Джон Лескроарт
Право на милосърдие (28)

Двайсет и седма глава

От опита, който бе натрупал като прокурор, Харди бе усвоил едно елементарно, но важно правило: при всяко дело за убийство трябва да се установи със стопроцентова сигурност, че действително е извършено убийство. По тази причина предположи, че първият свидетел на Соума ще бъде доктор Джон Страут — главен патологоанатом на община Сан Франциско.

Но се оказа, че греши.

Беше първият работен ден на седмицата, Драйсдейл и Соума призоваха свидетеля си веднага след обедната почивка. Името му беше Марио Джиоти. По всяка вероятност Солтър е бил в течение, тъй като двамата с Джиоти влязоха в залата направо от кабинета му. Може би дори бяха обядвали заедно.

Харди веднага прецени, че призоваването на Джиоти е било съобразено с натоварената му програма: идва в Съдебната палата направо от Федералния съд насреща, използва част от обедната си почивка, за да даде показания, изтърпява евентуалния кръстосан разпит и в два следобед отново е на работното си място.

Тревожеше го факта, че очевидно всички участници в делото бяха уведомени за тази програма, с изключение на техния екип. Но това вече нямаше значение, тъй като Джиоти се бе изправил на банката за свидетелите и полагаше клетва.

Още при откриването на съдебните заседания Солтър се погрижи да ограничи достъпа до тази банка. Очевидно не желаеше Соума и Харди да бъдат прекалено близо до свидетелите и да им влияят физически. Въпросите трябваше да бъдат задавани от центъра на пространството между банките — точно където в момента се беше изправил Соума.

— Господин Джиоти — започна младият прокурор. — Бихте ли се представили на съда с пълното си име и професия?

Когато свидетелят каза, че е федерален съдия, в залата настъпи оживление, а съдебните заседатели се спогледаха. Безсрамно настоятелен, Соума невъзмутимо поиска разрешение от председателя на съда да се обръща към свидетеля с „Ваша Светлост“ или „господин съдия“. Солтър шеговито отвърна, че не възразява, стига стенографката да няма нищо против. После се наведе над масичката на униформената жена и я попита дали няма да се обърка. В залата се разнесе сдържан смях, ясна индикация за добронамереността на публиката към първия свидетел.

Харди не посмя да направи възражение. А и за какво? Не би постигнал нищо друго, освен враждебно отношение от страна на Солтър, а вероятно и на Джиоти… По време на углавно дело е по-добре да те блъсне камион, отколкото да си спечелиш гнева на съдията, напомни си едно от основните правила той.

— Господин съдия — започна Соума. — Бихте ли разказали на съда какво правихте в петък, девети май тази година?

Джиоти много добре знаеше как се дават свидетелски показания. Облегнал се удобно в креслото, той огледа Соума, премести очи по посока на съдебните заседатели и започна.

Технически погледнато свидетелите трябваше да отговарят кратко на поставените въпроси и да чакат нови, но той явно не възнамеряваше да се придържа към това правило, а Соума мъдро го остави да говори.

— Със съпругата ми Пат бяхме на вечеря в „Лулу“ — започна съдията. — След вечерята Пат се качи на колата и се прибра у дома, а аз отскочих до службата, за да взема документите, върху които възнамерявах да работя през почивните дни. Офисът ми се намира в сградата на Федералния съд на Седма улица, точно срещу алеята, където живееше Сал Русо. Двамата с господин Русо бяхме приятели от много години, в петък имах навика да си купувам прясна риба от камионетката му, да я слагам в портативния хладилник, който винаги държа готов в багажника си, и да я запазя по този начин за почивните дни. През въпросния петък обаче Сал го нямаше на обичайното място, аз помислих, че е болен и реших да отскоча да го видя… И тъй и тъй беше на две крачки…

— Как по-точно постъпихте? — вметна Соума.

Гъстите вежди на Джиоти едва забележимо се свиха. Той не беше от хората, които обичат да ги прекъсват, излагаше тезата си бавно, в логическа последователност.

— Качих се и почуках на вратата му — отвърна той и лицето му бавно се отпусна. — Вътре светеше, но никой не ми отвори. Почаках известно време, после опитах бравата. Беше отключено. Сал лежеше на пода в дневната си…

— Лежеше на пода? — вдигна вежди Соума.

Очите на Джиоти се присвиха. Младият прокурор губеше важни точки.

— Вече го казах, нали?

— Да, да, казахте го — запелтечи Соума в опита си да заглади неприятното впечатление. — Моля за извинение, Ваша Светлост… Значи, Сал Русо е лежал на пода… А какво направихте вие?

Джиоти му бе отправил мълчаливото си предупреждение и Харди не виждаше причини да се намесва. През следващите няколко минути съдията говореше спокойно, без да бъде прекъсван. Позвънил на 911 и изчакал пристигането на бърза помощ и на полицията. Първо дошли двама униформени полицаи, после и инспекторите. Забелязал HP-стикер на пода, спринцовка и ампула на масата, плюс бутилка уиски. Не докоснал нищо, тъй като добре знаел правилата. Просто изчакал появата на официалните власти, отговорил на неизбежните въпроси и се прибрал у дома…

Макар да не позна реда на призоваването, Харди бе предвидил появата на Джиоти като свидетел на обвинението. Логиката диктуваше да бъде разпитан първият очевидец, озовал се на местопрестъплението, макар че Соума едва ли можеше да очаква някакво стратегическо предимство от това. Показанията на Джиоти щяха да хвърлят светлина върху картината и толкоз.

Оказа се обаче, че Соума си е поставил и по-други цели. След като зададе един-два невинни въпроса относно преобърнатия стол в кухнята и празната ампула на масичката за кафе, той премина на същността:

— Ваша Светлост, вие заявихте, че Сал Русо е лежал на пода, нали така?

— Точно така.

— А имаше в близост до него някакъв стол?

Джиоти за миг затвори очи да си представи картината, после кимна:

— Да, неговият стол. Имаше един стар стол-легло, в който обичаше да седи… Тялото му лежеше на пода точно пред този стол.

— С други думи — между него и масичката за кафе, така ли?

— Да.

Соума се върна на банката, пое някаква снимка от ръката на Драйсдейл, записа я като веществено доказателство номер 1 и попита Джиоти дали запечатаното върху нея отговаря на картината, която е заварил в жилището на Сал.

— Да — кимна съдията, след като бегло я огледа. — Сал лежеше на една страна, точно както е на снимката…

Фотографията беше ясна, посланието — съвсем недвусмислено. Нима Сал нямаше да остане в любимия си стол, ако доброволно бе пожелал смъртта? Нима човекът, който му е помогнал да премине в отвъдното, не би му предложил това последно удобство? Но не — тялото лежеше на пода, свито на една страна, като чувал с картофи. Сякаш някой го бе посякъл с брадва…

Получил каквото иска, Соума остави съдебните заседатели да се замислят върху тези въпроси, благодари на съдията и се върна на мястото си.

Технически погледнато, Джиоти се явяваше свидетел на обвинението, но Харди имаше чувството, че федералния съдия е на негова страна. Ако животът беше справедлив (ха-ха!), неговите показания трябваше да дойдат на малко по-късен етап от процеса и, честно казано, Харди ги очакваше дори с нетърпение — сигурен, че ще съумее да извлече максимална полза от тях. Но сега не беше време за подобни мисли, главното е да ограничи вредите, нанесени от Соума.

— Съдия Джиоти, вие бяхте близък приятел на Сал Русо, нали? — започна той.

— От много години — кимна Джиоти. — Напоследък обаче Сал рязко ограничи контактите си и бих казал, че си останахме само близки познати…

— Често ли го виждахте?

Джиоти се замисли, после кимна:

— Вече споменах, че в петък имах навика да купувам риба от него, стига да не пътувах извън града. Веднъж-два пъти съм се отбивал и в апартамента му да изпием по чашка. Обикновено след работа, най-често в края на седмицата…

— При тези посещения Сал винаги ли седеше на своя стол-легло?

— О, да — кимна съдията, замълча за момент, после му подхвърли кокала: — Но не винаги…

— Не винаги?

— Не.

— А къде седеше в тези случаи?

— Ваша Светлост, това няма пряка връзка с делото — тихо се обади Соума, който очевидно не желаеше да си навлича неодобрението на Джиоти.

Но Солтър беше на друго мнение.

— Отхвърля се — обяви той.

Харди повтори въпроса си.

— На различни места — отговори Джиоти. — Сал имаше неспокоен дух. На масичката за кафе, на стола легло, на дивана, дори направо на пода. Непрекъснато се движеше…

— Значи при фаталната инжекция би могъл да седи на пода и…

— Възражение!

Този път се обади Драйсдейл, който с твърд глас обяви въпросът за насочващ. Солтър прие.

Харди се обърна, забеляза красноречивия начин, по който Фрийман напълни една чаша с вода и пристъпи към банката.

Минута по-късно, въоръжен със съвета на възрастния си партньор и съответната снимка, той се върна при свидетеля.

— Съдия Джиоти, моля да погледнете веществено доказателство номер 1, предоставено от обвинението. Как мислите, дали лежащият стол е в спуснато положение?

Разбира се, Фрийман беше отбелязал, че столът не е в такова положение. На снимката ясно се виждаше, че е изправен и Джиоти го потвърди.

— Можете ли да си спомните дали беше в това положение когато влязохте в жилището на Сал?

Джиоти отново затвори очи, после кимна:

— Бих казал да. Не си спомням да съм го виждал разгънат. Ако беше, с положителност щях да бъда принуден да го отместя, а аз не направих нищо такова…

Това беше достатъчно. В подходящ момент Харди би могъл да твърди, че Сал просто е паднал от стола си, или — още по-добре — фаталната инжекция му е била направена направо на пода… Джиоти му помогна и куражът му започна да се възвръща. Съдебните заседатели получаваха и друга версия за размисъл. Реши, че сега е моментът да повдигне и втория въпрос, който си беше подготвил.

— Съдия Джиоти, вие заявихте тук, че сте знаел за заболяването на Сал. Бяхте ли в течение, че е болен от Алцхаймер?

— Не, не бях.

— Ваша Светлост! — скочи Соума и застана на крачка зад Харди. Гласът му придоби характерната си пискливост: — Не виждам връзката на този въпрос с делото!

Наистина, такава връзка трудно можеше да се открие, поне в юридически смисъл. Но Харди бе твърдо решен да представи страданията на Сал и в обикновена, човешка светлина. Усетът му подсказваше, че Джиоти ще му помогне в това отношение.

Но първо трябваше да се парира евентуалната съпротива на Солтър, който очевидно бе склонен да приеме възражението на Соума. Въпросите на Харди действително нямаха връзка с делото. За щастие авторитетът на Джиоти действаше и в двете посоки. Той погледна към банката на съдията и каза, че няма нищо против да отговори на поставения въпрос, а Солтър без колебание отхвърли възражението на прокурора.

— Пристъпите на главоболие очевидно бяха страхотни — започна Джиоти, обръщайки се отново към Харди, след което ловко извърна лице към съдебните заседатели: — Веднъж Сал ми подхвърли, уж на шега, че ако не го видя в продължение на няколко дни, непременно трябва да отскоча до жилището му… Защото сигурно ще е мъртъв… Болките били толкова силни, че понякога му се искало да се самоубие.

— Това ли беше причината, поради която на девети май се озовахте в апартамента на Сал?

— В общи линии да — кимна Джиоти. — Беше успял да ми вкара тази мисъл в главата…

Харди доволно кимна. Получаваше точно онези отговори, от които се нуждаеше.

— Искате да кажете, че е предчувствал близката си смърт?

— Възражение, това се предположения! — обади се Драйсдейл.

— Възражението се приема.

— Позволете да парафразирам въпроса си, Ваша Светлост — бързо реагира Харди. — Съдия Джиоти, имало ли е случай, при който Сал Русо да е признал пред вас, че е близо до смъртта?

— Възражение! — отново извика Драйсдейл.

Този път Солтър го отхвърли и Джиоти кимна:

— Да. Веднъж ми каза, че най-много след два месеца ще бъде мъртъв…

— Значи е знаел?

— Да. Мисля, че да.

— Благодаря, Ваша Светлост. Нямам повече въпроси. — Обърна се към Соума и подхвърли: — Свидетелят е на ваше разположение.

Но прокурорите, очевидно усетили, че Джиоти им носи повече вреда, отколкото полза, побързаха да го освободят.

 

 

Солтър изчака колегата му от Федералния съд да напусне банката за свидетелите и да се смеси със зрителите в галерията, после насочи чукчето си към Соума:

— Следващият ви свидетел, моля.

— Народът призовава Джон Страут.

Високият мъж с южняшки акцент влезе в ограденото пространство, даде клетва и се насочи към банката на свидетелите. Поне веднъж в седмицата той даваше показания в съда, навсякъде ценяха и търсеха експертното му мнение. По тази причина пътуваше много, на неговата оценка разчитаха в цялата страна, особено когато ставаше въпрос за трудни и заплетени дела. Отпусна се на стола и кръстоса крак върху крак, явно се чувстваше като у дома си. Търпеливо отговори на въпросите, свързани със снемане на самоличността и професията му, после спокойно зачака.

— Доктор Страут, вие твърдите, че дванайсет милиграма морфин, инжектирани венозно, могат да доведат до смърт, нали така? — изстреля първият си въпрос Соума.

А Харди си помисли, че ако не се чувстваше като у дома си на онзи стол, Страут отдавна би трябвало да е мъртъв. Но спокойното му поведение съвсем не означаваше, че се разсейва.

— Дванайсет милиграма венозно биха могли да предизвикат смърт — поправи прокурора той. — Особено при наличието и на други фактори, най-вече на алкохол.

— Имаше ли алкохол в кръвта на Салваторе Русо?

— Да.

— В каква концентрация?

— Нула едно.

— Много ли е това, докторе? Бил ли е пиян Сал Русо?

— Според законите на щата Калифорния — да.

Харди нямаше представа накъде бие с тези въпроси Соума и започна да се безпокои. Какво от това, че Сал е бил пиян? Каква връзка има то с Греъм? По какъв начин би могло да му навреди?

— Докторе, възможно ли е определено ниво на алкохол в кръвта на жертвата да повлияе на действието на морфина?

Страут внимателно обмисли въпроса, очевидно искаше да бъде прецизен. После смени позата си, наведе се напред и кимна:

— Да, възможно е.

— По какъв начин?

— При наличие на споменатото алкохолно ниво в кръвта, морфинът рязко сваля кръвното налягане.

— Рязко и бързо? Почти моментално?

— Да, почти моментално — кимна Страут.

— И какво става тогава?

— При рязко понижено кръвно налягане мозъкът не се оросява и човек припада…

Соума доволно кимна, очевидно очаквал именно този отговор.

— Но ако Сал Русо сам си е направил инжекцията, той не би имал време да измъкне иглата от вената си, нали така?

— Точно така.

Соума помоли да впишат в протокола веществено доказателство номер 2 и подаде увеличената полароидна снимка на патолога.

— Виждате ли на тази снимка една спринцовка с предпазна капачка върху иглата, поставена на масичката до тялото? — попита той.

— Да.

— Ако приемем, че иглата е открита в положението, което е запечатано на този кадър, ако приемем още, че господин Русо е изпаднал в безсъзнание от комбинираното действие на алкохола и морфина, бихме могли да отхвърлим идеята, че той сам си е направил инжекцията, нали така?

— Да — кимна Страут. — Ако приемем, че това, което споменахте преди малко, отговаря на истината, жертвата действително не си е инжектирала опиата сама…

Харди хвана писалката и започна да пише. Възнамеряваше да притисне доктора за тези „ако приемем“ и „в случай че“… Същевременно му стана ясно накъде бие Соума, точно както то стана ясно и на съдебните заседатели. Младият прокурор ловко се опитваше да внуши идеята, че тук не става въпрос за самоубийство. Идея, която поддържа и съдебният лекар…

Оказа се, че Соума е отлично подготвен за това внушение. Без никакви „ако“ и „може би“.

— Доктор Страут, открихте ли следи от травми по тялото на жертвата? — попита той.

Патологът кимна и накратко описа раната на главата, точно зад ухото.

— Възможно ли е тази рана да е причина за изпадането в безсъзнание?

— Да. Но за кратко време.

— Имате ли идея от какво е била причинена тя?

Харди направи възражение, което беше отхвърлено. Отговорът на тази въпрос е в компетенциите на свидетеля, поясни Солтър.

— Каквато и да е била причината, раната беше повърхността, без да оставя следи от контузия на черепа — отговори Страут. — Бих казал, че е причинена от тъп предмет, без остри ръбове…

— Например бутилка от уиски?

— Възразявам, Ваша Светлост. Това е внушение.

— Отхвърля се.

— Да — кимна Страут. — Тази идея съвпада с наличието на бутилка уиски на местопрестъплението.

Соума усили темпото, задавайки въпросите си в бърза последователност.

— А какво ще кажете за мястото на инжекцията?

— Там също имаше следи от травма.

— Какво имате предвид под „травма“?

— Кожата и мускулната тъкан бяха леко разкъсани от измъкването на иглата. Раничката приличаше на дълбока драскотина.

— Която не е причинена от вкарването на иглата, така ли?

— Не, това е изключено.

Малка, но важна подробност, тъй като опитен в тази дейност човек като Греъм не би направил лоша инжекция, ако тялото на пациента лежи спокойно, а не се мята на всички страни.

Соума благодари на съдебния лекар, върна се зад банката и прелисти някакви документи. Харди бе готов за възражения, очаквайки някакви заключения от негова страна.

Картинката е ясна, рече си той. Някой е накарал жертвата да се налива с алкохол, после го е треснал по главата, за да му инжектира морфина на спокойствие. Но Сал се е съвзел преди края на операцията и това е причина за разкъсването на раничката. А може би не се е съвзел, може би причината е била обикновен мускулен спазъм…

Всичко това би представлявало предположения от страна на Страут. Напълно неприемливи предположения…

Но Харди така и не получи възможност за възражения.

— Свидетелят е ваш — извърна се към него Соума.

Каза го приятелски и едновременно с това професионално, очевидно за да направи добро впечатление на съдебните заседатели.

 

 

Първият му въпрос беше изненадващ със своята прямота:

— Доктор Страут, самоубил ли се е Сал Русо, или е бил убит?

Страут отново кръстоса крак върху крак, намести се в креслото и едва тогава отговори:

— От гледна точка на криминалистиката са възможни и двете предположения.

— А от чисто медицинска гледна точка? Невъзможно ли е да се определи дали Сал Русо сам е отнел живота си, или е бил убит?

— В случая медицинската гледна точка съвпада с криминалистичната — отвърна Страут и зачака. Опитен свидетел, той нямаше намерение да насочва адвоката, нито пък да му позволява да накъсва обясненията с въпроси.

Харди кимна, впечатлен от тази проста истина.

— А имали нещо в криминалистичните улики и доказателства, което да наклони везните в едната или другата посока? — попита след къса пауза той.

— Не — отвърна след кратък размисъл Страут.

— Ами раната на главата, за която споменахте? Тя има ли пряко отношение към смъртта на Сал Русо?

— Не.

— Никакво?

— Абсолютно никакво. Може би е допринесла за временната загуба на съзнание, но не и за смъртта му.

Харди разигра лека изненада, като се погрижи съдебните заседатели да я забележат.

— Докторе, не казахте ли току-що, че тази рана би могла да е причина за загубата на съзнание от страна на господин Русо?

— Да, казах го.

— А означава ли това, че не би могла да бъде такава причина?

— Разбира се, че означава — прояви леки признаци на нетърпение Страут. — Вече споменах, че раната не беше сериозна.

— Точно така, докторе, благодаря, че ми напомнихте. Може да се каже, че става въпрос просто за една малка цицина, нали?

— Да.

— А кога се е появила тя? Преди или след инжекцията?

— Това не мога да кажа.

— Значи Сал Русо би могъл да си направи инжекцията, а след това да падне и да си удари главата?

— Възможно е.

— А ако приемем, че травмата на главата е получена преди инжекцията, вие можете ли да определите колко време преди нея е станало това?

Страут се замисли за миг.

— В рамките на ден или два, ако се съди по състоянието на раната.

Харди майсторски изигра изненада, примесена с недоверие.

— Докторе! Нима не можете да кажете дали Сал Русо е получил това нараняване в деня на смъртта си?!

— Не мога да бъда сигурен.

— Не можете, значи… — проточи Харди. — Тогава бихме ли могли да кажем, че нямате представа дали въпросната цицина има нещо общо със смъртта на Сал Русо?

— Да, точно така.

— Много добре.

Соума искаше да използва показанията на Страут, за да докаже версията за убийство, но това очевидно нямаше да стане. Харди побърза да затвърди пробива си.

— Споменахте и за травма на мястото на инжекцията — продължи той. — По ваше мнение тя може би е предизвикана от човека, който е инжектирал морфин във вената на жертвата. Нали така?

— Да.

— Но въпросната травма би могла да се получи и в случай че Русо се е инжектирал сам?

— Това също е възможно.

— Сал Русо би могъл да трепне или подскочи по време на този акт?

— Възразявам! — скочи на крака Соума и Харди доволно въздъхна. Процесът едва започваше, но младият прокурор вече показваше признаци на избухливост. — Това са спекулации, Ваша Светлост!

Съдията отхвърли възражението, а Харди направи опит да запази неутралното изражение на лицето си.

Страут отговори утвърдително. Сал би могъл да помръдне, докато се е инжектирал.

— Бих искал да изясним и един последен въпрос, докторе — кимна с добре изиграна благосклонност Харди. — Не споменахте ли пред господин Соума, че нивото на алкохол в кръвта на Сал Русо е било достатъчно високо, за да влезе в бърза реакция с морфина и да доведе до невъзможност за изтегляне на иглата обратно?

— Да, точно това казах.

— Казахте още, че този сценарий отговаря на клиничните ви изследвания, нали така?

— Да.

— Но „отговаря“ означава, че въпросният сценарий би могъл да е верен, а не че е верен, нали? Бихте ли изключили и други възможни варианти?

— Не.

— Значи описаният от вас инцидент би могъл и да не се случи, дори с повишеното съдържание на алкохол в кръвта на Сал?

— Да.

— Нека изясним този въпрос докрай, докторе. Правилно ли ще бъде, ако кажем, че нищо във вашите анализи и показания пред този съд не изключва вероятността Сал Русо да се е самоубил?

— Да, това би било правилно.

— Следователно би могло да става въпрос и за обикновено самоубийство, така ли?

— Точно така.

Солтър се мръщеше, а в душата на Харди се промъкна задоволство. Никак не беше трудно да разбере какви мисли се въртят в главата на съдията: след като дори съдебният лекар не е сигурен в наличието на престъпление, защо по дяволите председателства дело за убийство?!

Харди благодари на свидетеля и се отправи към мястото си, а Соума дори не го изчака и скочи на крака:

— Доктор Страут, нима твърдите, че става въпрос за самоубийство?! — попита с изтънял от гняв глас той.

— Не твърдя подобно нещо.

— Защо тогава казахте всичко това?

Страут сви рамене, нетърпението най-сетне му пролича.

— Защото няма начин да бъда сигурен, господин прокурор.

 

 

Харди се прибра за вечеря. Остана си у дома почти два часа, после целуна малките ангелчета за лека нощ и отново пое към центъра на града. Първо отиде в затвора при Греъм, където обсъдиха развоя на събитията и уточниха по-нататъшната си стратегия, а след това — в службата, за обичайния реквием с Дейвид Фрийман.

Прибра се някъде към единайсет и четвърт, полумъртъв от умора. По тази причина не му стана особено приятно да види Сара Евънс, която беше седнала в хола заедно с Франи и пиеше кафе.

— Ако е без кофеин, и аз ще ударя една чаша — рече с въздишка той. — Макар че по принцип съм противник на подобни сурогати.

Франи му поднесе бузата си за целувка.

През последните месеци Евънс се беше превърнала в Сара. Среднощните телефонни разговори постепенно бяха заменени от периодични срещи тук, у дома. Горе-долу на една възраст, Сара и Франи бързо обединиха интересите си. Сара започна да говори за брак и деца, а Франи бързо се превърна в опитен криминалист. И двете мечтаеха всичко това да стане реалност в близкото бъдеще, постоянно го обсъждаха…

— Стигнахме до заключението, че когато децата пораснат и започнат самостоятелен живот, аз ще стана ченге — обяви Франи. — По-добре, отколкото да бъда адвокат по бракоразводни дела, не мислиш ли?

— Страхотна идея — рече Харди и седна на свободния стол. — Напрегнат живот, огромни придобивки. Особено по отношение на клиентелата, на която много ще се радваш. Искаш ли да чуеш какво мисля аз за времето след като отраснат децата?

— Казвай.

— Тръгваш да обикаляш света, отсядаш в екзотични пристанища и се превръщаш в робиня на любящия си съпруг!

— Ей затова си го обичам! — въздъхна Франи и сложи ръка върху неговата. — Има страхотно чувство за хумор! — Ръката й се раздвижи и лекичко го потупа: — Но днес го оправдавам, защото денят му беше наистина тежък…

Това върна всички в действителността, най-вече Сара.

Именно заради тази действителност беше тук. Името й фигурираше в списъка на свидетелите и тя нямаше право да присъства в съдебната зала. Запълни деня си с куп неприятни неща, главно извън управлението, сега беше полумъртва от умора, но искаше да чуе какво е станало. Харди беше откровен.

— Сега е ред на Соума — рече той. — Прави всичко, за да докаже своите обвинения. Аз ще се развихря по-късно и ще му видя сметката.

Сара не се впечатли.

— Имам чувството, че не направих всичко — въздъхна тя.

— Не познавам друго ченге, което да е работило повече от теб по даден случай — увери я искрено Харди.

— Недостатъчно, това е всичко — поклати глава тя. — След като има само един заподозрян и това е Греъм, Соума няма как да не направи всичко възможно, за да докаже, че именно той е убиецът…

Харди съзнаваше, че това е истина, една неприятна истина. Изобщо не му се искаше да споделя опасенията си относно съдебните заседатели.

— Няма да успее, Сара — успокоително рече той.

— Не забравяй, че става въпрос за убийство, Дизмъс — изгледа го продължително тя. — И двамата сме убедени в това.

— Наистина ли? — внезапно се обади Франи.

Охо, рече си Харди. Никога не беше крил съзнателно каквото и да било от жена си, но в случая просто искаше да й спести многобройните и доста мъчителни неизвестни, които съпътстваха делото. Тя имаше собствен живот, водеше ежедневни и достатъчно тежки битки на домашния фронт. И се справяше добре, далеч по-добре отколкото се справяше той с битките на своя, обществения фронт…

Очерта в общи линии стратегията, към която възнамеряваше да се придържа по време на процеса. След което каза, че е искрено убеден в невинността на Греъм, но Сал наистина е бил убит…

Едно от основните възражения на Франи срещу участието му в наказателни дела за убийство на страната на обвиняемите, се съдържаше във факта, че му се налага да работи с хора, които съзнателно са отнели чужд живот. А това малко или много имаше шанс да се повтори, като жертвата може да се окаже самият адвокат на убиеца, или пък семейството му…

— Знаем, че е така — заключи с леко присвиване на раменете Харди.

Франи помълча малко, после изведнъж стовари юмрук върху масата.

— По дяволите! — изпъшка тя. — Мамка му!

— Какво става? — погледна я с недоумение Сара. — Наистина знаехме…

— Ние с теб знаехме — уточни Харди. — Но не и Франи.

Сара протегна ръка през масата и я докосна.

— През цялото време се занимавам именно с това, Фран — рече. — Търсех убиеца на Сал…

Франи местеше недоумяващ поглед от единия към другия, от устата й се откърти тежка въздишка.

— Отивам да си легна — внезапно обяви тя, стана и излезе.

Сара понечи да я последва, но Харди я спря.

— Остави я. Всичко е наред. По-късно ще поговоря с нея.

Тя се върна на мястото си, скръсти ръце и объркано прошепна:

— Съжалявам, но мислех, че… По-добре да си вървя!

— Не! — остро я погледна Харди. — Искам да разбереш, че сме изготвили една изключително добра защитна стратегия. Дори Дейвид Фрийман я одобрява, а той е най-големият черногледец на света! Твърдо съм убеден, че ще спечелим!

— А ако загубим?

Той не отговори. Просто нямаше отговор на този въпрос.

Сара положи лакти на масата и изпусна въздуха в сключените си длани.

— Бих могла да напусна работа и да отделя цялото си време на разследването — промълви тя.

— По-полезна си вътре в системата — поклати глава Харди.

— Не ме бива, Дизмъс. Не успях да открия нищо. Сал не е пренасял парите на никого. Спрял е да го върши преди години. Никаква следа от подобно нещо. Пък и кой ще вземе да убива някого заради дребна далавера с риба? Имам предвид онзи, как му беше името…

— Пио — рече Харди, мразейки проклетата си памет.

— Би трябвало да притисна здраво онзи Джордж, братчето на Греъм! — въздъхна тя. — Да го разтърся из основи и да разбера къде по дяволите е бил!

— И да те уволнят!

— Няма значение, особено ако той го е извършил…

— Я задръж малко — рече Харди и внимателно я докосна по рамото. — Задръж, дишай дълбоко… — Изчака няколко секунди, после продължи: — Вероятно си даваш сметка, че този момент винаги е най-тежкият… Вече си взела решението, но не знаеш как ще потръгне… Принудена си да вярваш, че това решение е правилно и да вървиш напред…

— Но аз не мога просто да си седя ей така! Не мога, разбираш ли?!

— Греъм също си седи, но на друго място…

Ударът попадна в целта. Сара напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Добре, но какво от това? Не мога да повярвам, че имаме заподозрян с мотив и без алиби, на когото никой не…

— Имаме ли? — вдигна вежди Харди. — Кой е той?

— Джордж!

— Джордж не е никакъв заподозрян — поклати глава Харди. — Не му трябва алиби, по простата причина че никой никога не го е виждал в близост до Сал. Липсват отпечатъци, липсват доказателства, че изобщо е имал представа за здравословното състояние на баща си. А ако е убил Сал под напора на гнева, несъмнено би го сторил по друг начин. От друга страна, ако приемем, че е знаел за скорошната смърт, защо му е трябвало да го убива? Да не говорим, че едва ли би оставил брат си цял живот да гние в затвора…

— Бас държа, че спокойно би го направил — възрази Сара. — Особено ако на негово място трябва да лежи самият той.

Харди помълча известно време, после вдигна глава.

— Е, добре, Сара — рече. — И двамата знаем, че не го е извършил Греъм, нали така?

— Разбира се.

— Но ти как мислиш, наистина ли не го е извършил?

— А ти допускаш, че го извършил?! — зяпна насреща му тя.

— Не, честно казано, не допускам — призна Харди. — Градя защитата си именно като изхождам от това убеждение и се надявам, че те не могат да докажат противното. Такава е системата, длъжен съм да се съобразявам с нея…

На практика изпитваше доста подозрения относно системата, вероятно и Сара изпитваше същото. Но сега не беше времето да ги обсъждат.

— Ето какво ще ти предложа — смени тона той. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да прибегнеш до всички магии и мръсни номера, до които прибягват ченгетата… Само по този начин можеш да разбереш къде наистина е бил Джордж, да се докопаш до някакви твърди доказателства — използвана кредитна карта, проведен телефонен разговор… Ей такива неща.

— Бих искала и Ейб да…

Харди я спря с поклащане на глава.

— Ейб си има заподозрян, който е тикнат в затвора. Как да оправдае евентуалното продължение на разследването?

— Прав си — въздъхна Сара. — Но всичко това просто ми идва много!

— На всичкото отгоре утре си в списъка, нали? — Имаше предвид списъка на свидетелите, които може би ще бъдат призовани на следващото съдебно заседание. — Затова трябва да поспиш. Малко почивка и нещата ще изглеждат значително по-добре…

Тя въздъхна за последен път и бавно стана.

— Искаш ли да отида да си поговоря с Франи?

— Не си прави този труд — отказа Харди. — Ще се оправим.

 

 

Франи спеше, обърната с лице към стената. Дишането й не беше нито равно, нито дълбоко, но тя спеше.

Явно бе решила стриктно да се придържа към ролята, която сама си беше избрала.