Джон Лескроарт
Право на милосърдие (14)

Тринайсета глава

Рано сутринта в понеделник Харди и Мишел бяха в кантората. Всеки зае по една част от просторния диван, масичката пред който бе отрупана с папки и документи.

— Знаеш ли откъде идва израза „право от конската уста“? — Мишел вдигна глава от документа пред себе си и го погледна така, сякаш изведнъж беше проговорил санскритски. — Хайде, сети се!

Празните приказки не бяха силната страна на Мишел, но тя вече беше разбрала, че това е един от начините за комуникации на новия й шеф. По тази причина остави папката, облегна се назад и се приготви да слуша.

— Това е един от основните философски въпроси, възникнали в ранното Средновековие — впусна се в разяснения Харди. — Може би не по-малко важен от въпроса колко ангела могат да танцуват върху главичката на карфица…

— И какъв всъщност е той?

— Колко зъби има в устата на коня.

— Ти се шегуваш!

За момент Харди не повярва, че Мишел — може би най-умната глава в кантората след самия Фрийман, не е чувала за тези неща. После всичко дойде на мястото си: беше срещал достатъчно интелектуално късогледство, за не се учудва на нищо. В ерата на тясната специализация доста рядко се срещат хора с дипломи по счетоводство и право едновременно, от тези хора най-малко би трябвало да се очакват задълбочени познания и по други науки, особено пък история и философия.

Все пак реши, че няма да я убие с един-два интересни факта, които не са пряко свързани с поредното дело.

— Не се шегувам — поклати глава той. — Наистина са спорили, при това разгорещено и продължително…

— Кой би спорил за такива неща?

— Философите и теолозите. Повечето от които в днешно време положително биха си вадили хляба като адвокати…

— Но защо просто не са ги преброили? — попита с гримаса Мишел, която очевидно все още не беше сигурна дали не я поднася. — Сам ли си измисли всичко това?

— Не, кълна се, че не. Това е чистата истина. Всъщност, ти направи съвсем уместно предположение, но все пак си далеч от истината. Слушай сега: онези типове имали навика да се събират в отдалечени от света манастири, убедени че устата на съвършения кон съдържа платонически идеалната бройка зъби. И очевидно са спорили по този въпрос в продължение на столетия…

— Е, все пак не са били ракетни специалисти — отбеляза Мишел.

Харди се запита дали жената насреща му си дава сметка, че говорят за време, в което не е имало нито ракети, нито специалисти.

— Това е вярно — кимна той. — Но са били умни мъже.

— А жени?

— Не, едва ли… Това е било мъжка работа.

— Сега започвам да разбирам — рече с лека въздишка Мишел.

— Както и да е — продължи разказа си Харди. — Един ден някакъв монах, чието мислене изпреварвало с години мисленето на останалите, достигнал до революционното решение да намери един кон и да преброи зъбите в устата му.

— И спорът бил решен, така ли?

— Не съвсем. Според мен са изминали поне сто години преди всички да се убедят, че това е приемлив начин да се получи отговор на въпрос от подобен характер. Както и да е… Точно оттук се е родил изразът, който ти споменах преди малко.

— Страхотно! — иронично подхвърли тя. — Изумително!

Съдията по делото „Триптек“ съвсем наскоро бе поел ролята на монаха, който се заел да брои конските зъби. Рано тази сутрин Мишел позвъни на Харди да му съобщи новината, че срещу тях е постъпил контра иск. Пристанище Оукланд внесло в съда официална жалба срещу „Триптек“ за претоварване на техния контейнер. После съдията решил, че именно „Триптек“ трябва да докаже точния брой на компютрите, натоварени във въпросния контейнер, отхвърляйки обичайната за подобни дела клетвена декларация на спедитора.

„Триптек“ — чрез адвоката си в лицето на Харди, поддържаше тезата, че контейнерът не е бил претоварен. За целта Харди бе представил в съда официалния коносамент, в който, като във всеки транспортен документ, е посочен точния брой на компютрите в контейнера. В допълнение, поради факта че стоката е била надлежно застрахована, компанията няма интерес да обявява по-малка бройка компютри в пратката, тъй като тя получава застраховка за всеки един от тях.

Естествено, Харди си даваше ясна сметка, че не е чак толкова трудно да се изчисли разликата между стойността на двеста броя допълнителни компютри по хиляда долара парчето и милионите, които компанията ще изгуби, в случай че пристанище Оукланд спечели делото. На практика тази разлика беше почти незначителна. И въпросът се свеждаше до „зъбите в конската уста“ — тоест, компютрите трябва да бъдат извадени от дъното на залива и преброени.

Но изваждането на контейнера щеше да струва цял куп пари, а техният клиент даде ясно да се разбере, че в момента не разполага с този куп и едва ли някога ще разполага…

Така нещата опряха до протакане. Признат майстор в тази игра, Харди вече пети месец успяваше да отлага окончателното решение на проблема. Но дойде решението на съдията и краят на протакането заедно с него. Разноските по изваждането възлизаха на сто шейсет и пет хиляди долара — една общо взето незначителна сума в сравнение с очакваното обезщетение, но Брънел категорично отказа да я заплати, обявявайки я за пари, хвърлени на вятъра.

Харди не виждаше как може да продължава с протакането. „Триптек“ просто ще трябва да преглътне тази сума и толкоз.

Изпитала видимо облекчение от факта, че отново се връщат на конкретната работа, Мишел се облегна назад и каза:

— Мисля, че можем да използваме ситуацията в своя изгода и да измъкнем нещичко…

— Казвай! — вдигна глава Харди.

— Обявяваме търг. Разбира се, приемаме решението на съда, но само при условие че пристанището поеме част от разноските, или най-добре всички разноски. Те разбира се, ще откажат. Тогава можем да поискаме от съда търг с участието на конкурентни фирми, за да получим най-ниската възможна цена по операцията на изваждането. Кой би възразил на подобен аргумент?

Харди я погледна с открито възхищение. Колкото и високо да ценеше собственото си класическо образование, той бе принуден да признае, че в този момент и в тази ситуация Мишел си е чист божи дар. Организирането на търг за изваждането на повредената стока ще им подари поне още няколко месеца. Време, през което може да се случи какво ли не…

Неволно даде воля на фантазията си. Дали пък да не убеди Брънел да наемат леководолази за локализиране на контейнера? По този начин, ако се наложи дори и през нощта, лесно биха могли да пуснат вътре онези допълнителни бройки, за чието заплащане настояваше „Триптек“…

— Как ще процедираме? — попита на глас той.

Мишел вече беше подредила папките пред себе си в стройна купчина, според важността на предстоящите за обсъждане въпроси.

— Остави на мен — каза тя. — Нали затова съм тук?

 

 

Сутринта преди обсъждането на въпроса със „зъбите на коня“ беше изскочила от ежедневните релси. Причината беше внезапното изчезване на всички четки за зъби в къщата.

След съответния кръстосан разпит Ребека и Винсънт казаха, че май си спомнят нещо. Вчера Орел Глицки внезапно открил ново приложение на въпросните четки и те си поиграли в градината. Всъщност, в задния двор… Ставало въпрос за някаква игра на крепостни стени, или нещо подобно…

В допълнение невръстният им племенник Джейсън („той все още е бебе, татко“ — напомни му Ребека) също си поиграл с четките за зъби. Но и двете деца на Харди бяха сигурни, всъщност абсолютно убедени, че ако случайно са събрали всички четки за зъби (нещо малко вероятно), те положително са ги върнали обратно на мястото им!

След като приключи сутрешното стратегическо заседание с Мишел, Харди извървя три пресечки във ветровития предобед и купи половин дузина пресни „бао“ — лепкави кутийки, пълни с различни сосове за барбекю, в които бяха напоени късчета месо — свинско, пилешко и патешко. Сам по себе си фактът, че човек по всяко време може да намери горещи, току-що изпечени на скарата „бао“, е достатъчно основание да се живее в град като Сан Франциско, рече си той.

Седеше в „Солариума“, сам, с все още ясни спомени за ароматните „бао“ в съзнанието и разтворен на масата брой на сутрешния „Кроникъл“. Не бе забравил снощния си разговор с Ейб Глицки (Аха! Ето кой е свил четките за зъби! А дори и да не го е сторил, Харди може да го обвини в това престъпление и да стане голям майтап!)

От разговора по време на вечерята стана ясно, че Глицки е убеден в убийството на Сал. Дори нещо повече — че това убийство е извършено именно от Греъм. Ако наистина е така, значи Глицки знае повече от самия Харди.

Прегледа вестника, но не откри нищо особено. През уикенда липсваха каквито и да било сензационни разкрития. Дори областната прокурорка Прат и главния прокурор Пауъл запазваха „враждебно мълчание“ (според определението на един от материалите). Трийсет и един лекари бяха откупили една цяла страница за реклама, за да обявят, че са асистирали на свои пациенти да напуснат живота. Но Харди знаеше, че това няма да се отрази пряко върху случая Греъм Русо.

И така, какво знае Глицки?

Придърпа към себе си обсипаният с бутони телефонен апарат на заседателната зала и започна да набира номера на отдел „Убийства“, после се отказа и остави слушалката. След като лейтенанта отказа да говори по въпроса преди шестнайсет часа, той едва ли ще го стори точно сега. На фронта не се забелязваха промени.

Изведнъж пред очите му отново зина оная древна конска уста.

— Идиот! — промърмори той и се плесна по челото.

 

 

Греъм не само си беше у дома, но и вдигна слушалката. Но задоволството на Харди, че е успял да хване клиента си се стопи още след първите му думи.

— Това си го измисли току-що, нали, Греъм? — нервно попита той, след като онзи му разказа за приятния си разговор със Сара Евънс предишната вечер. — Кажи, че си го измисли, моля те!

— Не съм — рече Греъм. — Беше наистина приятно.

— Приятно, значи — изръмжа Харди. — Много хубаво, радвам се за теб!

— Не беше това, което си мислиш — изрази протест Греъм.

Харди ясно си го представи — седи си до прозореца с прекрасната панорама към града, отпива глътка от страхотното си кафе, марка „Кона“, може би отхапва от топличък кроасан, купен бог знае с чии пари… Вероятно животът във фантастична къща като неговата изкривява перспективите и човек гледа по друг начин на останалия свят.

При всички случаи Греъм се нуждае от едно хубавичко разтърсване, което да го свали на земята.

— А какво беше? — попита на глас той. — Как може да е различно от това, което мисля?

— Ако Сара имаше намерение да ме арестува, тя вече щеше да го е сторила, Диз — успокоително промърмори Греъм. — Тя просто искаше да научи повече…

— Имаш предвид сержант Евънс от отдел „Убийства“, нали? Как така изведнъж стана Сара? Вие какво, да не би да си ходите сериозно? Ще ми бъде от полза, ако съм наясно по този въпрос!

— Нищо такова, Диз.

— Тя просто искаше да узнае истината, така ли?

— Точно така.

— А какво ще кажеш за онзи момък от „Тайм“?

— Добро момче.

Харди го видя как повдига рамене, в душата му се промъкна раздразнение. Май няма да е зле да го пораздрусам, рече си той.

— Греъм, на репортера това му е работата! Той е длъжен да се представи като добро момче, за да измъкне от теб всичко, което му е необходимо за материала. В хода на този процес няма нищо лично, разбираш ли?

— В случая не беше така — възрази Греъм. — Беше различно. В крайна сметка ми беше приятно да се разтоваря пред някого…

Лактите на Харди бяха върху масата, а слушалката — здраво притисната към ухото му. Посоката на разговора беше очевидно безсмислена. Крайно време е да сменим темата, рече си той. Да поговорим за ограничение на евентуалните поражения.

— Е, хубаво — примирено въздъхна той. — Кажи какво разказа на приятелката си Сара този път… Надявам се, че поне част от откровенията ти съвпадат с предишната версия…

— Най-очевидните неща — засмя се в слушалката Греъм. — Нищо, за което би могъл да се тревожиш…

— Най-очевидните ли?

— Ти знаеш…

— Всъщност, не знам. Защо не ме осветлиш?

— Ами, например истината за отношенията между мен и баща ми. Искам да кажа, че признах за помощта, която му оказвах… Нататък беше по-лесно, тъй като вече изяснихме въпроса за тези отношения…

— Чакай малко. Какво означава „нататък“?

Кратка пауза, после:

— Признах, че от време на време съм му инжектирал морфин… Но не и във въпросния ден.

— Ти призна това на сержант Евънс?!

— Да… — Колебанието този път беше доста по-продължително: — Казах й също, че във въпросния петък минах покрай Сал, но той не си беше у дома…

 

 

Почти в същия час на деня главният прокурор на щата Калифорния Дийн Пауъл беше пред вземането на важно решение. Рано сутринта бе пристигнал от Сакраменто и веднага повика при себе си Драйсдейл и Гил Соума. В момента тримата приключваха с обяда си във вътрешната зала на „Джакс“ — един от най-старите и най-изискани ресторанти в града. Покривката от блестящобял лен бе почистена от трохите, възрастен келнер в смокинг пълнеше чашите им с кафе.

Пауъл се беше издигнал именно в Сан Франциско. Преди да бъда избран за главен прокурор, той бе служил в областната прокуратура, достигнал до поста старши прокурор. Навикът му да приглажда дългата си бяла коса с пръсти отдавна бе станал обект на различни карикатури в пресата, но това изобщо не го притесняваше. Преди да се обърне към Соума, той отново прокара пръсти през косата си:

— Според мен сме близо до консенсус, но честно ще ти кажа, Гил, че имам известни резерви относно твоето участие. Някога изобщо да си работил по дело за убийство?

Разбира се, Пауъл прекрасно знаеше отговора на този въпрос. Той беше впечатлен както от служебната характеристика на Соума, така и от пламенния ентусиазъм, с който младежът се нахвърляше върху работата. Но сега искаше да го подложи на нещо като тест, да провери дали може да издържи на неофициалния разпит на шефа си, дали е готов за далеч по-тежките изпитания, които несъмнено го очакват в съдебната зала.

Соума поднесе салфетка към устните си и отговори без нито миг колебание:

— Не, сър. Но това дело мога да го спечеля.

— Дори ако обвинението е за предумишлено убийство?

— То вече е такова, сър. Днес сутринта получих последните рапорти на полицията по разследването. В тях категорично е посочено, че вероятността за асистирано самоубийство отпада.

— Това го приемам, Гил — кимна Пауъл. — Но най-важното за нас на този етап е да сме сигурни, че се готвим да обвиним истинския извършител, нали? — Облегна лакти на масата, отново прокара пръсти през косата си, после заби показалец в лицето на Соума: — Ти мразиш тоя Греъм Русо, нали? И тази омраза е изцяло на лична почва!

Соума стрелна с очи своя покровител Драйсдейл, който спокойно разбъркваше кафето си. Не получи помощ от него и бавно кимна:

— Вярно е, че не го харесвам, сър…

— В такъв случай сигурен ли си, че не виждаш у него точно това, което ти се иска да видиш? Мислил ли си по този въпрос?

Сега дойде ред на Соума да посегне към кафето си.

Пауъл отбеляза, че това е един добре отрепетиран жест. Въпросът му задължително изискваше размисъл и Соума го стори. Макар че по всяка вероятност отдавна е готов с отговора, рече си главният прокурор. Чашката се върна обратно върху чинийката, нов бегъл поглед към Драйсдейл.

— В становището на областната прокуратура има няколко празнини — започна младият прокурор. — Парите сами по себе си не бяха достатъчни като мотив, ние добре знаехме това и решихме да изчакаме. И това даде резултат. Научихме, че в апартамента на Сал Русо е имало борба, а Греъм Русо си призна, че е бил там…

— Този момент е малко деликатен — обади се за пръв път Драйсдейл.

— Наистина не разполагаме със запис на това признание — кимна Соума. — Но Глицки гарантира, че ще получим клетвените показания на Евънс, които тя ще потвърди лично и в съда.

— Това означава, че се връщаме на старата позиция: „той каза, тя каза…“.

— Арт, би ли отложил ролята на адвокат на дявола за малко по-късно? — намеси се Пауъл. — Искам да разбера с какво разполагаме като цяло… — Направи знак на Соума да продължи.

— И така, имаме въпросната борба в жилището — продължи младият прокурор. — Имаме и признанията на Греъм, че е бил там. Към това прибавяме морфина, плюс кутия спринцовки, за които е доказано, че са взети от местоработата му в „Бърза помощ“. Имаме цял куп от лъжите му, записани върху лента. Имаме катастрофалното му финансово състояние, което отново ни връща към въпроса с парите… Имаме мотив, възможност за неговата реализация и средствата, необходими за това. Класическа постановка, сър. Той го е извършил и ние сме в състояние да го докажем.

Драйсдейл прочисти гърлото си — сигурен знак, че желае да се намеси.

— Арт? — погледна го въпросително Пауъл.

— Съгласен съм с всичко, което каза Гил — кимна Драйсдейл. — Но тук става въпрос за особено тежко престъпление, нали?

— Точно така — убедено отвърна Пауъл.

— Окей. Значи опциите по отношение на исканото наказание са две — или смърт, или ДЗБПП — което ще рече доживотен затвор без право на помилване. Въпросът ми към Гил е следният: наистина ли си готов да поискаш смъртна присъда за бившия си колега в съда?

С това най-сетне бе сложен край на позьорството, част от ентусиазма на Соума видимо се стопи.

— Не зная — откровено отвърна той, оглеждайки лицата на двамата си началници. — Мисля, че изобщо не е подходящо да искаме смъртно наказание…

Пауъл кимна. Това беше правилният отговор. Соума се оказа точно такъв, какъвто трябва да бъде: пламенен при изпълнението на дълга си, но не и заслепен от омраза.

— И аз съм на това мнение — кимна Драйсдейл. — Но може би трябва да поразмахаме тази заплаха, особено в началната фаза на процеса… Кой знае, това би могло да се окаже и много печеливш ход.

— За мен това не е проблем — сви рамене Соума.

Пауъл обаче нямаше никакво намерение да се ангажира, без да изпипа нещата от всички страни. Неслучайно беше стигнал до сегашния си пост, беше известен с изключителната прецизност по подготовката на обвиненията си, рядко бе губил важни дела.

— И никакви други заподозрени, така ли? — попита той. — Нито реални, нито измислени, нито внушени?

Драйсдейл с поглед предостави отговорът на Соума.

— Продължаваме проверките относно контактите на Сал в рибарските среди — взе думата младият прокурор. — Той е бракониерствал, но печалбата му не е била нищо особено — сто-двеста долара. Не виждам кой ще тръгне да го убива за такива пари…

— Семейството? — вметна Драйсдейл.

— О, да, семейството. Доказано е, че за последните няколко месеца жертвата три пъти е нахлувала в бившия си дом. Това не е предизвикало кой знае каква суматоха, семейството е отказало да направи оплакване срещу него. Обърнали са се към властите с молба да му бъде оказана квалифицирана помощ и това е всичко.

Дотук добре, рече си Пауъл. Пропуските на областната прокуратура са отстранени.

— Сигурно ли е, че не става въпрос за самоубийство? — попита на глас той. — Не искам този въпрос да бъде повдигнат зад гърба ни.

Този път отговори Драйсдейл.

— Според мен никой няма да го повдига, особено след прецизираното становище на Страут по този въпрос — рече той. — И никой не вярва, че Сал е прибягнал до самоубийство, просто защото не е било така.

Настъпи мълчание, присъстващите гледаха пред себе си.

Главният прокурор пръв отмести очи от покривката.

— Защитник на Русо е Дизмъс Харди, нали?

— Да, сър.

Соума помнеше тази история не по-зле от собственото си име. Преди три години, при последното дело на Пауъл като обикновен прокурор преди заемането на новия пост, Дизмъс Харди бе извадил заека от ръкава си и успя да оневини клиентката си, въпреки че съдебните заседатели не само я бяха обявили за виновна, но и бяха произнесли смъртна присъда. Не беше тайна, че оттогава насам Пауъл непрекъснато търси възможност за реванш.

— Добре — въздъхна след нова пауза Пауъл. — Да вървим при него…

Драйсдейл леко почука по масата, опитвайки се да привлече вниманието на главния прокурор.

— При цялото ми уважение, Дийн, аз съм на мнение да изчакаме още ден-два. Греъм няма да ни избяга, защо да не постигнем КЗ?

Това беше жаргон от младините на Пауъл, още от първите му дела в областната прокуратура. КЗ означаваше „кучешки задник“ — акроним, който младите прокурори използваха за всяко желязно изградено обвинение.

Пауъл се замисли за момент, после кимна:

— Добре, идеята не е лоша… Но нека се разберем: прибираме копелето в четвъртък, най-късно в петък, окей?

— Дадено — кимна Соума, правилно преценил погледа на шефа си, забит настоятелно в лицето му.

 

 

Началник на отдел „Убийства“ вече почти две години, Глицки натрупа достатъчно опит, за да предприеме решителни крачки към подобрение в работата. Тази сутрин например, след като отведе Евънс и Лание при съседите от нравствената, за да използват уединението на кабинет със затваряща се врата, той решително отвори най-горното чекмедже на бюрото си и измъкна оттам една метална рулетка.

Премери зейнала в стената дупка, която някога беше запълнена от врата (онази, която бяха свалили за боядисване и която вече никога не се върна на мястото си), после позвъни в един от близките специализирани магазини и с леко учудване откри, че вратите не фигурират сред ембарговите стоки в тази страна. Продавачът от другата страна на линията изглеждаше леко развеселен от учудването му, след което обясни, че вътрешни и външни врати се продават навсякъде.

След кратък размисъл лейтенантът стигна до заключението, че би трябвало да знае от собствен опит, но едновременно с това си даде сметка, че когато човек е затънал до гуша в бюрокрацията, подобни елементарни задачи започват да му се струват невероятно трудни, изискващи колосални усилия. Навремето бе попълнил съответния формуляр до службата за поддръжка с искане за нова врата. Отговор не получи. Стори го още три пъти, на равни интервали от време, с абсолютно същия резултат.

В крайна сметка се примири с факта, че нова врата няма да получи. Едва тази сутрин вдъхновението го връхлетя с нова сила и той остана смаян от простотата, с която проблемът можеше да бъде решен: уведомява подчинените си, поръчва вратата и толкоз! Продавачът го увери, че до петък вратата ще бъде монтирана и напълно готова да изпълнява своите функции — новичка, съответно боядисана и нагласена.

Какво чудо!

Лание и Евънс се върнаха в службата преди малко, в ранния следобед. Глицки за втори път се срещаше с тях. При първата им среща — онази зад вратата на колегите от нравствената — той бе информиран за дейността им през уикенда. И научи доста интересни неща: за наличието на борба в апартамента на Сал, за признанието на Греъм Русо относно морфина и посещението при баща си в деня на убийството. Не остана особено очарован от факта, че Евънс бе направила гаф с магнетофона, но бе принуден да се примири с него.

Това първо работно заседание с инспекторите трябваше да го подготви за срещата с Драйсдейл, насрочена за девет сутринта. Именно той щеше да запознае Дийн Пауъл с последните новини по разследването. Очевидно всичко бе минало добре, тъй като следобед Драйсдейл пак се обади.

Пауъл бил склонен да действа незабавно и поискал ареста на Греъм Русо, но Драйсдейл успял да го убеди да изчакат още ден-два, просто за да превърнат случая в КЗ. След което изреди един куп инструкции, които Глицки трябваше да запомни наизуст.

Именно това беше целта на второто заседание — Глицки трябваше да предаде инструкциите на преките изпълнители. Присъстваше и Гил Соума, по настояване на Драйсдейл. Вероятно искаше да приобщи момчето към екипа, пък и да го използва като ухо и око.

Събраха се в кабинета на Глицки с цената на доста усилия. Лейтенантът се напъха зад бюрото си, а Соума остана там, където скоро щеше да има врата. Евънс се беше отпуснала на един стол пред бюрото, а Лание бе седнал на ръба на същото бюро и небрежно си хапваше фъстъци. Черупките хвърляше в кошчето за боклук, но не всички попадаха там.

Вместо въведение Глицки реши да им разкаже за гениалната си идея относно вратата, просто за да понижи напрежението.

Лание се обади веднага след края на стройната му теория за бюрокрацията:

— Това ми напомня за един случай, беше по време на някакво търговско изложение… В „Холидей Ин“, или някой от другите големи хотели… Едни нещастници се бяха натикали в такава будка като тая тук. Осветлението изгаснало, онези се оплели като пилета в кълчища и не смеели да пипнат нищо… Решили да извикат полиция… Отивам аз там, гледам един контактен шнур на пода и питам: „Това ли е проблемът?“. Те викат това е, но един от техниците каза да не пипаме нищо! Включвам го аз в контакта, будката светна като коледна елха. После им дадох служебния си номер, казах им да не си признават, че са пипали каквото и да било и им пожелах приятен ден…

— Страхотно — рече Глицки. — Точно това имах предвид. Мислиш ли, че вратата наистина ще бъде готова в петък? Нямам представа как ще изглежда тоя кабинет с врата, твърде дълго време бях…

Евънс деликатно се прокашля и той млъкна.

— Това означава ли, че пак ще ходим при колегите в нравствената? — попита тя.

— Моля за извинение — бързо се усети лейтенантът. — Забравих, че този проблем едва ли е толкова вълнуващ за вас… — Изправи рамене, придърпа стола си и каза: — Не, мисля да си останем тук. — После се сети за младия прокурор и се обърна да го погледне: — Нали нямате нищо против, Гил? Едва ли имаме какво да крием…

Двамата инспектори се спогледаха.

— За какво става въпрос? — попита Лание.

— За какво, Гил? — подхвърли и Глицки.

Соума все още беше възбуден от личната си среща с главния прокурор на щата. Вталеният костюм от тъмен плат стоеше като на закачалка върху кльощавата му фигура. А Глицки предвидливо беше заел седнало положение, тъй като не искаше да стърчи над дребничкия младеж.

Но това, което му липсваше във физическо отношение, беше щедро компенсирано от невероятната енергия. Соума кимна на лейтенанта, извърна се към инспекторите и стегнато започна:

— Главният прокурор е доволен от досегашната ви работа. Предоставили сте достатъчно улики, за да бъде повдигнато официално обвинение. Но той е на мнение, че през следващите няколко дни трябва да променим посоката на следствието…

— Накъде? — попита Лание.

— Навсякъде другаде, но не и по посока на Греъм Русо.

Настъпи тишина, която бе нарушена от пропукването на поредния фъстък между пръстите на Лание.

— Но нали той го е извършил? — обади се инспекторът.

— Така е — кимна Соума. — Но Дийн Пауъл иска от нас да прекопаем градината още веднъж, просто за всеки случай. Вие несъмнено сте обърнали внимание на факта, че това дело се превръща в политическа бомба. По тази причина ние много държим да покажем, че не преследваме Греъм по политически причини. Че подобни причини не влияят на нашето отношение. — Гласът му леко се промени: — Това е. Той просто иска да се подсигури…

Глицки се облегна назад, столът му проскърца. Кракът на Лание ритмично почукваше по страничния плот на бюрото, върху което бе седнал. Туп, туп, туп… Кънтящ и не особено приятен звук.

— По въпроса за разговорите… — подхвърли Соума. — Имате ли ги на запис?

Лание стрелна с поглед Глицки, който остана неподвижен, със скръстени на гърдите ръце.

— Може би все пак трябва да се прехвърлим в нравствената, а? — предложи той.

Евънс се приведе напред. Младият прокурор бе направил крачка навътре в помещението и бе понижил глас, а тя не искаше да пропусне нито една реплика.

— Защо да ходим там? — попита.

Партньорът й беше ченге с опит. По тази причина знаеше накъде вървят нещата и побърза да изпревари Соума:

— Не желаете нищо върху хартия — извърна се към него той. — Това искахте да кажете, нали?

— Да — кимна прокурорът. — Поне на този етап…

— За какво говорите? — изгледа ги озадачено Евънс.

Соума леко кимна, предоставяйки отговора на Лание.

— За уликите — рече инспекторът.

— Добре, предавам се — въздъхна Евънс. — Какво за уликите?

— Прокуратурата е длъжна да запознае защитата с всички улики, нали така? — започна Лание. — По тази причина, в случай че открием и други заподозрени, ние трябва да предоставим имената им на защитата. И какво ще стане? Адвокатът на Греъм непременно ще ги призове и ще ги изтъпанчи пред съдебните заседатели!

— Господин Пауъл не желае да помагаме на защитата с други заподозрени — добави Соума. — Нито пък вижда смисъл в евентуалното объркване на съдебните заседатели. Следователно вие разпитвате тези хора и…

— Кои хора?

— Останалите членове на семейството — сви рамене прокурорът. — Колегите рибари на Сал, евентуалният доставчик на морфина, ако това не е Греъм… Ей такива неща…

— Като междувременно нито правим записи, нито си водим бележки — вметна Лание.

— Точно така — кимна Соума. — На практика споделяте с нас евентуалните си разкрития, но не ги превръщате в улики.

— И като допълнение на всичко това — нищо не сме чули, нищо не сме видели, а този разговор изобщо не се е състоял — добави с тържествуващ вид Лание.

Сара премести поглед върху Глицки, който невъзмутимо мълчеше.

— Но…

Соума вдигна ръка:

— Разбира се, това не важи, в случай че някой наистина започне да ви става подозрителен. — Гласът му видимо стана небрежен: — Макар че и в този случай ще е по-добре да ни го съобщите устно, а не чрез писмен рапорт…

В стаичката се възцари тежко мълчание.

— Не бива да създаваме фалшиви впечатления у никого…

Сара чу тези думи, но по-голямо впечатление й направи ритмичното почукване на крака на Лание, който невъзмутимо продължаваше да троши фъстъците си. Стана от мястото си и се прехвърли на другия стол, по-далеч от партньора си. Този вид дискусии бяха нещо ново за нея. Ново и неособено приятно. Соума и Лание очевидно усетиха това, размениха си кратки погледи, след което инспекторът каза:

— Сара, господин Соума има предвид единствено предварителните ни разговори с тези хора… Ако се натъкнем на нещо сериозно, веднага започваме да действаме по устава.

— Но няма да се натъкнете, защото престъплението е извършил Греъм, нали? — добави Соума.

— Точно така — кимна Лание и за последен път уточни нещата: — Вие не искате да предоставите допълнителни козове в ръцете на защитата и толкоз.

Сара обаче пожела още едно, последно уточнение.

— Но на практика ние търсим друг извършител, нали така?

— Абсолютно вярно — кимна Соума. — Попаднете ли на такъв, замразяваме Греъм и скачаме на новия заподозрян. Но такъв няма да има… Ще ви задам един въпрос, сержант… Вие с вашия партньор идентифицирахте Греъм сред цяла тълпа анонимни потенциални извършители, нали?

— Да.

— Е, толкоз по въпроса. Той е нашият човек, а главният прокурор просто иска да си върже гащите. За целта ние отново преравяме храсталаците и след като приключим с този процес вече сме сто процента убедени, че не сме пропуснали нищо. В допълнение мога да ви обещая, че всяка появила се в хода на този процес нова следа, ще бъде разгледана с подобаващо внимание… — Забелязал, че Сара продължава да е настроена скептично, Соума побърза да изпревари евентуалните й възражения: — Тук не става въпрос за прикриване под никаква форма, сержант. Никой не иска от вас подобно нещо…

Столът на Глицки най-сетне проскърца пак и той се приведе напред. Белегът на устните му побеля, една веничка на слепоочието му видимо пулсираше. Очите на всички се обърнаха към него.

— Ще се направя, че не съм чул нищо от последната част на този разговор — тихо рече той, после очите му бавно се спряха върху лицето на Соума: — Не зная как процедирате в други подобни случаи, момчета, но в този отдел всичко се завежда под формата на официални рапорти. Такава ни е работата. Откриваме каквото можем да открием, а после го съхраняваме по съответния, регламентиран от закона начин.

Соума видимо пребледня.

— Аз съвсем не исках да кажа, че…

Гласът на Глицки остана тих, но напрегнат, с някакъв особен заплашителен оттенък. Изглежда страхотно опасен, рече си с неволна тръпка Сара.

— Зная какво искахте да кажете. Направих си труда да ви изслушам, при това съвсем внимателно. Сега пък вие ще чуете какви заповеди ще дам на своите инспектори: да извършат разследването си в пълно съответствие с изискванията на закона! Без никакви отклонения, без компромиси. Така ние си връзваме гащите, така прикриваме и вашите задници! И всички ще бъдат доволни.

Поклати глава, явно за да се успокои, но очите му не изпускаха лицето на Соума:

— Я ми кажете какво ще стане, ако адвокатът открие, че не сме разпитали никой, освен неговия клиент? Нима този факт няма да озадачи доста хора? Ами какво ще стане, ако научи, че сме провели разпити на един куп народ, но сме „пропуснали“ да го уведомим? Ще имаме ли проблеми, според вас? Защото според мен положително ще имаме. И преди съм се натъквал на подобни случаи. Затова чуйте каква е нашата позиция: ако имаме основания да търсим друг заподозрян, ние ще го търсим в съответствие със закона. Не открием ли такъв, значи прокуратурата има това, което наричате КЗ. — Очите му бавно обиколиха лицата на присъстващите: — Ясен ли съм?

Отговориха му три отчетливи кимвания.

След минута всичко свърши. Гостите се изнизаха, а Глицки твърдо реши, че ще плати от собствения си джоб за вратата, която би трябвало да затвори след тях…