Джон Лескроарт
Право на милосърдие (13)

Дванайсета глава

Харди беше в задния двор — една дълга и тясна ивица трева, опираща в розовите храсти на Франи и притисната като сандвич от калканите на четириетажните блокове от двете страни на терена. Но на изток, отвъд розите, се разкриваше хубава гледка към центъра на града. След средата на април, когато слънцето започваше да прежуря, тук се образуваше едно малко и приятно кътче, сенчесто и прохладно.

Изправен пред скарата на барбекюто с дълъг шиш в ръка, той чакаше да се разгорят дървените въглища и се чувстваше почти отпочинал, готов за тежките битки, които се очертаваха през идващата седмица. Бяха поканили на вечеря Глицки със синчето му, щяха да присъстват също Моузес Макгуайър — братът на Франи, жена му Сюзън и невръстния Джейсън.

В неделния следобед всичко изглеждаше наред. Както времето, така и настроението в къщата, започваха да излизат от състоянието на дълбоко замразяване, което беше властвало през отминалата седмица. Тук отзад почти не се усещаше хладния бриз, който духаше откъм океана.

На стълбите, които водеха към градината, се появи Франи — другият източник на хлад през последните дни. В ръцете си държеше голям керамичен съд с капак, който остави на масата за пикник, опряна на стената на къщата. Остана там за момент, после разкърши рамене и бавно слезе по стъпалата, които я деляха от съпруга й. Уви ръце около кръста му, притисна се в него и промълви:

— Знаеш ли, прави каквото си решил… За мен няма никакво значение, стига да сме заедно.

Той я прегърна през рамо и се усмихна:

— Понякога не съм убеден, че е така. Знам отношението ти към делата за убийства…

— Ти каза, че искаш това дело, забрави ли? Наложих си да свикна с тази мисъл, а после открих, че ми е все едно. И кучкар да станеш, пак ще ми е все едно, стига ти да си щастлив! — Дръпна се крачка назад и надникна в очите му: — Аз зная какво правя, Дизмъс. Ти си този, който непрекъснато се съмнява и изпитва притеснение.

— Но това се отразява на отношението ми към теб — възрази той. — И към децата.

— Не е така. Е, може би съвсем малко. Но какво от това? Проблемът е мой, а не твой. Ако съпругът ми е щастлив, животът ще бъде прекрасен. Ако ти си щастлив с децата…

От гърдите на Харди излетя тежка въздишка.

— Аз обичам децата, Фран. Но…

— Винаги има едно но, Дизмъс. Едно но, което не трябва да е между нас. Тук не става въпрос нито за децата, нито за мен, нито за твоята работа. Става въпрос за твоето отношение. — Тя направи крачка напред, повдигна се на пръсти и го целуна по устните: — Не се безпокой. Бъди щастлив. Изпей си песента, от начало до край!

 

 

Ейб Глицки бе възседнал пейката край масата за пикник, приведен напред, с лакти върху коленете. Между дланите си държеше висока чаша чай с лед. Харди внимателно повдигна капака на дълбокия съд, в който се задушаваше пилето.

— Престани да вдигаш тоя капак — смъмри го Глицки. — Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш на пилето.

Харди върна капака на мястото му и отпи от бирата си.

— Глобалното затопляне на климата е далеч по-тежък проблем — ухили се той. — Както киселинните дъждове и жестокостта в рекламите… Мога да ти изброя още стотина такива проблеми… Но като си толкова учен, я кажи как да обърна пилето без да вдигам капака?

— Много просто — отвърна Глицки. — Вдигаш го само веднъж. Обръщаш пилето и толкоз. След половин час е готово. На практика точно затова са измислили тези съдове. Един куп учени с блестящи умове са работили денонощно, за да ти спестят досадното наглеждане на пилето през минута-две.

— Но това ми е в кръвта — рече Харди. — Аз имам нужда да наглеждам нещата, да бъда сигурен, че ги държа под контрол. И мисля, че се справям добре…

Глицки стана и пристъпи към барбекюто.

— Вече можеш да го обърнеш, отдолу е готово. После сядай да си пиеш бирата и не пипай капака…

Харди се зае с обръщането на парчетата пиле, получили приятен златист загар.

— Не го правя, защото ти ми нареди — промърмори той. — Като гледам отделните парчета, аз също съм на мнение, че са готови…

— Наполовина — поправи го Глицки.

Харди седна на пейката.

— Окей, сядам да си пия бирата — рече. — Между другото, какво се чува за случая Греъм Русо?

— Между другото, значи…

— Седнах да се отпусна, точно както ми препоръча — кимна Харди. — А какво друго може да ми мине през главата в момент на отпускане, ако не мисъл за някой клиент?

Глицки се върна на мястото си и отново възседна пейката.

— Аз пък си позволих да допусна, че жена ти ме е поканила, защото е възхитена от поведението ми предишния път — промърмори той.

— Може би и това е вярно — кимна Харди. — Макар че е пълна загадка за повечето от нас. Но след като вече си тук…

— Вече съм тук, но не ми се говори за работа — сериозно го погледна Глицки.

Харди беше чувал този отказ поне в десетина вариации и знаеше, че обикновено не означава нищо. Трябваше просто да прояви малко търпение, да не притиска приятеля си. Ако иска да му каже нещо, той сам ще го направи. А ако не иска, няма сила на света, която да го принуди…

Надигна бутилката, после понечи да стане и да провери пилето, но навреме се овладя.

— Какво става с „Джайънтс“? — небрежно подхвърли той.

Но лейтенантът очевидно не го чу, защото тръсна глава и въздъхна:

— Този път няма да мога да ти кажа нищо, Диз. Около случая се завъртат големи игри…

— Пауъл?

Глицки само сви рамене. Което означаваше, че въпросът е излишен. На много хора беше ясно, че Пауъл е взел решение да внесе делото в съда. Въпросът беше кога…

Не се надяваше да получи директен отговор на този въпрос, затова смени темата:

— Знаеше ли за жена му, или го научи от вестниците?

Репортер на едно от неделните издания се беше разровил в полицейските рапорти и беше открил, че на три пъти за последните шест седмици Лелънд и Хелън Тейлър бяха търсили помощта на полицията, настоявайки за изпращането на патрулна кола в имението им в Сийклиф.

Първите два пъти Сал Русо вероятно просто е почукал на вратата и е влязъл. Домът на Хелън е бил и негов дом, нали? Изпивал е по някое уиски, след което ставал арогантен и отказвал да си тръгне.

Третият път не му отворили, но той се промъкнал през помещенията на прислугата, пак ударил няколко питиета, след което се качил на горния етаж, легнал до задрямалата Хелън и поискал от нея да изпълни съпружеските си задължения.

И в трите случая полицията арестувала Сал Русо по обвинение в „агресивно поведение, представляващо опасност за околните и за собствената му личност“, после го отвеждала в една от близките психиатрични клиники. На третия път го задържали и в участъка, където престоял малко повече от два часа.

— Да, чухме за тези случаи — кимна Глицки.

— И търсите нов мотив за убийството на Сал, нали? — изгледа го продължително Харди. — А може би вече имате и нов заподозрян?

— Добър опит — усмихна се Глицки. — Оставям го без коментар.

 

 

Отпуснал се на жълтия пластмасов стол, поставен на припек във фоайето на Районния център за психиатрична помощ, Сал Русо не показваше никакви признаци на нетърпение. След няколко минути Греъм щеше да го прибере и да го откара у дома. Поведението му доста изненада Дон — социалният работник, който често се занимаваше с него. Този път старецът не само знаеше кой е и къде се намира, но и помнеше телефона на сина си.

— Хей, Сал — повика го Дон.

— Какво? — отвори очи Сал.

— Ще ми кажеш ли защо непрекъснато се мъкнеш в някогашната си къща?

Дон отново се опитваше да изкопчи нещо от него. Нещо, което би го инкриминирало, което би дало основание на полицията да го тикне в затвора. Но Сал му знаеше номерата и нямаше да му позволи да го изиграе.

— Понякога жена ми ми липсва — отговори той. — Това престъпление ли е?

— Но тя вече не ти е жена…

— Пред попа казахме „докато смъртта ни раздели“, това добре си го спомням, момчето ми… Опитвам се да си я прибера и това е всичко…

— А не мислиш ли, че по този начин разстройваш сегашното й семейство? Ако продължаваш така, положително ще те заключат!

— Хелън няма да ме заключи, не се безпокой. Няма да посмее, защото я държа в ръцете си… — Затвори очи и се остави на милувката на слънцето, лицето му миролюбиво се отпусна. — Тя невинаги е била госпожица „Целомъдрие“, знаеш… От време на време си прекарвахме чудесно… Днес й напомних това. Мисля, че я разстроих… Не иска тия неща да се разчуват…

Ръцете му изведнъж се стрелнаха нагоре и притиснаха слепоочията.

— Добре ли си? — попита Дон.

— Пак проклетото главоболие! Иначе съм добре. От време на време смъркахме дрога, знаеш… Две редчета кокаин, не повече… Мислиш ли, че нейния Лелънд иска да научи подобно нещо? Не, момчето ми, няма да иска… Както няма да иска да знае, че е била арестувана за кражба в магазин… Това би го разстроило. Нейният Лелънд не обича такива неща, нали?

— Аз пък останах с впечатлението, че жена ти отказва да направи оплакване, защото не иска да навреди на един безобиден старец — ухили се Дон. — Значи ти я изнудваш, а? И не си толкова безобиден?

— Хич — ухили се в отговор Сал.

 

 

По време на вечерята Харди най-сетне усети коварния начин, по който духаше вятъра. Навън все още беше светло. Петимата възрастни се хранеха на масата в трапезарията, а децата се бяха настанили пред видеото с шишчета в ръце.

Жената на Макгуайър се казваше Сюзан Вайс — челист в градската филхармония, която в момента стачкуваше. Беше артистична натура и изразяваше мнението си открито. Знаеше всичко за съдбата на Фло — съпругата на Глицки, която бе починала преди две години след тежка битка с рака. И не можеше да разбере как човек, преживял подобно нещо, „дори този човек да е ченге“, може да бъде противник на милосърдната смърт…

— Не съм такъв — отвърна Глицки и хвърли мрачен поглед към Харди, сякаш той беше виновен за подхващането на тази тема от Сюзън. После се почувства длъжен да продължи: — Фактът, че съм ченге, не ме прави противник на асистираното самоубийство. — Гласът му беше спокоен, под абсолютен контрол: — Но според мен това трябва да е един интимен акт, далеч по-интимен от това, на което понякога ставаме свидетели…

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах — интимен. Между двама участници.

— А къде тогава остава асистираното самоубийство с лекарска помощ? Имам предвид Кеворкян и неговите привърженици… Доколкото съм осведомена, половината лекари в този град го вършат…

— Е, и?

— След като преследвате момчето на Сал Русо, не трябва ли да преследвате и всички тези доктори? Нали вършат едно и също?

Глицки очевидно изпитваше някакви затруднения с преглъщането. Единствен той пиеше вода. Надигна чашата си, отпи една глътка и едва тогава отговори:

— Не е едно и също.

— Каква е разликата?

Притиснат, Глицки изпусна една въздишка на неодобрение, но все пак отговори:

— Разликата е там, че някой е видял сметката на Сал Русо. Бил е убит, без никаква мисъл за милосърдие!

— Аз не мисля така — обади се Харди.

Седнал между жена си и сестра си, Моузес Макгуайър рядко участваше в разговора. Ирландец с избухлив нрав и доктор по философия, превърнал се в барман, Моузес обикновено беше център на вниманието. Но тази вечер, поне за момента, седеше кротко на масата и пиеше уискито си стабилно, на едри глътки.

Макгуайър знаеше, че Глицки и Харди са приятели. Същевременно се смяташе за най-добрият приятел на Харди, което обаче съвсем не означаваше, че храни особено топли чувства към ченгето. Сега, докосвайки свойски ръката на жена си, той най-сетне се обади:

— Този, починалият… Сал… Нали е имал рак?

— Да — кимна Глицки.

— Доколкото чух — неподлежащ на операция, нали?

Сюзън побърза да се намеси.

— Тогава как можете да отхвърлите идеята, че някой му е помогнал да се самоубие? — извика тя. — Или другата — че горкият човек е искал именно това?

— Ние не я отхвърляме просто ей така, Сюзън — отвърна все още спокойно Глицки. — Ние събираме улики, анализираме ги и изхождаме от тях…

Макгуайър най-сетне се запали. Не стана ясно дали от приятните перспективи на един доста разгорещен спор, или от погълнатото уиски.

— Доста ще трябва да се потрудите, за да заобиколите простия факт, че човекът е имал не повече от две седмици живот — прогърмя той. — И защо, дявол да го вземе, някой ще тръгне да го убива?

— Ейб сигурно ще каже, че е за пари — отвърна вместо лейтенанта Франи. — У Греъм са открили много пари на баща му — около петдесет хиляди долара.

— Че какво от това? — вдигна вежди Сюзън. — Нима това означава, че го е убил?

— Не — въздъхна Ейб. — Но означава, че може би го е сторил. Точно това се опитва да изясни следствието.

— Разполагал е с парите по съвсем основателна причина — рече Харди. — Те са били нужни за евентуалното постъпване на баща му в специализирано заведение.

Той добре помнеше версията на Греъм за децата на Джоан Сингълтери, но не беше сигурен, че трябва да й вярва. Във всички случаи, не желаеше да мъти водата и предпочиташе да си изгради своя теория по въпроса. Нещо, което положително щеше да стори през следващите един-два дни. Засега предпочиташе да се придържа към една по-достоверна версия.

— Баща му е държал парите в сейф под леглото си — едно не особено подходящо място според Греъм…

— Той ли ти го каза? — погледна го Глицки.

— Не е нужно да ми го казва…

— А аз се питам защо не го каза на нас…

— Не искаме да се нахвърляме върху теб, Ейб — рече Франи и остави вилицата си на масата. — Но това просто е лишено от логика. Сюзън е права — такива неща стават всеки ден. Защо решихте да преследвате именно това момче?

— Защото даде неверни отговори на всички въпроси, които му зададохме — реши да резюмира Глицки. — А ние, хората от силите на реда, ставаме много подозрителни, когато ни лъжат!

— Но постъпката му е напълно логична, Ейб — настоятелно рече Харди. — Вече е в черния списък на юридическата общност в града, а ако му лепнат и това с баща му, положително ще изгуби и адвокатските си права!

— Затова измисля версията, че рядко се вижда с баща си — подхвана Франи. — Не е очаквал, че вие ще се заровите толкова надълбоко…

— В крайна сметка ще излезе, че не е лъгал чак толкова много — включи се в отбора и Сюзън. — Просто е казал една лъжа, а след това вече не е имал избор и е трябвало да измисля разни други неща в нейна подкрепа…

Глицки скръсти ръце и се облегна назад, на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Значи е извадил лош късмет, защото го спипахме точно в основната лъжа — рече той, поклати глава и отново се приведе напред: — А на някой да му минава през ума, че паричките на баща му все още са у него и той очевидно няма намерения да сподели този факт с останалите наследници?

— Може би ще го направи — рече Сюзън. — Може би не е имал време, защото вие побързахте да го арестувате.

— Може би — кимна Глицки. — Още веднъж лош късмет… — Гласът му натежа от сарказъм: — Тоя Греъм Русо ще излезе най-големия кутсуз на света!

 

 

Марио Джиоти играеше тенис на смесени двойки. Застанал прекалено близо до мрежата, той дори не видя топката, която го удари в главата след страхотен форхенд на противника.

Миг по-рано се беше надигнал на пръсти, готов за воле, проследявайки върнатата от жена му топка. После изведнъж се озова на земята, проснат по гръб и разкъсван от непоносима болка.

Беше неделя вечер, намираха се в залата на тенис клуб „Маунтин Вю“, разположен на билото на хълма Пасифик Хейтс — точно на мястото, от което започваше стръмната каскада на улица Дивисадеро, надолу към Бродуей и Ломбард. Денивелация триста метра в рамките на пет-шест пресечки.

Съдията си даде сметка, че около него се събират хора, после усети главата си в скута на жена си. Някой подаде бяла кърпа, секунди по-късно сменена от втора — мокра и хладна. Пред очите му играеха кървавочервени точици на бял фон, в гърлото си усети вкус на метал.

Пат, както винаги, вече бе поела нещата в свои ръце. Първо провери лично за себе си, а после увери околните, че Джиоти е добре. Накрая се наведе над лицето му и прошепна:

— Всичко е наред, ще се оправиш…

Мократа кърпа нежно покри лицето му.

После бяха на крака, той и Пат. Съдията притискаше мократа кърпа към лицето си, усещайки погледите на хората с цялото си тяло. До тях крачеха противниците им — семейна двойка, поне десетина години по-млади. Джиоти усещаше твърдото рамо на жена си, успокояващо със своята сила.

— Облегни се на мен — рече тя. А той едва сега забеляза няколко червени капчици по късата й поличка за тенис.

Когато стигнаха бара за сокове, той вече бе успял да възстанови нормалното си дишане. Подозираше, че носът му е счупен, но мократа кърпа очевидно помогна, тъй като кръвотечението беше спряло. Другата двойка — Джо и Дана — много държаха да вземат по нещо и Пат им поръча по една голяма бутилка минерална вода. След това се оттеглиха — посърнали и нещастни.

Джиоти ги изпрати с поглед и процеди:

— Какво си въобразява тоя, може би че участваме в откритото първенство на Франция?! Доколкото си спомням, трябваше да се поразкършим в една приятелска игра, а изведнъж се оказахме в ролята на Агаси и Евърт^[1]! Що за глупост?!

— Ш-ш-т! — рече Пат, сложи ръка на коляното му и се наведе към ухото му: — Някой може да чуе, Марио!

— Много важно! — ядосано отвърна той, но очите му неволно пробягаха по околните масички. За щастие повечето от тях бяха празни и той отново се обърна към жена си: — Тези обществени кортове са пълна глупост! Трябва да си направим един в съда. Познаваш партньорите си, те познават теб… Изобщо, цивилизована работа!

Работното място на съдията беше в същата онази обновена сграда на Федералния съд, на която преди два дни Евънс и Лание не обърнаха никакво внимание. Реставрацията, отнела осем години и 100 милиона долара, беше успяла да възстанови напълно някогашния блясък на тази сграда и това означаваше нещо. Моментално кръстена „Федерален дворец“, много хора я смятаха за втората по монументалност и красота правителствена сграда в Съединените щати, отстъпваща единствено на Библиотеката на Конгреса.

Дворецът е дело на италиански майстори. Завършен малко преди голямото земетресение в Сан Франциско през 1906 година, той оцелява като по чудо. Това става и благодарение на пощенските служители, които не бягат от новата си сграда, а потушават пожарите, обхванали я от няколко страни.

Днес елегантният интериор с мраморни стени и рисувани тавани има модерна, напълно съвременна инфраструктура. Всяко помещение има връзка за компютърни терминали, мерките за сигурност са железни, въпреки възраженията на повечето съдии (включително Джиоти), които са на мнение, че хората трябва да имат свободен достъп до съда. Над вратите са монтирани видеокамери, в централния пункт на охраната до главния вход светят цяла батарея монитори. В приземието е изграден частен паркинг за служителите, от него се влиза в гимнастическата зала.

Но тенис корт нямаше, въпреки че не само Джиоти настояваше за изграждането на такъв. Специалистите твърдяха, че липсва достатъчно място.

Съдията отново си спомни това, мърморенето му продължи, макар и на тих глас.

— Май трябва да станем членове на някой частен клуб!

— Не можем, Марио. Вече сме говорили по този въпрос. Нека не започваме пак!

— Не, не съм съгласен!

Очите на Пат леко се присвиха, пръстите й се стегнаха около бедрото на Джиоти, точно над коляното. Беше властна жена, силна физически, с непреклонна воля. Тя следеше за поведението на съдията извън съдебната зала, тя се грижеше репутацията му да бъде чиста и неопетнена. Той рядко оспорваше преценките й в това отношение, но днес го направи:

— Хората могат да бъдат дискретни… Не е нужно да се сприятеляваме с никого, да ходим по гости. Но хората от класа…

— Не използвай тази дума, ако обичаш.

— Знаеш какво имам предвид — ядосано я погледна той.

— Както зная, че никога не трябва да споменаваме това — отсече Пат. — Никога!

Джиоти бе принуден да се върне към първоначалното си оплакване.

— Пръснаха сто милиона долара за ремонт, а не могат да намерят място за един корт! Аз самият решавам по-сложни проблеми от този поне три пъти седмично! Шибани бюрократи!

Пат вече бе сигурна, че никой не чува думите на съпруга й, но се дразнеше от просташката му избухливост. Пръстите й отново се стегнаха около бедрото на Джиоти. Фактът, че от време на време той забравя кой е и къде се намира, я караше да побеснява. Или, казано по-честно, той искаше да забрави, че федералният съдия не е обикновен гражданин. Но на практика нещата не стояха така: федералните съдии са хора от по-особена категория, дишат по-разреден въздух, отговорни са на друго, далеч по-високо ниво…

А съпругът й трябва да бъде особено бдителен, поради политическите си убеждения на демократ центрист. В някои кръгове вече се споменаваше името му като кандидат за Върховния съд при следващото освободено място. Беше го заслужил, разбира се: един цял живот, протекъл във вземане на далновидни решения, изказване на удобни за мнозинството мнения, издаване на блестящи присъди, милиони прелетени мили в този кръг, принасяне в жертва пред олтара на съдийската независимост стари приятелства — някои от тях сред най-висшите среди на обществения живот.

Това, последното, не беше приоритет единствено на Джиоти. Почти всички федерални съдии постъпваха по същия начин, за да избегнат евентуалните конфликти на интереси, за да отговарят на тежкото бреме на решенията, които вземаха всеки ден… Те бяха принудени да се откажат от всички контакти, създадени по време на обикновения си живот — както лични, така и делови. Това е неразделна част от живота на федералния съдия. Онзи, който не е очаквал този факт и не е бил подготвен за него, впоследствие е изпитвал само горчиви разочарования.

Дори отчаяние.

Федералният съдия не може да има приятели в обикновения смисъл на думата. Не защото липсват хора, на които да се довери. О, не. Причината е друга. С течение на годините (а този пост е пожизнен) той рано или късно се натъква на такива дела, чието решаване засяга някой от близките му, някой приятел, или обикновен познат…

Едно случайно приятелство, едно съвсем невинно мнение за познат човек, една неподходяща връзка, дори прекалената привързаност към син или дъщеря — всичко това нарушава свещената обективност на закона.

Пат Джиоти добре знаеше, че благодарение на всичко това федералните съдии живееха в един плътно затворен кръг, бяха нещо като голямо семейство. Но дори и вътре в това семейство истинските приятелства бяха малко, тъй като железните изисквания на репутацията не ги позволяваха.

Знаеше и друго — профанските прояви на Марио никога няма да доведат до загуба на поста му, но винаги заплашват репутацията му. А Пат Джиоти — отгледана и възпитана според изискванията на този Девети кръг, нямаше абсолютно никакво намерение да допуска подобно нещо. Тя също бе направила немалко жертви в името на кариерата на съпруга си: жертви по отношение на личните си контакти, развлеченията, интимността към четирите им деца, младостта си… Целия си живот…

Но подобни мрачни мисли рядко се задържаха в главата й. Те бяха забранени, нямаха място там. Марио Джиоти е федерален съдия. Някой ден, при малко късмет, той със сигурност ще стане член на Върховния съд, а дай боже — и негов председател. Това беше голямата им мечта, за чиято реализация не спираха да работят нито за миг. Заедно.

Партньорите им от злощастната игра отново се появиха.

— Ужасно съжалявам! — изломоти Джо. — Увлякох се, исках да победим на всяка цена, но…

— Не ставайте глупав! — прекъсна го с повелителен тон Пат. — Играта затова е игра. Всеки иска да победи, иначе тя губи смисъла си. Нали така, Марио?

Съдията отмести кърпата от носа си. Очите му бяха топли, но усмивката — малко зла.

— Една от вечните истини на живота, Джо — каза той, отпи глътка минерална вода и добави: — Не се безпокойте за мен, вече се оправих. Това може да се случи на всеки…

 

 

Хелън Тейлър се излегна в огромната мраморна вана, напълнена с хладка вода и благовонни масла. Катастрофалната петъчна среща с Греъм се отрази зле на цялата фамилия. След като децата си тръгнаха, двамата с Лелънд отидоха да вечерят в „Риц Карлтън“, прогониха неприятностите от главите си и се отбиха да потанцуват в „Топ ъф дъ Марк“. През това време нямаха възможност за откровен разговор, не го и търсеха. Но сега ситуацията беше друга.

Лелънд почука на вратата и тя му извика да влезе. Той седна на плетения стол срещу ваната, кръстоса крака и спря изпълнен със задоволство поглед върху тялото на жена си. Беше свалил сакото на един от елегантните си костюми „Савил Роу“, останал само по панталон, бяла риза с тъмносиня вратовръзка, черни обувки и черни чорапи.

Напълни гърдите си с въздух, ноздрите му се разшириха. Сякаш бе доловил някакъв нов, неуловим за нея аромат. Гласът му прозвуча някак пискливо:

— Предполагам, че ние ще трябва да плащаме за защитата на Греъм, нали?

Хелън помълча малко, после поклати глава:

— Все още се надявам, че няма да го съдят…

— Забрави! — категорично рече Лелънд. — При всички случаи ще го съдят, всичко е въпрос на време.

Жена му въздъхна и се раздвижи във ваната, водата тихо се разплиска.

— В такъв случай ще трябва да се погрижим за защитата му… В смисъл, да платим на адвокатите. Защото той няма пари.

Неуловимият аромат продължаваше да тегне във въздуха, но вече с неприятен оттенък. Вирнал брадичка, Лелънд бавно завъртя глава наляво-надясно, сякаш се опитваше да установи източника му.

— Ще трябва да го запазим в тайна от Джордж — промърмори той. — А може би този път да го направим под формата на заем… На истински заем.

— Чрез банката? Ако стане чрез банката, Джордж веднага ще разбере.

— Имах предвид личен заем — поклати глава съпругът й. — Бихме могли да…

На Хелън й хрумна нещо друго и тя побърза да го прекъсне:

— Нали не мислиш, че наистина ще влезе в затвора?

— Не зная, Хелън… Ако наистина е убил баща си заради парите…

— Греъм не може да направи подобно нещо, Лелънд. Просто не може. Не му е присъщо, разбираш ли? Допускам, че може да му е помогнал да умре, но не заради парите.

Веждите на съпруга й артистично се повдигнаха. Целият му живот се въртеше около парите, а самият той беше дълбоко убеден, че всичко е свързано с тях. Не виждаше смисъл да изтъква това пред жена си и продължи нататък:

— Ето какво мисля по отношение на този заем… Ако не бъде осъден, ние бихме могли да очакваме от него едно доста по-приемливо поведение, поне докато ни се издължи…

— Ами ако го осъдят?

— В такъв случай ще му е доста по-трудно да си погаси заема — сви рамене Лелънд, помълча за миг, после добави: — Но въпросът не е в това… Какво стана след като платихме за следването му в юридическия факултет? Нищо! Оказа се грешка.

— В крайна сметка може и да не е грешка — възрази Хелън.

Лелънд обаче не даде признаци, че я чу.

— Когато ставаше въпрос за заплащане на следването му, ние също не мислехме за парите, нали? — Вдигна ръка да попречи на евентуално прекъсване от нейна страна и продължи: — Не си мисли, че съжалявам. Но ако вместо да му подарим тези пари, му ги бяхме отпуснали под формата на кредит, ако трябваше да мисли за месечни вноски, Греъм може би нямаше да си напусне службата с толкова лека ръка…

— Сигурно — съгласи се Хелън. — По онова време беше сигурен, че ще направи спортна кариера, ще печели десетки пъти повече от заплатата си на съдебен писар. Там беше проблемът. Но има и друго — той не би приел кредит, след като не е сигурен, че ще може да го изплати…

— Тогава за какво работи тоя негов адвокат? — отново вдигна вежди Лелънд.

Хелън се раздвижи и изправи гръб. Смъкна мрежичката от косата си и я пусна над раменете си. Остана доволна от блясъка й. Боядисана, но с много хубав блясък… Гърдите й изскочиха над повърхността на водата.

— Не знам — въздъхна тя. — Може би търси рекламата… Около този процес положително ще се вдигне много шум.

— Естествено, винаги е така… — От изражението на Лелънд пролича, че отново усеща неприятната миризма. — Е, дотогава има още време, все ще измислим нещо. Тази теория за асистирано самоубийство изглежда доста обещаваща. Може би съдебните заседатели категорично ще го оправдаят…

— Което няма да помогне на кариерата му — отбеляза Хелън. — Вече никога няма да работи като юрист, а аз подозирам, че той иска именно това…

— Не бива да храниш илюзии, Хелън. Той вече е вън от правото и никога няма да упражнява тази професия. — Лелънд смени стойката си, стъпи с двата крака на пода и се приведе напред: — Искам да ти кажа, че съм дълбоко обезпокоен от реакцията на Джордж…

— Прав си — кимна Хелън. Реакцията на малкия й син наистина беше в разрез с характера му. Ако Джордж се отличаваше по нещо от повечето хора, то това нещо беше безстрастието, липсата на каквито и да било външни емоции. — И аз останах изненадана от нея…

— Питам се дали не е споделил нещо с теб…

— За какво? — сбърчи красивото си лице тя.

— За онзи петък. За нещо, което може би се е случило в този ден…

— Не — поклати глава тя.

— Защото точно в петък го нямаше в банката…

Очите й се разшириха от учудване, тялото й се плъзна обратно под водата, неволно потърсило ласкавата й закрила.

— Кога го е нямало, казваш?

— Не през целия ден — замислено докосна устната си Лелънд. — Не съм правил точни справки, но става въпрос за времето между единайсет и два следобед…

— Не го ли попита къде е бил?

— Попитах го. Но нали го знаеш какъв е? Каза, че не си спомня, но вероятно е бил при някой от клиентите си. После добави, че би могъл да провери точно, ако това наистина ме интересува. И разбира се, нещата останаха така. Затова се запитах дали не е споменал нещо пред теб…

— Не, Лелънд. Нищо не ми е казвал, честна дума. — Тя изпусна лека въздишка, очите й проследиха фигурата на съпруга й, заела предишното си положение с кръстосани крака. — Да не би да мислиш, че е ходил при баща си?

— Страхувам се, че това е напълно възможно. Никак не ми се иска да излезе така, но предчувствието ми сочи друго…

— Не трябваше да го викаме при последното нахлуване на Сал — поклати глава Хелън.

— Няма смисъл да обсъждаме тази тема — махна с ръка Лелънд. — Стореното, сторено… Той беше тук. На единствената територия, на която би трябвало да се чувстваш защитена от Сал…

— Знам. Но Джордж очевидно не е успял да превъзмогне болката. И продължава да е убеден, че човек, който е в състояние да причинява подобна болка на близките си, не може да бъде безобиден…

— Може би е прав — промърмори Лелънд. — Може би дълбоко в себе си Сал съвсем не беше безобиден тип…

— Не, тук грешиш — убедено отвърна Хелън, извади ръката си от водата и докосна мъжа си. — Сал не беше като теб, Лелънд. Той беше един наистина прост човек. Не би ме наранил за нищо на света. Просто беше болен и объркан, това е всичко…

Настъпи продължително мълчание. Очите на банкера бяха широко отворени, но не виждаха нищо.

— Питам се дали Джордж е разбрал — най-сетне проговори той, — че ние проявявахме доста голямо търпение, че гледахме да загладим нещата… Ако бяхме направили официално оплакване, може би…

— Това не беше необходимо, Лелънд — остана непреклонна Хелън. — Нали информирахме социалните служби? Ако имаше опасност, те щяха да се погрижат за него. Но очевидно са решили, че става въпрос за единичен епизод.

— Няколко единични епизода.

— Три, само три. Но при нито един от тях спешната помощ не беше наложителна. А и тези неща отнемат доста време. Опасност повече не съществуваше. А всъщност — едва ли изобщо е съществувала. Сал просто имаше моменти, в които се връщаше в миналото.

— Дано да е било така — въздъхна Лелънд. — Но аз не съм много сигурен…