Джон Лескроарт
Право на милосърдие (4)

Трета глава

Светът в близост до леглото на Харди изведнъж стана ужасно шумен. Изтръгнат от лапите на сън като за световен рекорд, той простена, надигна се и стовари длан върху будилника. Настъпи миг на благословена тишина, бързо прогонен от втори пронизителен звън.

— Телефона — промърмори Франи.

Харди сграбчи слушалката, очите му механично пробягаха по цифрите на дигиталния будилник. Седем сутринта.

— Централна гара! — дрезгаво обяви той.

— Току-що ме събудиха със заповед за обиск! Какво да правя?

— Имат ли заповед?

— Нали ти казах — имат!

— Спокойно, Греъм. Трябва да ги пуснеш.

— Вече го направих.

Харди хвърли поглед към прозореца. Навън се стелеше гъста мъгла.

— Какво търсят?

— Един момент — рече Греъм, после гласът му прозвуча така, сякаш чете някакъв официален документ: — Ампули с морфин, запечатани и използвани спринцовки, картички на бейзболни величия, спортни пособия, документи, върху които са записани кодовете на домашен сейф и банкова касета…

— Защо мислят, че можеш да притежаваш всичко това?

— Не ми казват. Показаха ми само заповед за обиск, а не клетвена декларация. Казаха, че ми вършат услуга, като ми позволяват да ти се обадя…

Това е истина, рече си Харди. Значи нещата не са толкова зле. Все още…

Полицаите позвъниха на вратата на Греъм точно в седем. Най-ранният час, разрешен от закона. Хората, които са приемали този закон преди време, очевидно са помнели кошмарите от времето на нацизма, когато есесовци с поскърцващи ботуши са разбивали врати посред нощ. Именно те решили, че полицията няма право на обиск между десет вечерта и седем сутринта, с изключение на случаите, при които има опасност от унищожаване на улики или бягство на заподозрените…

Фактът, че не са се появили посред нощ, означаваше, че става въпрос за рутинно претърсване, помисли си Харди. От друга страна обаче, ченгетата са позволили на Греъм да му звънне веднага, което е обезпокояващо…

— Добре, стой там и не се дръж враждебно — рече с въздишка той. — Дай ми адреса си, идвам веднага…

Стана от леглото и започна да се облича. Франи се обади точно когато стегна колана на панталона си.

— Греъм Русо ли беше?

Беше седнала в леглото със скръстени на гърдите ръце. От стаите в дъното долетя детска гълчава.

— Моята проницателна съпруга! — промърмори Харди.

— Онзи, който уж нямал нищо общо с убийството? — продължи с безпощадно твърд глас Франи.

— Същият — усмихна се Харди. — Притискат го, нищо повече. Доста хора в този град го мразят.

— Очевидно.

— Трябва да отида там и да го успокоя.

— Знам. Не се безпокой за децата. Аз ще ги облека и нахраня, а после ще ги изпратя на училище.

— Добре де, утре пък аз ще го направя — изгледа я той. — След като си решила, че обект на пазарлъци трябва да бъдат дори тези интимни родителски преживявания…

— Имам и друга идея — невъзмутимо продължи тя.

— Сигурно е гениална — кисело се усмихна Харди. — Хайде, да я чуем…

— Не е зле да помислиш към кой адвокат да го насочиш, докато пътуваш натам… Може би Дейвид Фрийман.

— Може би — кимна Харди, замълча за момент, после добави: — Ако изобщо има нужда от адвокат…

 

 

Картата беше на коленете му. Спря на ъгъла на Станиън и Парнас, за да направи справка. Улицата на Греъм беше скрита много добре. Зави надясно, измина една пряка, а след това свърна вляво — по една почти вертикална уличка, която не би трябвало да бъде по-стръмна от посестримите си наоколо. На ъгъла имаше знаци, които забраняваха преминаването на камиони и микробуси поради големия наклон. Друг знак информираше, че улицата е задънена. Живущите тук явно не държат останалите да знаят това, рече си Харди.

Отмести картата и напрегна взор. Мъглата ограничаваше видимостта, стръмната уличка чезнеше нагоре по хълма. Съжали, че не поиска от Греъм да го упъти, а се задоволи само да си запише адреса. Но вече бе късно. Трябва да продължи напред. В случай че се изгуби, ще търси някой телефонен автомат…

Насочи старата си хонда нагоре по стръмното, стигна до още една уличка, обозначена със знак „Без изход“, която чезнеше вдясно, пое по нея. После мъглата изчезна. Изведнъж, без предупреждение. Беше се изкачил над нея.

И се беше озовал в царството на приказките.

Авеню Еджууд беше покрито с настилка от червени тухли, от двете му страни се редуваха кокетни къщички, окъпани от ярките лъчи на утринното слънце. Платното бе маркирано от стройни, еднакви на височина дръвчета, отрупани с бели и розови цветове. Той свали страничното стъкло и чу могъщия хор на птиците.

Какво е това вълшебно място? Харди живееше в Сан Франциско откакто се помнеше, но никога не беше идвал тук, никога не беше чувал за този квартал, въпреки че разстоянието оттук до „Литъл Шамрок“ едва ли надвишаваше километър.

Отби и спря на празното място на билото, малко преди групичката борове и евкалипти, които маркираха края на тази странна задънена улица. Слезе от колата и остана известно време край нея. Напълни дробовете си със свеж, ухаещ въздух, отново се възхити на равните редици червени тухли на настилката. Мъглата се стелеше далеч долу, едно дебело одеяло от бял памук. От нея стърчаха червените носещи колони на моста Голдън Гейт.

Още по-нататък, далеч на изток, мътно проблясваха стъклата на небостъргачите в градския център. В залива мърдаха кораби, толкова дребни, че приличаха на някакви тромави буболечки. Ниските брегове на Трежър Айланд изглеждаха близо, на една ръка разстояние. По моста Оукланд Бей пълзяха разноцветни гирлянди от автомобили, които бавно се разпръскваха из многобройните магистрали отвъд.

Адресът се оказа в самото дъно на уличката. Входната врата беше изсечена направо в стената на нещо, което някога трябва да е било гараж. Харди се изправи пред нея и почука. Автоматически се приготви за ролята на адвокат, който трябва да представя клиента си пред закона. Също така автоматически си помисли, че ако полицията е открила нещо, той ще се окаже безнадеждно затънал в защитата на Греъм.

Дали ще може да се изтръгне от нея? Или, ако е честен пред себе си, ще пожелае ли да се изтръгне?

Усети как пулсът му се ускорява. Това не му се случваше пред камарите папки и документи по делото „Триптек“, които го чакаха в кантората. Да обичаш работата си е лукс, напомни си той. Вече си пораснал, в живота ти има и по-важни неща.

Отвътре долетя някакъв шум, той се стегна и бавно изпусна въздуха от гърдите си.

 

 

— Вашият клиент отказва да ни сътрудничи, ето защо и ние ще сторим същото — препречи пътя му инспектор Марсел Лание. Харди го познаваше от години. — В момента провеждаме обиск, на който нямате право да присъствате. Просто и ясно.

— Как така отказва да сътрудничи? — попита с тих глас Харди.

— Партньорката ми има въпроси към него, но той заяви, че ако е заподозрян, ще им отговаря само в присъствието на адвоката си — сви рамене Лание.

— Умно — рече Харди. — Това право му е гарантирано от закона.

— Напълно съм съгласен с вас. Но той няма право на адвокат по време на обиска. Ще се учудите, ако ви кажа колко често се случва да изчезват разни неща… По тази причина ще влезете след като приключим и тогава ще си проведем един хубав официален разговор…

Харди зърна Греъм — бос, по гащета и фланелка за джогинг. Седеше край огромна селска маса от дялано дърво, спуснатите щори на широкия прозорец пречеха на светлината да проникне до дъното на просторното едностайно жилище. Партньорката на Лание седеше срещу него и нещо му говореше.

Улицата наистина е красива, но едва ли чак толкова, че да й се наслаждавам цял ден, рече си Харди. Инспектор Лание не е лош човек, просто в момента се беше наежил. Харди искаше да даде няколко съвета на Греъм относно поведението му пред полицията. Особено най-главният, който бе усвоил отличен опит: ако не те харесат, ченгетата могат да превърнат живота ти в ад, дори да си абсолютно невинен.

— Арестуван ли е? — попита на глас той.

— Задържан.

Спокойно, рече си. Не бива да губиш самообладание.

— Нека поговоря с клиента си. Появата ви тук го е шашнала, това е всичко. Ще се опитам да го успокоя, след което може би ще ви разкаже и нещо полезно за следствието. — Лицето му се разля в усмивка: — Хайде, Марсел… Нали не искате да признаете пред Глицки, че сте пропуснали шанса да разпитате заподозреният докато е още топъл?

Лание се поколеба за миг, после кимна.

— Добре, влезте и седнете край масата. Не пипайте нищо.

 

 

Апартаментът на Греъм светеше от чистота. Едно наистина фантастично място за живеене, рече си Харди. Огромен панорамен прозорец заемаше цялата стена в дъното. Греъм току-що бе вдигнал щорите, гледката към центъра и източните покрайнини на Сан Франциско беше наистина зашеметяваща. Подът бе покрит с дебели, гладко полирани дъски от тъмно дърво, върху него имаше красив персийски килим. Мебелите бяха смесица между датски стил и антики, постигнали помежду си малко странна, но приятна хармония.

Стената вдясно от Харди беше отрупана с книги, почти до тавана. Висока етажерка — изящна и едновременно с това солидна, се огъваше под тежестта на колекция от бутилки старо и очевидно скъпо вино. На тавана над нея имаше три малки, изцяло остъклени капандури. Останалата част от дясната стена беше заделена за кухненски бокс, опиращ чак до дъното. Печка с шкафчета над нея, хубава посуда.

Добрият вкус се усещаше навсякъде. Греъм Русо може и да е несретник, но очевидно не беше само това. После в главата на Харди се появи неизбежната грозна мисъл, която не успя да прогони: такова жилище и такъв начин на живот (дори един поглед към колекцията скъпи вина беше достатъчен) струват доста пари. А Греъм, дори да оставим всичко друго настрана, беше почти безработен… Неволно се запита как младият му клиент поддържа всичко това тук…

Всяко нещо с времето си, успокои се той. Засега ще се придържам към целта на това ранно посещение — да му държа ръката…

Изправи се, поиска и получи разрешение да направи кафе, минути по-късно, в знак на добра воля, предложи по чаша на присъстващите.

Обстановката беше спокойна, почти идилична. Двамата с Греъм останаха до масата и си говореха за бейзбол. Лание се беше отпуснал на ниския кожен диван вляво и прелистваше купчина списания. Не беше ясно дали проявява интерес към съдържанието им, или търси нещо между кориците.

Сара Евънс се беше заела с банята — едно малко помещение в дъното, запълнено с умивалник, душ и тоалетна чиния. Очевидно търсеше това, което бе записано в заповедта за обиск: спринцовки и ампули с морфин.

Харди стигна до заключението, че усмивката на тази жена е наистина чудесна — топла и искрена. И тя, подобно на онзи млад прокурор от латиноамерикански произход, който бе разговарял вчера с Глицки, едва ли беше достатъчно възрастна за ролята на момиче скаут, да не говорим за инспектор в отдел „Убийства“…

Прие поканата за чаша кафе, седна на масата и постави джобния си магнетофон между двамата мъже. Приятното й лице бе оградено от тъмна, дълга до раменете коса. Кожата й бе бяла, обсипана с едва забележими лунички, зелените очи — големи и доста раздалечени. Под умишлено ненатрапчивото облекло се долавяха очертанията на дребна, стегната и решително привлекателна фигура.

— Нали нямате нищо против? — сладко се усмихна тя. — С един куршум, два заека…

 

 

Греъм познаваше закона. Даваше си сметка, че разговор с полицейски служител по време на официално разследване е сериозна работа. Не искаше да попадне в капан и точно затова бе повикал адвоката си.

А после, след като пусна полицаите в къщата си, най-сетне видя сержант Евънс. Надяваше се, че и тя му обърна внимание. Бяха горе-долу връстници. Законът си е закон — той прекрасно знаеше това. Но насреща му стоеше една хубава жена, а с хубавите жени той имаше опит. Не изпитваше никакви съмнения, че ще успее да я очарова и да я привлече на своя страна. Тук службата и целта на посещението й не играеха никаква роля.

Това надхвърляше рамките на закона. Здравият разум сочи, че човек трябва да се възползва от начина, по който са свикнали да работят околните. Реши да вземе нещата в свои ръце. За тази цел ще поговори с нея, въпреки че законът не го препоръчваше.

Понякога просто трябва да се доверяваме на инстинкта си.

 

 

— Не, съжалявам — започна Харди. — Клиентът ми не…

— Всичко е наред — спря го с вдигната ръка Греъм. — Нали вече го каза, Диз? Аз мога и да им сътруднича, просто защото нямам какво да крия… — Сви рамене, хвърли небрежен поглед към Евънс и добави: — Хайде, инспекторе, стреляйте! — На лицето му се появи широка усмивка: — Не в буквалния смисъл на думата, разбира се!

Сара отвърна на усмивката му и отпи глътка кафе. Очите й изпитателно го оглеждаха. Известно време остана така, после сведе очи и направи опит да се концентрира. Усмивката й се стопи.

Ето, добре.

Продиктува в микрофона стандартните изречения на всеки записван на лента полицейски разпит и премина към конкретните въпроси.

— В събота сте казал на инспектор Лание, че не знаете дали в апартамента на баща ви има морфин…

— Момент — намеси се Харди. — Съжалявам, но трябва да направя официално възражение. — Обърна се към домакина и добави: — Не си длъжен да отговаряш на този въпрос, Греъм.

Но момчето вече се беше отпуснало.

— Искам да изясня нещата, Диз — рече то и се извърна към сержант Евънс: — Не казах точно това… Казах, че не зная как морфинът се е озовал там…

Лание шумно затвори списанието в ръцете си, лицето му потъмня.

— Я чакайте! — рече той. После очевидно премисли, взе друго списание от купчината и промърмори: — Добре, няма нищо… Продължавайте.

— Значи сте знаел, че там има морфин? — зададе следващият си въпрос Евънс.

— Греъм!

Харди си даваше сметка, че ще обърка клиента си, но беше длъжен да се намеси. Не искаше да се говори нищо по този въпрос. Като адвокат, Греъм също би трябвало да си дава сметка за това. Какво си въобразява това хлапе? Нима не разбира, че това тук не е светски разговор? Думите му се записват, след което ще бъдат внимателно прослушани и транскрибирани и най-вероятно използвани срещу него. Май не биваше да влизам, рече си с тревога той. Това може да ми струва скъпо.

— По този въпрос ще поговорим по-късно, насаме — отсече на глас той.

Но Греъм не му обърна внимание и продължаваше да се усмихва на красивата инспекторка.

— Морфинът ли? — попита той. — Аз му показах как да си го инжектира. Болките му често бяха непоносими…

Пак тези болки. Защо този човек непрекъснато говори за тях?

— Какво ги причиняваше?

— Не зная.

— Никога не сте го питали?

— Не съм, защото знаех, че баща ми няма да отговори на подобен въпрос. Щеше да ми каже да си гледам работата. Той не обичаше да го съжаляват…

— Значи сте отишъл в апартамента на баща си и сте му показал как да си инжектира морфин, така ли?

— Да.

— Въпреки че не сте били в особено близки отношения?

Греъм хвърли един кос поглед по посока на Харди. Одобрение ли търси? Твърде късно, ако е така, рече си Харди. Конят вече е избягал от конюшнята и продължава да тича… Беше се опитал да спре клиента си навреме, когато все още имаше смисъл. Ако сега го обуздае, това ще представи нещата в лоша светлина. Отпи една глътка кафе и запази мълчание.

— Наистина не бяхме в особено близки отношения — кимна Греъм. — Но това не означава, че бих го оставил да страда. — Сви рамене и продължи: — Той сам ме помоли да му покажа… Направих го, но без да му бия инжекцията. Знаех какво ще стане…

— Какво?

Греъм изобщо не изглеждаше притеснен от въпросите, нито от темпото, с което бяха задавани.

— Това, което стана — спокойно отвърна той, спирайки очи върху лицето на Евънс. — Самоубийство…

Харди реши да му помогне с малко допълнителна информация.

— Снощи се получиха резултатите от аутопсията, Греъм — рече той. — Те не изключват убийство.

Чашата на младия мъж спря на два пръста от устата му. После измина обратния път до масата. Той самият се облегна назад.

— Това вече са пълни глупости!

— Може би — кимна Харди. — Но глупости, на които дължиш тазсутрешното си посещение.

Греъм се приведе напред, сложи лакти на масата и заби очи в Евънс. Изражението му пак се стори на Харди прекалено емоционално. Древният номер очи в очи, който предполага откровеност.

— Аз не съм убил баща си. Той сам отне живота си.

Сара Евънс не пропускаше нищо. Тялото й леко се раздвижи, едната й ръка докосна магнетофона, другата поднесе чашата към устните.

— Колко пъти видяхте баща си през последните шест месеца? — внезапно попита тя.

— Не знам — обърка се Греъм. — Седем, може би осем пъти…

— Значи по-често от един път в месеца?

— Ставаше сенилен. Беше болен от Алцхаймер… Обаждаше се да ме повика, после забравяше, че го е сторил… Забравяше къде си оставя вещите. Викаше ме да ги търся…

— И морфина ли?

Пауза, после:

— Да, разбира се…

— Какво му причиняваше болки? — отново попита тя. — Кой му даваше морфин?

— Вече ме питахте за това — широко се усмихна той.

— И вие отговорихте, че не знаете…

— Точно така. И все още не знам.

Тя реши да прехвърли разговора върху собствената му личност.

— Не работите ли в „Бърза помощ“?

— Да, като санитар. Возя се в линейки.

— Вероятно разполагате със спринцовки и…

Харди усети, че не може да се сдържа повече.

— Извинете, но Греъм вече каза, че не знае откъде идва морфинът — намеси се той.

— Не съм забравила — кимна тя. — Но сега го питам за спринцовките…

— Все едно!

Греъм отново го докосна с ръка.

— Може би съм му оставил известно количество спринцовки — рече той. — Исках да съм сигурен, че използва стерилни игли.

В настъпилата тишина се чу как Лание прелиства списанието в ръцете си. Греъм се приведе над масата и дръпна шнура на щорите. В стаята стана по-светло. Тук, над мъглата, денят беше чудесен.

— Вие сте изпълнител на завещанието на баща си — отново смени темата Евънс. — Какво знаете за сейфа в апартамента му?

Греъм опразни чашата с кафе, извърна поглед към панорамата зад прозореца, после поклати глава:

— Почти нищо.

— Какво държеше вътре баща ви?

— Предполагам, че нищо. Никога не е притежавал ценности.

— А бейзболните картички? Тях къде ги държеше?

— Не зная.

— Защо не попитахте за какви бейзболни картички става въпрос?

— Защото зная, че ги събираше. Нямам представа какво е станало с тях. Може би наистина ги е държал в онзи сейф. Не знам…

Евънс очевидно затягаше някаква примка около шията му и Харди се почувства длъжен да я изпревари. Въпросите й очевидно изнервяха Греъм.

— Някой да иска още кафе? — попита с бодър глас той.

Желаещи нямаше.

Харди стана и тръгна към машината, а Евънс побърза да продължи с разпита.

— Никога не сте надничали в сейфа, така ли? — попита тя. — Нито пък сте правили опит да го отворите?

— Не. Винаги съм го смятал за нещо като декор. Сал обичаше да се фука, да демонстрира благополучие… Че разполага с много пари, че няма нужда от помощ… Но вие видяхте къде живееше, нали?

Лание прелистваше един специализиран върху плувните спортове брой на „Спортс Илюстрейтид“, от който изведнъж изпадна лист хартия за писма, с бланката на някой си „Мотел N96“…

— Хей!

Драги Греъм,

Не знам какво мислят другите, но аз наистина се гордея с теб. След толкова много време не съм сигурен какво точно означава това, но се гордея. Следях развитието ти, доколкото мога. Ти беше единствената ми надежда.

Майка ви не направи нищо да улесни нещата, вие и тримата ми дадохте да разбера, че не желаете да се мяркам пред очите ви. Познавам я добре тази ваша майчица, предполагам какви ги е надрънкала…

Но аз те държах под око. Следях кариерата ти при юношите, зная и как си се представил в Юридическия. Зная къде живее Деб с онзи нейния съпруг, зная и за Джорджи. Как стигнаха дотам? Предполагам, че са се объркали, след като ви напуснах…

Майка ти никога не е споменавала, че съм се обаждал и съм питал за вас, нали? Но аз го правех редовно, веднъж на всеки три-четири месеца. Трябва да знаеш това. Така разбрах, че си напуснал службата си в съда и отново си опитал късмета си в бейзбола.

Днес те видях как играеш. Две тройки. Помниш ли какво си говорехме едно време? Че винаги ще предпочетеш тройката пред хоумъра^[1]. Нападението е най-вълнуващата част от тази игра, прав съм, нали? Както и да е… Гледах те как прилагаш системата 3-6-4 и ставаш пълен господар на терена. Горд съм, че отново се върна към бейзбола.

Искам да ти пожелая успех. Просто е, но толкова рядко го правим, нали? Искам да кажа, че човек трябва да върши това, за което най го бива на тоя свят. Някой ден ще го разбереш…

Докато Харди оглеждаше писмото, в стаята се възцари тежко мълчание. После Лание дръпна листа от ръцете му и го подаде на Евънс.

— Тук има нещо, написано с друг почерк — каза той. — Шестнайсет, осем, двайсет и седем…

— Какво е това? — попита със свито сърце Харди. Вече разбираше, че е допуснал глупава грешка. Адвокатът е длъжен да попречи на клиента си да говори с полицията. Просто и ясно. А той не само че не направи нищо подобно, а дори го подтикна да се разприказва. Фактът, че Греъм не им казва кой знае какво — в смисъл нищо, което те не биха открили и сами, започваше да намирисва на самообвинение… Леко, но все пак намирисва.

Евънс веднага схвана за какво става въпрос.

— Комбинацията за сейфа на Сал — обяви тя. — Онази, за която нашият приятел Греъм твърдеше, че и представа си няма…

 

 

Минаваше единайсет.

Евънс и Лание не разрешиха на Греъм да вземе душ при затворена врата на банята и по тази причина той още беше с дрехите, с които бе спал.

Греъм и Харди останаха край голямата маса до прозореца и през повечето време мълчаха. Щорите бяха вдигнати докрай, градът блестеше в краката им, отдавна прогонил дрипавите валма на мъглата. Греъм открехна едното крило, през процепа от време на време се промъкваше лек ветрец, но полъхът му беше твърде слаб, за да освежи въздуха във вътрешността.

Очевидно въодушевени от откритието си, двамата инспектори продължаваха обиска с нова енергия. Работейки в екип, те отново започнаха от входната врата и педантично преглеждаха всичко — книги, чекмеджета, дрехите в гардероба, кухненските кутии и съдове.

Скоро ще приключат, рече си Харди. Ако не открият нищо друго освен писмото, положението е добро. Греъм реагира естествено — какво пък толкова? Може и да е разполагал с шифъра, но беше ясно, че това е било отдавна, а за писмото в списанието изобщо беше забравил. Нима наистина си мислят, че тази комбинация му е притрябвала? Той не помнеше нито защо си е записал цифрите, нито кога го е сторил. Наистина не помнеше!

Харди предпочиташе клиентът му да не е толкова бъбрив, но нещата вървяха към приключване и щетите не бяха особено тежки. Инспекторите се приближаваха към масата, почти приключили с обиска. Лание отмести един стол и издърпа чекмеджето на малкото писалище до леглото, а Евънс вдигна една празна кутийка от тютюн за дъвчене и я разклати. Вътре нещо издрънча и тя отвори капачето.

— Шест ключа — обяви младата жена, погледна партньора си и разклати връзката, окачена на обикновена метална халка.

Греъм изведнъж заприлича на елен, заслепен от автомобилни фарове. Мигът отмина толкова бързо, колкото и се появи, но Харди изпита безпокойство. В очите на младия човек имаше истински страх. Беше ясно, че крие нещо. Още по-ясно беше, че се е надявал това нещо да остане незабелязано.

Сара Евънс се обърна и пусна връзката на масата.

— Хайде да си поиграем на „познай ключа“ — изгледа Греъм тя. — Какво ще кажете?

Той сви рамене, пръстите му забарабаниха по масата. После на лицето му изплува широка усмивка.

— Страхувам се, че не става — рече. — Във всяка къща се намират кутии със забравени ключове… — Протегна ръка и взе връзката: — Предполагам, че тези двата са резервните от колата ми… Този пък е за резето.

Евънс посочи един ключ с по-особена форма.

— Имате ли касета в банката? — попита тя. — Това тук е ключ от касета. Коя е вашата банка?

Усмивката на домакина се стопи. Седнал до малката масичка в другия край на помещението, Лание любопитно вдигна глава. В стаята се възцари тежко мълчание.

Харди протегна ръка да докосне рамото на клиента си. Искаше да го предупреди, че може да не отговоря на този въпрос, но в същия момент Греъм въздъхна и проломоти:

— Не знам…

Лание почука по масичката с нещо, което беше извадил от чекмеджето.

— Чекова книжка от „Уелс Фарго“ — обяви той. — Клонът е на пет минути оттук. Мисля, че нищо не пречи да се отбием там веднага след като приключим с обиска. А после може да се наложи да отскочим до съдията за нова заповед…

Сержант-инспектор Сара Евънс придърпа един стол и седна.

— Нима твърдите, че не знаете дали имате банкова касета, Греъм? — присви очи тя. — Това ли искахте да ми кажете?

Очевидно объркан, Греъм издаваше някакви смешни звуци, които вероятно би трябвало да внушат на Евънс, че става въпрос за някаква дреболия. Явно не можеше да си представи, че всеки момент могат да му щракнат белезниците.

Харди нямаше идея какво се крие в банковата касета, но съдейки по поведението на Греъм, то положително беше нещо грозно…

Обзе го чувство на дълбоко разочарование. Дългите сутрешни часове се оказаха чиста загуба на време. До този момент не беше направил кой знае какво за Греъм Русо, а преди края на тази част от пиесата, нещата едва ли щяха да се променят…