди не искаше да слуша подобни думи, просто защото бяха много близо до истината. Щракна ключа на осветлението, побутна Фрийман към площадката и затръшна вратата.

— Благодаря за напомнянето — троснато рече той.

Двамата мълчаливо поеха по късия и тъмен коридор, който водеше към стълбището. На втория етаж, в центъра на просторната и екстравагантно обзаведена чакалня, се намираше работното място на Филис, в момента празно. Основното осветление беше изключено, светеха само малките, подобни на прожектори аплици по стените, които просто превръщаха мрака в здрач. Фрийман изръмжа едно лека нощ и тръгна към кабинета си. Харди му обърна гръб, сложи ръка върху перилата, после с въздишка спря.

— Дейвид…

— Какво? — обърна се онзи.

— Мисля, че ти трябва да поемеш делото Русо…

— Честно ще ти призная, че съм готов човек да убия, за да го поема!

Харди се усмихна в здрача.

— Не е нужно да убиваш никого. Твое е, можеш да го поемеш. Истината ти казвам. От този момент нататък Греъм е твой клиент. Можеш да му се представиш в момента, в който му бъдат предявени обвиненията. А това означава всеки момент. Ако побързаш, можеш да стигнеш в затвора преди него…

Старецът замълча, обмисляйки чутото.

— Много се изкушавам — промърмори след известно време той. — Но няма да стане. Той не може да си позволи хонорарите ми…

— Поеми го безплатно. Той не може да си позволи ничии хонорари, но делото му ще бъде една отлична реклама…

— Това си е твой случай, Диз — поклати глава Фрийман. — Той е твой клиент.

— Не го искам, Дейвид. Забрави за хонорарите. Тук става въпрос за това, че аз не мога да си го позволя!

Настъпи пауза, после от мрака долетя тихият глас на Фрийман:

— Ако желаеш да чуеш мнението ми, не можеш да не си го позволиш, момчето ми… Години наред слушам от теб, че моите клиенти — моите виновни клиенти, са измета на обществото. Че те може и да заслужават най-добрата защита, която законът позволява, но никога няма да я получат от адвокат Дизмъс Харди! Не, сър, никога! Той има по-високи стандарти. Той трябва да вярва на клиентите си, на доброто в тях. Ще ти кажа нещо за същността на понятието хуманност, Диз. То е измамно и непрекъснато лъже. Лошите неща често се вършат от добри хора. По тази причина сме дарени с хубавите си закони…

Очевидно възбуден, възрастният адвокат направи крачка напред.

— Мислиш, че работата ти по делото „Триптек“ е по-чиста от това, с което се занимавам аз. Това не е така, момчето ми. В най-добрия случай Дайсън Брънел е лъжец, а в най-лошия — мошеник. Но ти явно нямаш нищо против да ровиш фъшкиите около него, срещу съответния хонорар… — Гласът на Фрийман стана по-нисък, но едновременно с това по-гневен: — Появява се Греъм Русо, тъй като има нужда от теб. Ти веднага заявяваш, че той не е убил баща си, за да го ограби. Ти му вярваш, нали? Но не искаш да му помогнеш. Не можеш да си го позволиш! Добре, хубаво… Но отсега нататък ще те помоля да ми спестяваш дрънканиците за добрите и лошите, за правдата и неправдата! Нямам време да слушам подобни глупости!

С тези думи Фрийман се завъртя на токове, отвори вратата на кабинета и я затръшна след себе си.

 

 

На перваза над камината имаше керван от малки слончета, всяко опряло хоботче в опашката на предното. Бяха от венецианско стъкло, ръчна изработка.

Франи ги зърна в „Гъмпс“ и моментално се влюби в тях, макар да знаеше, че не може да си ги позволи. Бяха прекалено скъпи и прекалено крехки, излишен лукс за хора, които се нуждаят от много по-практични неща. Но Харди й купи шест парчета наведнъж, а после продължи да обогатява колекцията с по-бавни темпове — по едно в годината, винаги в деня на сватбата им…

Сега се беше изправил пред тях и се опитваше да чуе какво му говорят. Минаваше девет, когато най-сетне се прибра у дома.

Слончетата бяха част от съвместния им живот. Веднъж решили да се оженят, двамата с Франи доста спориха по въпроса къде да живеят. В крайна сметка тя стигна до решението да напусне апартаментчето си и да се нанесе тук, в неговата къща. Харди се надяваше, че подаръкът ще й помогне да се почувства у дома си и наистина стана така. През ден, през два Франи подреждаше слончетата си по различен начин — в кръг, в редица наляво, в редица надясно. Според настроението си.

(Между другото, при всяко гостуване у тях брат й Моузес правеше абсолютно същото. Харди реши, че става въпрос за някакви генетични заложби.)

Тази вечер очевидно беше вечерта на сенките. Входното антре и хола тънеха в мрак, нарушаван от по една малка електрическа крушка. Лампата до телефона в антрето, лампионът в коридорчето между хола и трапезарията. В къщата цареше неестествена тишина. Построена в „железопътен“ викториански стил, тя разполагаше с дневна и трапезария в предната част, разделени от дълъг и тесен коридор. Навътре се разширяваше и пространството беше достатъчно както за кухненския блок, така и за трите спални.

Децата спяха, Франи също си беше легнала. Харди стопли в микровълновата остатъците от някакви макарони със сирене, после изсипа отгоре им една консерва с риба тон. За протеините, за вкуса, или бог знае за какво… Седна на масата в трапезарията и положи пред себе си известно количество документи по делото „Триптек“. Оказа се обаче, не няма сили да прочете нито ред.

Отсипа два пръста „Бушмилс“ в едно от бурканчетата-чаши за конфитюр, които използваха децата. Върна се в дневната, запали камината и отпи от питието си. Когато видя дъното на бурканчето, отиде да вземе душ, а после се шмугна под чаршафите до жена си, която може би наистина спеше…

 

 

Озарени от алено сияние, слончетата танцуваха.

Един гол мъж стоеше пред изстиващата жар и наблюдаваше животните. Бяха четиринайсет, подредени едно след друго, може би готови за керван. Навън виеше силен вятър.

На крачка от огъня цареше непрогледен мрак. От него се появи женска фигура. Беше облечена в бяла дреха с неясна форма. В дългата, свободно спусната коса проблясваха червени огънчета. Беше боса.

Мъжът я усети и се обърна. Не направи крачка към нея, защото се страхуваше, че ще се спъне. Вече два пъти бе доливал ирландско уиски в чашата с дебели стени, върху които бяха изрисувани Том и Джери.

— Няма ли най-сетне да си легнеш?

— Не мога да заспя.

— Забелязах — рече тя и сложи ръка на рамото му. — Не бива да се тровиш…

Намек за пиенето. Когато беше млад, още преди брака и децата, той си имаше желязно правило: никакъв твърд алкохол у дома! А сега? Сега беше друго. Понякога имаше чувството, че спокойно биха могли да отворят магазин за пиячка.

— Обичам ги тези слончета — промълви той. Приятно му беше да гледа как едно от най-силните животни на земята е превъплътено в един от най-крехките материали на природата. — Сякаш танцуват, нали? Вълнуват се от предстоящото пътуване, радват се, че ще вършат нещо…

— Ела да си легнеш — рече тя. — Ще ти разтрия гърба.

— Колко е часът?

— Два. След пет часа децата ще са на крака, Дизмъс. Ще изтекат като пет минути, нали знаеш?

Ръката му с чашата беше опряна на поставката над камината. Той си даваше сметка, че се подпира на нея, за да запази равновесие.

Франи е права. Утрешният ден — един от безкрайната поредица сиви дни — щеше да дойде прекалено скоро. И Фрийман е прав. Наистина се ядеше отвътре.

Въздъхна, остави полупълната чаша на перваза над камината и се остави в ръцете на Франи, която го поведе по дългия коридор към спалнята.