Джон Лескроарт
Право на милосърдие (26)

Двайсет и пета глава

Дори в салона за клиенти на банката „Бейуест“ властваше приглушена тишина. Тя със сигурност би била забележима дори ако банката се намираше на някое спокойно и достопочтено място, а не в шумния и мръсен квартал около Маркет стрийт, затрупан с боклуци и евтина порнография, където контрастът беше особено ярък.

Вчера, когато дойде да обядва тук със семейство Тейлър, Харди просто прекоси фоайето и влезе в асансьора, без дори да се огледа. Но сега имаше работа именно тук — сред излъсканите до блясък подове, гишетата от масивно дърво и ламинираните стъкла на прозорците, които пропускаха светлината, но не и мръсотията и шума на външния свят.

Тук, в „Бейуест“, очевидно не понасяха опашките по гишетата. Веднага след като бъде пропуснат от въртящата се врата, клиентът беше посрещан от любезен млад човек в строг костюм, който се осведомяваше за желанията му. Ако имаше нужда от работата на касиер (те бяха само трима), той получаваше номерче и биваше помолен да почака на някой от удобните тапицирани столове, пръснати из фоайето.

Харди се представи като адвокат на Греъм Русо и помоли за кратка среща с Джордж, въпреки че нямаше предварително уговорена среща. Часът беше девет и четвърт, а господин Русо се оказа в съвещание. Харди изрази желание да почака и беше насочен към едно кресло в дъното.

Банковите служители работеха в малки клетки, като навсякъде. Масивното дърво на гишетата завиваше плавно и оформяше работното място на всеки служител. Горната част беше остъклена и на път за посоченото кресло Харди успя да зърне за миг офиса на Джордж в дъното.

Би го познал сред стотици други мъже дори и без табелката с името му на вратата. Облечен съвсем различно от Греъм, седнал зад бюрото си в поза, която бе чужда на Греъм, той все пак приличаше поразително много на по-големия си брат.

Седна, извади жълтия си бележник и започна да пише. Напоследък не се разделяше от него, тъй като трябваше да помни прекалено много задачи, всичките важни и неотложни. От началото на процеса го деляха някакви си три месеца, а работата беше огромна по обем и твърде сложна. Напразно протестира относно датата на процеса. Макар да прояви симпатия към молбата за пускане по гаранция, старият му приятел Тим Маниън остана непреклонен по въпроса за насрочването на делото.

След като спориха в продължение на няколко минути, Маниън реши да го привика при себе си и да му изнесе една кратка лекция. Този път нямаше неофициални обръщения, нямаше „Диз“.

— Научих, че сте отхвърлили едно доста разумно предложение за предварително споразумение, господин Харди — рече той. — От това стигам до заключението, че клиентът ви изгаря от нетърпение да докаже невинността си пред съда и му давам тази възможност…

— Но три месеца са прекалено кратък срок, Ваша Светлост… — опита се да възрази Харди.

Съдията потвърди решението си с лек удар на чукчето, на устата му се появи крива усмивка.

— Напомням ви, че законът разрешава да ги направим и шейсет дни — хладно заключи той.

И тъй, всичко беше решено. Разполагаше с времето до началото на септември. Даваше си сметка, че съвсем скоро ще трябва да обясни на Мишел какво означава това. Прехвърли името й на първо място в списъка на задачите, които не търпяха отлагане. Поне толкова й дължеше. Самият той бе работил достатъчно дълго за началници, които не му обясняваха какво очакват от него и в какви срокове го очакват, прекрасно знаеше как се чувства човек в подобна ситуация. И никак не му се искаше да изглежда точно такъв началник в очите на Мишел.

Но мислите му бяха далеч от „Триптек“. Въпреки решението на разширения съдебен състав, той възнамеряваше да внесе искане за прекратяване на делото поради недостиг на доказателства. Защото, въпреки вероятността Сал действително да е бил убит, обвинението не разполагаше с никакви преки доказателства, инкриминиращи Греъм.

Знаеше, че всички ще се изсмеят на подобен иск, но бе длъжен да го внесе.

Записа си и още нещо. Днес трябваше да подготви една обява с молба за информация относно Джоан Сингълтери, която поне месец да тече както в местните вестници, така и в големите — „Ел Ей Таймс“, „Сан Хосе Мъркюри“, различните регионални издания на „Уолстрийт Джърнъл“ и може би (ако действително иска да бъде прецизен) — дори в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“… Не би рискувал да я призове в съда, тъй като дори Греъм да беше казал истината за нея, историята му щеше да прозвучи твърде неправдоподобно за когото и да било. Но иначе клиентът му беше прав — би било неразумно да се откажат да я търсят, тъй като тя би могла да хвърли допълнителна светлина както по отношение на Сал, така и на въпроса с парите. Ако обаче част от разказа на Греъм е истина и Харди успее да я докаже, той без съмнение би разбил обвинението на прокуратурата, поне в онези пунктове, на които се опират утежняващите вината обстоятелства.

Разчиташе и на Сара Евънс, която беше обещала да разнищи историята около незаконния риболов и парите на комарджиите. Тук трябваше да влезе в ролята на координатор, тъй като информацията на Сара му трябваше не толкова за защитата, колкото за разкриване на истината.

Точно по тази причина се намираше и тук — в централата на банка „Бейсайд“…

Вдигна глава. Вратата се отвори и на прага се появи Джордж, който произнесе името му със загрижено лице. Харди хвърли бележника в отвореното си куфарче, стана на крака и направи опит да пусне най-приветливата си усмивка.

— Господин Русо, аз съм защитник на брат ви…

— Зная кой сте — нетърпеливо го прекъсна Джордж. — А също така зная, че съм много зает. Какво общо има брат ми с мен?

Тези думи безспорно бяха груби, но още по-груби ги направи тонът, с който бяха изречени. Харди изви глава и направи опит да разгадае какво се крие зад поведението на Джордж.

— Не съм виждал баща си повече от десет години, а с брат си изобщо не разговарям! — продължи младият мъж, който очевидно се вълнуваше: — Не проявявам интерес към неговите проблеми!

Харди се опита да запази самообладание и кротко рече:

— Доколкото разбирам, преди около месец сте се видял със Сал, това е станало при последното му посещение при майка ви…

— И какво от това?

— Нищо, просто ми направи впечатление изявлението ви, че не сте го виждал от десет години…

Очите на Джордж се присвиха. Може би от страх, а може би от гняв. Пръстът му се насочи в гърдите на Харди:

— Не се опитвайте да преиначавате думите ми! Никак не си падам по евтини адвокатски трикове!

Харди светкавично прецени, че няма смисъл да си губи времето в любезности с този човек.

— Все пак ще ви предложа още един — смени тона той. — Къде бяхте в следобеда, в който беше убит баща ви?

Въпросът накара Джордж да замръзне на мястото си. Устата му се отвори, сякаш да каже нещо, после беззвучно се затвори. Очите му пробягаха из фоайето. Част от клиентите бяха извърнали глави насам, очевидно привлечени от високия тон на разговора. Харди не го остави да се овладее и небрежно подхвърли:

— Май ще е по-удобно да влезем в кабинета ви…

Влязоха. Харди затвори вратата, а Джордж побърза да се скрие зад бюрото си. Времето за размисъл очевидно се оказа достатъчно.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви, нали? — изви вежди той. — Вие не сте от полицията!

— Не съм — кимна Харди. — Но мога да отскоча до полицията и да ги информирам, че отказвате да сътрудничите, държите се подозрително и нямате алиби за часа на едно убийство, за което имате всички мотиви. В допълнение мога да им подхвърля една друга, доста интересна идея — вие много приличате на Греъм и очевидците може би са ви сбъркали с него… — Седна на един стол и кръстоса крак върху крак: — Тогава положително ще се наложи да отговаряте…

— Нямам нищо общо със смъртта на баща ми!

— Не казвам, че имате…

— Току-що казахте, че имам мотив и нямам алиби.

— Може би греша — сви рамене Харди и търпеливо зачака.

Тонът на Джордж рязко се промени. Арогантният банкер изведнъж се превърна в уплашено дете.

— Какво ви води тук? — попита той. — Нямам никаква представа защо искате да разговаряте с мен…

Облегнат назад, Харди прецени, че играта е достатъчно загрубяла.

— Майка ви — промълви с по-мек глас той.

— Майка ми ли? — объркано го погледна Джордж. — Нима тя ви е посъветвала да говорите с мен?

Харди го въведе в историята, като внимателно остави извън нея Сара Евънс — своят таен агент, който в действителност бе направил връзката.

— Вчера майка ви е била на посещение при Греъм и между другото му е споменала, че се безпокои за вас… Преди две седмици сте развалил някакво семейно събиране, нали? Държал сте се много лошо със Сал…

— А той да не би да се е държал по-добре? Кой ни напусна просто ей така?

— А вие не можете да му простите, нали?

— Защо да му прощавам?

Харди остави въпроса да виси във въздуха, изчака малко, после небрежно подхвърли:

— Майка ви допуска, че вие може би сте убил Сал…

— Господи, какви ги дрънкате? — простена Джордж, извади носна кърпичка и избърса потта от челото си.

— Пред втория си баща сте казал, че сте бил на среща с клиенти, но това не е вярно, нали?

— Как смеете да… Как може да говорите подобни неща?!

— Майка ви го е казала на Греъм, а той на мен.

— Той е лъжец!

— Това може би е семейна черта. Къде бяхте?

Пръстите на Джордж опънаха яката на ризата, овладя се след десетина секунди.

— Имах поверителна среща с един клиент — отвърна той, погледна часовника си и добави: — Съжалявам, но времето на този разговор изтече. Имам много работа.

Харди не мръдна от мястото си.

— Нима искате наистина да отскоча до полицията? — небрежно попита той. — Ако намирате въпросите ми трудни, може би ще опитате техните…

Но по-малкият брат вече беше взел решението си.

— Не намирам въпросите ви трудни — отсече той. — Ако искате да информирате полицията, това си е ваша работа. Не съм виждал баща си, дори не знаех къде живее… — Ръката му вдигна слушалката: — Ако откажете да си тръгнете, ще бъда принуден да повикам охраната…

 

 

Намираха се в стаята за свиждане. Харди седеше зад масата, а облеченият в оранжев комбинезон Греъм стоеше прав до прозореца. Току-що бе чул предложението на Хелън и Лелънд за финансова помощ.

— Греъм?

— Искат нещо — най-сетне се обърна той. — Но не виждам как мога да откажа…

— Може би искат да ти помогнат.

— Не, искат да ме купят.

— Това не е вярно, дори и по отношение на мен — поклати глава Харди. — Съвсем ясно им дадох да разберат, че ще работя в защита на твоите, а не на техните интереси.

Греъм седна на ръба на масата. На лицето му се появи неспокойна усмивка, главата му се поклати:

— Няма да стане така. Ще видиш къде са твоите интереси в момента, в който Лелънд започне да ти плаща. Вече съм бил свидетел на подобни случаи…

Скръстил ръце в скута си, Харди спокойно издържа втренчения поглед на клиента си и рече:

— Ще се справя с това изкушение. — После, вече със сериозен тон, продължи: — Много мислих върху това, Греъм. Повярвай ми, наистина много! И стигнах до извода, че това е единственият начин да те защитавам без да стигна до финансова катастрофа… Което с радост бих направил, но само в краен случай, разбираш ли? Затова оставям решението на теб.

Млъкна и започна да наблюдава как младият мъж слага на кантар финансовата зависимост и семейните си отношения.

— Лостът на мама май е в изключено положение, а? — въздъхна най-сетне Греъм.

— Не бих казал — поклати глава Харди. — По-скоро е объркана. Всъщност, интересува ли те какво мисля по този въпрос?

— Разбира се.

— Според мен в теб тя вижда баща ти. Може би и други хора са на това мнение и съответно са й повлияли. Иска да ти помогне да промениш живота си — това, което е пропуснала да предложи на Сал. Иска да се спасиш… Но за съжаление не познава друг начин, освен парите. Не е задължително да се съобразяваш с нея или с Лелънд. Тя просто се надява, че ще ти помогне по някакъв начин…

— А Лелънд?

— С него можеш изобщо да не се съобразяваш, стига да желаеш…

— Добре — въздъхна Греъм. — Вземи проклетите им пари!

Харди усети как от плещите му се смъква едно тежко бреме, но внимаваше да не издаде радостта си. Решението на Греъм беше много важно, тъй като офертата на майка му беше единственият начин да се задържат на повърхността. Измъкна бележника си, разгърна го и небрежно подхвърли:

— Между другото, снощи си поговорих с твоето приятелче Ръс Кътлър… Учудвам се, че си пропуснал да ми кажеш за него.

Греъм изобщо не потрепна. Пипнали го още веднъж — много важно…

— Имах други неща на главата си — рече той. — Веднъж се опитах да спомена за него пред Сара — неофициално, разбира се, но тя не ми позволи…

— Явно си е помислила, че ще й надрънкаш нов куп лъжи.

— Обещах му да не го забърквам — сви рамене Греъм. — Нима трябваше да го предам?

— Не зная дали става въпрос за предателство, но можеше да го споменеш пред личния си адвокат, нали? — контрира Харди.

— Прав си, съжалявам — кимна с въздишка Греъм.

— Не знам дали ще ми повярваш, но по едно време снощи сериозно се замислих дали да не ти видя сметката веднага след като те отърва от пандиза! — усмихна се Харди. — Между другото, сега му е времето да споделиш още някоя от малките си тайни, ако ти се намират такива…

Все още седнал на ръба на масата, Греъм подви крака под нея — съвсем като малко дете.

— Крейг Айсинг ми пази десет бона — призна с леко смущение той. — Лични пари…

— Ама теб наистина си те бива! — избухна в искрен смях Харди.

— Прецених, че нещата ще приключат за около шест месеца, по един или друг начин… — поясни с поруменяло лице Греъм. — Не исках да изгубя апартамента си и помолих Крейг да ми плаща наема… В случай че ме тикнат в пандиза, това ще е без значение, но какво ще стане ако ме оправдаят?

Логично, призна пред себе си Харди. На практика сам си беше задал въпроса какви са плановете на Греъм за това чудесно жилище. Съвсем логично е да се замисли първо за собствения си дом, а след това за хонорарите на адвоката си.

— Това ли е всичко? — вдигна глава той. — Давам си сметка за неизбежния процент лъжи и недомлъвки, но искам да приключим с тези неща веднъж завинаги… Случайно да си се оженил за Евънс докато беше в неизвестност един цял уикенд?

— Не.

— А за парите на баща си не знаеш нищо повече от това, което вече ми каза? Включително за онази Джоан Сингълтери, която и по дяволите да е тя?

— Не знам.

— Не я познаваш, така ли?

— Не.

— Ако те хвана, че пак ме лъжеш, ще взема един шиш за лед и ще ти продупча коляното, да знаеш! — предупредително го изгледа Харди.

— Продупчи ги и двете.

— Заклеваш ли се в паметта на баща си?

Това го отрезви, точно както се надяваше Харди.

— Заклевам се — кимна след секунда колебание Греъм.

— Добре тогава — кимна Харди, доволен от отговорите. — Сега да преминем на някои чисто юридически въпроси…

Без да споменава Лелънд като автор на идеята, той очерта в общи линии стратегията на защитата в съда, предложена както от втория баща на Греъм, така и от съдията Джиоти. Достатъчно подготвен като юрист, младежът бързо оцени разликата между признанието за някакво престъпление и заключението на съдебните заседатели, че е извършил такова. Докато не признава нищо конкретно, никой не би могъл да го обвини. Което означаваше, че би могъл да започне живота си начисто в момента, в който бъде оправдан.

Обсъждаха стратегията до звънеца, който обяви времето за обед. Съгласието на Греъм беше приятна изненада за Харди, особено в светлината на предишните му откази да пледира точно по същия начин… Но той категорично подчерта, че става въпрос за две различни неща…

Както и да е. Може и да е прав за себе си, но законът не правеше никаква разлика.

Съществуваше и голям риск, разбира се. Ако бъде признат за виновен в предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства, Греъм без съмнение ще прекара остатъка от живота си в затвора… Но офертата на Джиоти свеждаше този риск до минимум.

Не стигнаха до окончателно решение, отлагайки го за следващата си среща.

 

 

Подкарал обратно към центъра, Харди се зае да обмисля ситуацията. Нещата ставаха сложни. По всичко личеше, че защитата му трябва да се базира върху едно негово лично признание, което Греъм няма да направи. Тоест, като адвокат да признае, че неговият подзащитен е извършил убийство, което на практика обаче той не е извършил… И ако нещата се развият в очакваната посока, Греъм ще бъде свободен…

Правото е нещо грандиозно, но и страшно, рече си той.

 

 

Сара Евънс възнамеряваше да се възползва максимално от един друг привлекателен пропуск на системата.

Град Сан Франциско и община Сан Франциско на практика се покриваха напълно, поне в географско отношение. Това предлагаше интересни възможности, особено във винаги сложният и объркан свят на юрисдикцията.

Пример в това отношение беше фактът, че затворът беше под контрола на общинската служба на шерифа, а не на градската полиция. Макар да беше непосредствено зад Съдебната палата и построен върху част от паркинга й, официалните отношения между управата на затвора и Южния участък (така наричаха полицейските отдели в Палатата) бяха толкова сложни, сякаш едното учреждение се намираше на луната.

Сара каза на Марсел Лание, че трябва да приключи с няколко рапорта и ще остане в извънработно време, а после ще помоли някой от колегите да я откара до дома. Той кимна и излезе.

Някъде между шест и седем потокът инспектори от отдела започна да изтънява и тя разчисти бюрото си. После се спусна по задното стълбище на Палатата, прекоси паркинга и показа служебната си карта на дежурния заместник-шериф. Вписа името си в журнала и поиска среща с Русо с надеждата, че шефовете й в полицията рядко проверяват този журнал. Да, стая Б за срещи между адвокатите и техните клиенти я задоволява напълно. Разбира се, че ще остави оръжието си в дежурната…

 

 

— Не мога да идвам често тук.

Седяха един срещу друг на масата. Греъм много искаше да докосне ръката й под нея, но знаеше, че това е невъзможно.

Мълчаха и се гледаха. После той тихо каза, че я обича. Тя прехапа устни, открила, че не може да отговори.

— Как е навън? — попита след нова пауза той.

— Ветровито. Довечера имам мач. Четвъртък, нали знаеш… — Въздъхна, после попита: — Ти как я караш?

— Малко по-добре… — В гласа му се долови несигурност. — Мисля, че имам добър адвокат…

Сара кимна.

— Каза ли ти, че е говорил с брат ти? Джордж отказал да говори по въпроса къде е бил…

— Джорджи не е убил Сал — поклати глава Греъм.

— Добре… — Не искаше да спори, макар че според нея беше напълно възможно именно Джордж да го е сторил. Не го оневиняваше нищо от това, което й разказа Харди, но тя от опит знаеше, че може да повдигне даден въпрос едва когато разполага с повече доказателства в подкрепа на тезата си. — Все пак бих искала и аз да поговоря с него. Ще го раздрусам малко повече от това, на което е свикнал…

— Ами защо не го направиш?

— Не мога. Нямам заповед за разследване. Ако се оплаче, че съм го притиснала в извънработно време, като нищо ще ме уволнят. Харди се опитва да действа чрез шефа ми…

— Шефът ти?

— Лейтенант Глицки, двамата са стари приятели. Но Глицки няма да го направи, просто защото следствието е приключило и заподозреният е в затвора…

— Ох, не ми напомняй!

— Оглеждам се в други посоки, Греъм. Приятелите на Крейг Айсинг, контрабандният риболов…

— Знам — изгледа я продължително той, понижи глас и повтори: — Знам…

Тя виждаше усилията му да се държи храбро и сърцето й се късаше. Каквото и да говореха за шансовете му на процеса, в момента той си беше затворник. А това означаваше, че довечера няма да отиде да играе софтбол като нея… Ще си остане заключен тук, самотен и уплашен. Прииска й се да го прегърне, защото знаеше, че той имаше нужда от нея. Но не можеше да го стори, поне докато тази среща не се е проточила прекалено.

— Трябва да вървя — стана на крака тя.

 

 

Тази сутрин главоболието беше особено силно и телефонът звънна още на разсъмване. Той стана и веднага отиде да му бие една инжекция. Сал мразеше да се дупчи сам, страшно много мразеше!

После заспа, а Греъм започна да прелиства някакво списание — просто така, за да мине времето. След няколко минути също задряма. Беше на работа чак следобед, нямаше за къде да бърза. Неусетно беше започнал да свиква с тези посещения при баща си, а дори и да зависи от тях, макар че понякога беше доста трудно. В присъствието на Сал се чувстваше сигурен, защото знаеше къде принадлежи, защото беше обичан такъв, какъвто е. Чувстваше се нужен. Да, точно така — просто и ясно. Никъде другаде не можеше да изпита подобни чувства.

Чу провлачените стъпки на Сал откъм кухнята, миг по-късно баща му се изправи на прага.

— Добро момче, още е тук — похвали го той. — Какво ще кажеш за един обяд в „Грото“? Там правят добро чиопино. Никой в този град не може да прави чиопино като Бруно Джиоти.

Греъм се надигна в стола, после отново се отпусна назад. Стомахът му се разбунтува само при споменаването на някаква храна. Белите петна в паметта на баща му се усилиха заедно със зачестилите пристъпи на главоболието, но тази сутрин положението беше особено тежко.

— „Грото“ вече не съществува, татко — рече той. — На негово място е „Станьола“, не помниш ли?

— Какво момче отглеждам в този дом? — засмя се Сал. — Какви ги дрънкаш, нима не познаваш родната си махала? Хайде, ставай, рибата не кълве цял ден!

На външен вид си беше все същият. Дори се бе облякъл, при това доста консервативно: обувки за тенис, панталони в защитни цветове и синя работна риза, която още носеше следи от ютията, но той вече беше преспал с нея.

— Тръгваме ли, или не?

Ще трябва да поговоря с Ръс Кътлър, рече си Греъм. Не знаеше как да се оправя в подобни ситуации — да обърне нещата на майтап, или да притисне сериозно баща си. Просто не знаеше.

— Добре, тръгваме — рече.

Реши да бъде плътно до него докато пристъпът отмине.

На улицата, малко преди да се качи в камионетката, Сал бе осенен от нова идея.

— Хей, защо не се отбием в Имението? Ще изненадаме Джордж и Деб и ще ги вземем с нас. Те много ще харесат „Грото“…

— Те излязоха с мама на пазар, не помниш ли?

— О, вярно — рече Сал, но не изглеждаше много убеден. — Е, тогава ще вървим само двамата…

— Добре. Нека аз да карам, става ли?

Сал отново се поколеба, но после кимна и се настани на мястото отдясно.

— Мамката му на Марио — рече.

— На кого?

— На Джиоти.

— Съдията?

— За какъв съдия дрънкаш? — изгледа го Сал. — Имам предвид Марио Джиоти, момчето на Бруно… — Стовари ръка върху рамото му и игриво попита: — Я си признай, че от време на време тайничко пафкаш цигари!

— Не, не пафкам — поклати глава Греъм и насочи камионетката на изток към „Мишън“, откъдето възнамеряваше да хване някогашната „Ембаркадеро“, а днес — магистрала Хърб Каен. Възнамеряваше да стигне до Рибарския пристан по обиколен път, с надеждата, че за това време Сал ще се осъзнае. — Защо спомена Марио?

Сал се усмихваше, очевидно попаднал в плен на спомените.

— Снощи копелето се появи в кухнята с костюм и вратовръзка и така се захвана да реже доматите и чесъна, представяш ли си? Сякаш не може да реши дали да остане да помага на стареца си в кръчмата, или да си гледа правото… Аз му рекох да си остане у дома и да помага на баща си. Защото семейството е най-важното нещо в този живот…

Греъм кимна и изпусна въздуха от дробовете си.

— Значи снощи си ходил в „Грото“, така ли?

— Да бе, веднага след работа. Да събера малко кураж преди да се прибера у дома. Защото майка ти… Не, за майка ти лоша дума няма да кажа. Но животът, който води, с вас — децата… Това е животът й, знаеш, друг няма… Нейните родители я прецакаха лошо. Ако не бях аз, сега щеше да е една съсухрена бабичка с надути маниери и толкоз. От време на време се налага да й го напомням…

Прав е, рече си Греъм. Хелън никога не би престанала да го обича, независимо от постъпките му… Семейството е най-важното нещо на света. Сега би трябвало да е тук, в камионетката, между тях… Би трябвало да присъства на всичко това, да се опита да им помогне. Но тя не беше тук и никога нямаше да бъде. Една трагедия и за нея, Греъм бе убеден в това.

Протегна ръка и докосна коляното на Сал.

— Тя те обича, татко.

— Знам — убедено кимна в отговор той, въпреки че не беше виждал жена си от петнайсет години. — Но ще трябва да й поговоря и да я вкарам в пътя. Много се е объркала. Май беше по-добре да отидем у дома, а?

Вече наближаваха пристана.

— След като обядваме — рече Греъм.

По пладне, в средата на седмицата, паркингът беше полупразен. Фериботът току-що беше изплюл от търбуха си поредната група пътници и Сал скочи от кабината.

— Дай да побързаме, че тая тълпа ей сега ще ни заклещи. Мирише ми на чиопино, страшно много си падам по тая миризма!

Греъм побърза да го настигне.

Спряха пред вратата на „Станьола“. Лицето на Сал помръкна, ръката му се протегна към Греъм, сякаш изведнъж изпита нуждата от подкрепа.

— Какво става? — объркано попита той. — Това не е „Грото“!

— „Грото“ го затвориха, татко.

— Това са пълни глупости! Нали снощи бях тук? Марио беше в кухнята и режеше домати, облечен в официалния си костюм!

Греъм мълчаливо го прегърна през рамото, но старецът се дръпна и тръгна обратно към улицата. Измина няколко крачки, спря се и внимателно огледа сградата, присвил очи под ярките слънчеви лъчи.

Греъм се приближи и отново го прегърна през рамото. Този път баща му се облегна на него.

— Това не е „Грото“ — прошепна той, а в гласа му се доловиха нотки на паника. — Какво става, по дяволите?!

 

 

Греъм рязко се надигна от нара, беше му трудно да диша. Не беше сигурен дали е спал и сънувал, или просто се бе предал на спомените.

Осветлението на затвора беше изключено, но тук — в специалната килия, винаги се разнасяха някакви подозрителни шумове, винаги пълзяха сенки.

Сал бе заспал в камиона, а когато се събуди изглеждаше съвсем наред. Греъм обаче знаеше, че трябва да предприеме нещо. Веднага, още на същия ден. Защото Сал спомена, че възнамерява да се отбие в Имението, за да потърси Хелън. Трябваше да му повярва, трябваше да реагира по друг начин.

Но не искаше да му повярва, това беше прекалено тежко. Далеч по-лесно беше просто да отхвърли мислите за настъплението на болестта, да се вкопчи в надеждата, че Сал все още е наред с главата, че все още разполага с време. Че и самият той има още време да бъде с него.

Отпусна се по гръб и сложи ръце върху очите си. Обзе го огромна мъка. Това беше последният му контакт със Сал.

Спомени.