Джон Лескроарт
Право на милосърдие (21)

Двайсета глава

Ейб Глицки се закова на прага на отдела, без да бъде в състояние да помръдне. Устата му се отвори, но от нея не излетя нито звук.

Беше началото на седмицата, повечето от подчинените му инспектори бяха на работните си места в общото помещение. Пиеха кафе от картонени чаши и отхвърляха писмената си работа — рапорти за разпити, снемане на показания от магнетофонна лента, куп други неща. Бяха заети. Толкова заети, че никой не вдигна глава да го погледне.

Ейб нямаше никакво намерение да им доставя допълнително удоволствие. Най-сетне успя да излезе от вцепенението и бавно тръгна към кабинета си. Монтираната в петък врата беше боядисана в приятен жълто-бежов цвят и все още не беше напълно покрита с плакати за издирвани престъпници, лепенки със спешни съобщения и книжни мишени за стрелба с концентрични кръгове. Но върху нея беше работено, вероятно от екип опитни специалисти. В средата на плота беше окачен голям плакат с клоуна Бозо на фона на знак за забранено паркиране, над плаката зееше дупка от куршум.

Седна зад бюрото, пое си дъх и бавно го изпусна. При затворена врата стаичката изглеждаше някак смалена. Не беше в състояние да вижда какво става в общото помещение. Положението беше същото и без врата, но тогава някак не му обръщаше внимание.

Изведнъж се почувства отрязан от отдела. Напрегна воля да се успокои, погледът му бавно се фокусира. От вътрешната страна вратата изглеждаше почти такава, каквато беше в петък — новичка и добре боядисана. Това впечатление се разваляше единствено от дупката с назъбени краища, през която беше минал куршумът.

Спомни си как преди години, по време на един от безкрайните трудови спорове с общината, някой беше пуснал пилета в кабинета на директора на полицията Дан Ригби. Пак в петък вечерта, извършителят така и остана неразкрит. Очевидно част от подчинените на Ригби бяха стигнали до заключението, че шефът им действа прекалено страхливо при преговорите и не отстоява правата им. Един не особено оригинален начин за изразяване на недоволство…

Но Глицки беше на мнение, че в случая не става въпрос за нищо от тоя сорт. В отдела нямаше никакви брожения, той самият се разбираше с всички инспектори.

Прат, рече си. Някой от нейните хора. Замисли се за момент, после поклати глава. Не, никой от сътрудниците на Прат не би посмял да направи такова нещо.

Значи става въпрос за дървеняшка шега. Не намираше нищо смешно в нея, но на времето Ригби също не бе очарован от пилетата в кабинета си. Фактически той беше реагирал прекалено истерично и изгуби голяма част от авторитета си. Глицки нямаше намерение да повтаря грешката му. Щеше да остане спокоен и да действа така, сякаш нищо не се е случило.

Но вътрешно кипеше от гняв.

Блъсна стола назад, приближи се към вратата и изстърга с нокът тресчиците около дупката. После инстинктивно се извърна към насрещната стена. Веднага откри мястото, където се беше забил куршума — високо горе, малко под тавана. Не можеше да повярва, че в отдела му има такъв идиот, който да си позволи да стреля в помещението, дори и през уикенда, когато сградата е празна.

За миг се изкуши от идеята да проведе малко разследване. Би могъл да изрови куршума от стената, да го подложи на балистична експертиза и да открие виновника. Когото ще направи на пух и прах и ще го подложи на редица публични унижения преди да го уволни. Пристъпи към стената и напрегна взор. Да, естествено… Куршумът беше изваден.

Професионалисти, рече си с въздишка той. Идиоти, но професионалисти… Бяха се досетили за вероятната му реакция и предвидливо са изстъргали куршума. Точка по въпроса, веществени доказателства няма…

Телефонът го върна в действителността.

— Глицки — каза в слушалката той.

— Харди.

Беше достатъчно ядосан, за да се церемони с приятеля си.

— Какво искаш?

— Получи ли ми посланието през уикенда?

— Да, получих го. Страхотно послание. Съжаляваш… Но вероятно си забравил, че съжаленията ти получих още в петък, при това лично. Адски ми олекна, да знаеш! А сега казвай каквото ще казваш, защото си имам работа!

— Тази сутрин ще доведа Греъм Русо, който иска да се предаде — каза след кратка пауза Харди. — Просто те информирам…

— Страхотно, много ти благодаря. Ще съобщя на когото трябва.

Затръшна слушалката, огледа още веднъж новата си придобивка в средата на вратата, после решително премина в общото помещение.

 

 

Греъм прекара нощта в Еджууд сам, а рано сутринта, още преди разсъмване, позвъни на Харди. Ха, ха! И двамата бяха на мнение, че историята с този маратон се получи много смешна! Харди мина да го вземе на път за работа.

Сега се намираха в кабинета му, заели противоположните краища на дивана. Вратата беше затворена. Харди се обади на Глицки, а след това нареди на Филис да не го свързва с никого. В сутрешния вестник имаше още една история за клиента му. Шарън Прат заповядала да използват детектора на лъжата срещу онази Барбара Брандт от Сакраменто, която твърдеше, че е говорила с Греъм в деня на смъртта на Сал. И мадамата издържала теста. Което, от юридическа гледна точка означаваше, че е казала истината.

— Каква е тая работа? — рече Харди. — Тя твърди, че те е съветвала преди да отидеш в апартамента на баща си. А ти твърдиш, че не я познаваш…

— И пак го твърдя — кимна Греъм. Беше облечен в дънки и спортно яке, на лицето му се беше изписало дълбоко объркване. — Нямам представа коя е тя, Диз. Никога в живота си не съм я виждал. Само веднъж ми се обади по телефона…

Харди седеше преднамерено небрежно, с кръстосани крака и ръце в скута.

— Греъм, тази жена е издържала тест с детектор на лъжата…

— И аз съм готов да се подложа на същия тест — отново поклати глава Греъм. — Не я познавам, вероятно е някаква измамница.

— Тя е известна лобистка от Сакраменто.

— А аз държа на показанията си — усмихна се Греъм.

Върху челото на Харди се появиха няколко допълнителни бръчици.

— И не я познаваш, така ли? — отново повтори той. — Тогава какво по дяволите…

— Не знам. Вероятно става въпрос за тъпа реклама…

— Но сте разговаряли по телефона…

— Дори не стигнахме до това, което възнамеряваше да поиска от мен — прояви нетърпение Греъм и се приведе напред: — И аз не зная какво е то. Ти да имаш някаква представа?

Харди си задаваше същия въпрос.

— Появяваш се на корицата на „Тайм“ — проточи той. — Материалът за теб е изпълнен със симпатия. Може би иска да те привлече за своята кауза.

— Но заключенията на „Тайм“ са изцяло погрешни — въздъхна Греъм и се облегна назад. Вече бе спорил по този въпрос със Сара, но нямаше как да го каже на Харди. — Не влязох в апартамента, Диз. Отбих се доста рано, Сал не си беше у дома и си тръгнах. Не съм разговарял с никаква Барбара Брандт. Не те лъжа, честна дума!

Харди долови притеснението в гласа му почти с удоволствие. Изпита чувството, че Греъм най-сетне започва да разбира в каква клопка е попаднал. Но преди да продължат с конкретните процедури трябва да преодолеят още едно, последно препятствие.

— Окей, Греъм, ти не ме лъжеш — кимна той. — Това е хубава новина и аз ти вярвам. Но лошата новина е, че може би няма да мога да те защитавам на предстоящия процес.

— Никак не е смешно.

— Но е истина.

Греъм му хвърли един изпитателен поглед, отмести очи, после го погледна отново:

— Защо?

Харди въздъхна и започна с обясненията, които решително не му бяха приятни:

— При мен си от два часа, което означава, че ми дължиш хонорар от четиристотин долара…

— Повече от два часа — поправи го Греъм.

— Говорим за кръгли цифри — махна с ръка Харди. — Дотук ми дължиш четиристотин, но ако аз остана твой защитник и отидем на дело, това ще означава да отделям почти цялото си време за теб в продължение на година, а може би и повече…

— Другата възможност е да ми назначат служебен защитник, така ли?

— Точно така. В тази кантора има доста добри адвокати. Мога да ти препоръчам…

— Излишно е — спря го Греъм. — Аз също познавам такива хора. Работят по петдесет дела едновременно, като нищо ще вместят и моето.

Харди нямаше желание да оспорва подобно мнение, още повече че то беше съвсем близо до истината. Голяма част от обществените защитници са наистина добри като адвокати, но Греъм е прав. Обемът на работата винаги се отразява на качеството на защитата. От друга страна обаче, те двамата едва ли ще могат да стоят тук цял ден и да си приказват. Харди вече бе уведомил Глицки, че ще отведе Греъм в Съдебната палата, а от настроението на лейтенанта пролича, че той би предпочел да изпрати някой от хората си и да извърши ареста направо тук, в кантората му. Това би било един малък урок по етика между двама приятели…

— Имам друга идея — обади се Греъм. — Поемаш ме срещу малък хонорар — да речем два бона, а след шест седмици заявяваш пред съдията, че съм фалирал и не мога да поемам разноските по делото. След което съдът те назначава за мой служебен защитник и ти поема разходите…

— Не — поклати глава Харди. — Никога не постъпвам така.

— И си прав — въздъхна Греъм. — Защото нещата стават прекалено оплетени…

— Но докъде ще ни отведе това? — изгледа го Харди. — Ти искаш частен адвокат, следователно трябва да му плащаш. Такава е системата…

— Прав си — кимна Греъм и измъкна някакъв плик от вътрешния джоб на якето си. — Като извадим четиристотин долара, които ти дължа, тук остават точно единайсет хиляди и шестстотин…

Харди прехвърли плика между пръстите си, после го остави на дивана и се изправи. Ситуацията решително не му харесваше. Дълбоко в себе си беше убеден, че при други обстоятелства би се заел с това дело буквално безплатно. Би карал на боб и кренвирши, но би отишъл докрай. Но сега не ставаше въпрос само за него. Имаше семейство, което разчиташе единствено на неговите доходи. Спомни си за аксиомата на Талейран, според която жененият мъж с деца е готов на всичко за пари…

Оставайки настрана въпроса за произхода на тези пари, той се обърна и каза:

— Съжалявам, Греъм. Тази сума е доста далеч от действителните ми разходи.

— Дори и като капаро? За останалата част ще ти подпиша полица.

— Ами какво ще стане, ако те осъдят? В затвора трудно ще изкарваш добри пари… — Нямаше намерение да се показва чак такъв задник, но едновременно с това си даваше сметка, че този разговор е нищо в сравнение с това, което очаква Греъм през следващите месеци.

— Ако обявиш биймъра ми за продажба, вероятно ще получиш още двайсет и пет бона. Други трийсет могат да се вземат от бейзболните картички на Сал…

— С малката подробност, че тези картички не са твои — вметна Харди. — И по всяка вероятност ще бъдат блокирани.

Ако Греъм бъде осъден по обвинение в убийство както парите на Сал, така и бейзболните картички, ще бъдат конфискувани в полза на държавата. На тях не можеше да се разчита.

Същевременно Харди си даваше сметка, че страшно много иска да поеме този случай. В продължение на две седмици беше живял с него и за него, в момента му се струваше абсолютно невъзможно да го изостави. Трийсет и седем хиляди долара — дванайсет в плика и двайсет и пет от БМВ-то — едва ли бяха добър годишен доход на защитник по дело за убийство, но като капаро представляваха една съвсем прилична сума.

Ще трябва да измислят нещо по-друго. Харди беше сигурен, че Греъм постъпва открито и честно, но въпреки това не му се мислеше за произхода на парите в плика. Те може би са спестяванията му от участие в турнири по софтбол, а може би са остатък от добре платената му работа в съда.

Всичко това нарушаваше първото и най-твърдо правило на всеки адвокат по углавни дела: „парите в аванс“. Но на Харди не му пукаше. Едно ирационално и до голяма степен необяснимо поведение — както обикновено става когато човек действа по съвест.

— Добре, Греъм — рече с въздишка той. — Хонорарът ми е двеста долара на час, два пъти повече по време на процеса. Ще подпишеш ли полица за дължимите суми, независимо от решението на съда?

Глупост, при това двустранна, рече си той. А Греъм се замисли върху нея точно толкова, колкото трябваше — една цяла секунда.

— Да, ще подпиша — кимна той.

— В такъв случай вече имаш адвокат — протегна му ръка Харди.

 

 

Същият следобед в кантората го очакваше телефонно послание от Хелън Тейлър — майката на Греъм. Възпитан и добре обработен глас го молеше за среща в удобно за него време.

— Ние, естествено, искаме да помогнем на Греъм с каквото можем — заяви госпожа Тейлър. — Ще можем ли да го посетим в затвора? Знаете ли къде е бил през последната седмица? А кога ще се проведе това… как му казвате… делото по официалното обвинение?

— Точно така му казваме — рече Харди. — Утре сутринта, в девет нула-нула. Но трябва да ви предупредя, че точния час при подобни процедури рядко се спазва… Ако бъдете в 22-ра зала на Върховния съд някъде около девет и половина, положително няма да закъснеете. А след това можем да поговорим…

— Ще бъда там — отвърна тя. — Съпругът ми също.

— Чудесно — приключи разговора Харди. — Аз ще бъда този с костюма, който стои редом със сина ви…

 

 

Лание и Евънс прекараха целия следобед в Хънтърс Пойнт. Чукаха на вратите на хората, живеещи около една от най-оживените пресечки в квартала, тъй като им трябваха очевидци на оживената стрелба с три различни вида оръжие в четвъртък вечер, вследствие на която бяха убити двама тийнейджъри, а четирима други бяха ранени. Бяха произведени общо около осемдесет изстрела, имаше шестнайсет счупени прозорци и пет включени аларми на околните магазини.

Както се очакваше, никой не беше видял нищо. Четвъртък ли? Не, в четвъртък тук обикновено е съвсем спокойно…

Сара не се изненада, тъй като вече от доста време се занимаваше с подобни неща. Но в замяна на това кипеше от гняв. Резултатът от продължителната проверка беше доста мършав: трима свидетели заявиха, че са видели движещата се кола, от която се е стреляло на месо в събралата се на ъгъла тълпа. Но било тъмно, никой не забелязал цвета и марката на колата, да не говорим за пол, цвят на кожата и брой на хората в нея.

В момента почиваха пред чаши с млечен шейк в близкия Макдоналдс.

— Най-много ме вбесява фактът, че всички го възприемат като природно явление! — процеди тя. — Случило се е и толкоз, виновни няма!

Марсел не изглеждаше впечатлен, просто защото бе разследвал поне дузина подобни инциденти.

— Не знам защо винаги сервират толкова гъст шейк — рече той. — Как мислиш, дали ще ми капнат още малко мляко, ако ида да им кажа, че съм ченге?

— По-добре използвай лъжичката, като мен — отвърна Сара. — Иначе наистина можеш да се побъркаш.

Той сви рамене и остави чашата си на масата.

— Проблемът действително е там, че виновни няма. Нещата се случват и толкоз. Като природните явления, както правилно отбеляза…

— Но някой е виновен, Марсел. Някой го е сторил. Групичка смахнати типове, които скачат в колата си и започват да стрелят по децата!

— Не бива да си губиш съня заради тези деца. Мога да ти гарантирам, че и сред тях е имало доста пистолети…

— И това дава повод на онези копелдаци да стрелят в тълпата?

— И да не улучват когото трябва — кимна Марсел. — Не забравяй, че това е общовалидно правило. Гангстерите никога не улучват онзи, в когото се целят. По неписан закон страдат невинните минувачи. Това вероятно се нарича ирония на съдбата… Отивам да си взема лъжичка.

Когато се върна Сара гледаше с изцъклен поглед право пред себе си.

— Сега пък какво има?

— Нищо.

Лание разбърка шейка си, помълча малко, после вдигна глава да я погледне:

— Ще ти дам един безплатен съвет, Сара. Може би ще се разсърдиш, но все пак го чуй: не бива да приемаш нещата толкова навътре.

— Благодаря, но мислех за нещо друго — отвърна тя. — За Греъм Русо…

— Точно него имах предвид. Греъм Русо е в затвора. Това означава, че ние сме приключили с него и ще се върнем на делото чак когато ни извикат да даваме показания в съда. За какво по-точно си мислиш?

Сара колебливо разбърка шейка си.

— Става нещо, което ни убягва — промълви тя. — Нещо, за което нямаме никаква представа…

— Винаги е така — сви рамене Лание. — Но най-често то не засяга пряката ни работа.

— В случая не е така. Слушай… Нали ни дадоха три дни да открием всичко, което би хвърлило подозрение върху виновността на Русо? Но означава ли това, че такова нещо няма, само защото ние не го открихме през тези три дни?

Лание потопи лъжичката си в шейка и с нежелание кимна:

— Не, разбира се.

— Е, добре. Оттогава изтекоха вече шест дни. Тоска ти съобщава за очаквани вътрешни сътресения след отстраняването на Сал, аз от своя страна откривам, че в деня на смъртта му той може би е разполагал със значителна сума в брой. Но какво правим с тази информация? Ти ми казваш, че едното няма нищо общо с другото и толкоз…

— Но какво от това, дори и да има? — сви рамене Лание.

Тя продължително го изгледа, но не каза нищо.

— Нима си въобразяваш, че главния прокурор на щата Калифорния ще промени решението си, след като вече е на течение? — попита Лание. — В никакъв случай, драга. Познавам Дийн Пауъл, работили сме заедно. Ами Соума? Господи Исусе! Тези типове могат да получат клетвените показания на две дузини свидетели, че по време на убийството Греъм е бил в Ню Йорк, и пак да го осъдят. Ще кажат, че е утрепал баща си по телефона, но няма да отстъпят от своето!

Сара се облегна назад и започна да барабани по масата.

— Според мен трябва да уведомим Ейб — замислено промълви тя. — За да се подсигурим, ако не за друго…

— И как ще постъпи той? — попита Лание и най-сетне бутна настрана проклетия млечен шейк. — Виж какво… Те вече направиха така, че Русо е обвинен от разширен съдебен състав. И той е в затвора. Нещата могат да се променят само в случай че пипнем някой с димящ пистолет в ръка, но и тогава не съм много сигурен… Оттук нататък говорят само уликите и доказателствата…

— С изключение на онези, които открихме от петък насам.

— Това не са доказателства — поклати глава Лание. — Всичко е „може би“ и „ако“…

— Вярно, но в замяна на това разполагаме с прекалено много „може би“ и „ако“. При всяко друго разследване щяхме да продължаваме да търсим, нали?

— Това е вярно.

— Е?

Той помълча, после сви рамене:

— В този случай не можем. Понякога става и така…

Сара си даваше сметка, че партньорът й е прав, поне в общи линии. Понякога наистина става и така… Те са полицейски служители, работата им е огромна по обем и изключително напрегната. Разбира се, могат да имат собствено мнение, но то рядко им върши работа. Главно защото не е прието да се критикуват действията на колеги полицаи.

Ако човек е склонен към чувствителност, той не бива да работи в полицията. Но Сара бе твърдо убедена, че не става по-лош полицай само защото вярва в невинността на заподозрян — нещо, което се случваше за пръв път в кариерата й. И беше готова да докаже това в момента, в който се наложи.

— Хайде, Марсел — изведнъж се изправи тя. — Да забравим случая Русо и да се връщаме на Хънтърс Пойнт!

 

 

Беше прекарала стотици работни часове в този район и отлично знаеше, че осемдесет и пет процента от обитателите на Хънтърс Пойнт са били или преки участници в престъпление, или свидетели на такова. В Макдоналдс изведнъж й хрумна, че ако пообиколят из улиците на квартала, непременно ще се натъкнат на някого, когото могат да принудят да говори. И наистина стана така. Момичето, което се появи от входа на една мрачна постройка с висока ограда, се казваше Йоланда.

Марсел отби до тротоара, а Сара изскочи навън със значка в ръка.

— Хей, нищо не съм направила! — стресна се Йоланда. — Какво искате?

— Качвай се в колата — кратко й нареди Сара. — Искам да си поговорим.

Двайсетгодишната Йоланда се подчини и седна отзад в колата без отличителни белези. Марсел слезе и застана на ъгъла, на пет-шест метра от тях. Бяха постигнали безгласното споразумение да не прилагат изтъркания номер с доброто-лошото ченге.

— Вчера те зърнах в затвора, Йоланда — започна без предисловия Сара. — Беше на посещение при Деймън, нали? Как е той?

Деймън Фрейзи беше щангист с козя брадичка, който от време на време обичаше да се развлича с мирните граждани. Преди две седмици бе организирал един приятелски тупаник в местен бар, при който бяха използвани и ножове. Но за негов лош късмет това се оказа третото му поредно престъпление и според наскоро приетият в Калифорния закон за борба с уличната престъпност го очакваше доживотен затвор. Йоланда нямаше да го види повече, ако бъде признат за виновен. А Сара разчиташе именно на този факт.

— Заковаха го — прошепна Йоланда. — Този път здравата го заковаха…

— Един от участниците в побоя му е извадил нож, нали? — попита съчувствено Сара.

Йоланда мрачно кимна, после умолително я погледна:

— Но аз нищо не съм направила! Нямате причини да ме прибирате…

— Нямам такива намерения, просто исках да си поговорим. Мисля, че би могла да помогнеш на Деймън…

— Лъжете! — тръсна глава момичето със смесена кръв. — Никой не може да му помогне! — Тялото й се разтърси от силни тръпки, зъбите инстинктивно захапаха ноктите, за да спрат напиращите сълзи.

Сара рязко се приведе напред, думите излетяха от устата й остро, като изстрел от пистолет.

— Махни си пръстите от устата, дете! И не смей да ме наричаш лъжец! Чуваш ли? — Отвърна й колебливо кимане. Дланта й се стовари върху стъклото, на сантиметри от главата на Йоланда: — Чуваш ли?!

— Чувам.

Сара никак не обичаше подобен начин на разпити, но от опит знаеше, че понякога само той може да донесе резултат. Още повече че в случая наистина правеше услуга на това момиче.

— След като ме чуваш, искам да науча какво знаеш за стрелбата в четвъртък вечер! — продължи с все така твърд тон тя. Помълча малко, после добави: — Това беше въпрос, Йоланда! Може би си дочула нещо и по този въпрос…

Мълчание.

— Виж какво ще ти кажа — изчака необходимото време Сара. — В случай че си спомниш нещо важно за тази стрелба, в смисъл кои са били в колата, кой е организаторът, аз наистина ще се опитам да ти помогна за Деймън…

Черните очи се вдигнаха към лицето й, в тях се бореха надежда и страх.

— Какво по-точно искате да знаете?

— Искам да кажа, че ще направим опит да не третираме нарушението му като трето поред престъпление… Успеем ли, той ще остане в затвора съвсем за малко и вероятно ще си бъде у дома още преди Деня на Благодарността…

— Срещу какво?

— Срещу това, което вече ти казах.

— Ако издам момчетата, те ще ме пречукат — сви се на седалката Йоланда.

— Кои момчета, Йоланда? Дай ми име, само едно име. Ще започнем странично разследване, никой няма дори да си помисли за теб. Ще претърсим колите им за оръжие, ей такива неща… Няма да даваш показания в съда.

Това последното беше пълна измислица и Сара прекрасно го знаеше. Но по отношение на Деймън каза истината. Ченгетата ежедневно прибягваха до подобни споразумения в съда — отмяна на третото провинение срещу разкриване на банда опасни престъпници. А за себе си Йоланда беше напълно права — принудят ли я да дава показания, почти сигурно щяха да я открият мъртва. Но няма как, рече си с въздишка Сара. Понякога трябва да се рискува.

Тежка професия.

Йоланда се извърна да я погледне, сякаш очакваше някакви напътствия. Но Сара мълчеше. Хората от тези крайни квартали отлично знаеха, че ако не приемат предложената им помощ, втора оферта няма да има.

— Едно име, Йоланда — проговори след доста голяма пауза тя. — Всичко, което искам от теб, е едно име…

— Лайънъл Бордън. Обикновено се навърта около Световния гимнастически център. Той караше колата…

 

 

Фрийман седеше на дивана и прелистваше една от папките на Русо. Харди се беше настанил на бюрото и работеше, но с твърдото намерение да приключи в пет и половина — след половин час — и да се прибере при семейството си. Все пак беше благодарен на мълчаливата компания на възрастния мъж.

Веднага след като се върна от затвора, където остави Греъм, той отдели два плътни часа на „Триптек“. Поработи здраво и беше доволен. При подобни дела детайлите са всичко и изискват голямо напрежение. Проверил новопристигналата информация за минали инциденти при товаро-разтоварните работи на пристанище Оукланд, той бе напипал нещо, което може би щеше да се окаже от решаващо значение. Само седем месеца преди инцидента с контейнера на „Триптек“ пристанищната управа бе завела съдебен иск срещу компанията производител на въжетата за кранове, обвинявайки я в неспазване на стандартите за здравина.

Разбира се, тази новина не го накара да пее и танцува, но той веднага уведоми Дайсън Брънел, след което отиде при Мишел и в продължение на четирийсет минути двамата обсъждаха евентуалната си нова стратегия.

В момента се занимаваше с друг проблем, който не търпеше отлагане — подготовката на началната фаза от процеса на Греъм. Лека и приятна работа, състояща се предимно в надписване на отделните файлове: „полицейски рапорти“, „забележки на инспекторите“, „хронология“, „аутопсия“, „мнение на съдебния лекар“, „свидетели“. Това бяха все официални документи, предоставени му във връзка със защитата на Греъм, които трябваше да бъдат подредени и систематизирани.

Преди началото на процеса той щеше да разполага поне с дузина дебели папки, които ще съдържат абсолютно всичко, отнасящо се както до клиента му и жертвата на престъплението, така и до самата съдебна процедура. Леко се плашеше от факта, че деветдесет процента от тези неща помнеше наизуст.

— Стигнах до „рекламата“, Дейвид — вдигна глава той. — Ще ми трябва съответната папка.

До ръката на Фрийман стоеше обичайната чаша вино, която ознаменуваше краят на работния му ден.

— Не мислиш за промяна на юрисдикцията, нали?

Харди бе принуден да признае, че хазяинът му е напълно в крак с хода на делото. Но според него промяна на юрисдикцията — тоест гледане на делото от извънградски съдебен състав, можеше да поиска единствено прокуратурата. В крайна сметка Шарън Прат е избрана с гласовете на гражданите на Сан Франциско и може би е единственият прокурор на света, който влиза в положението на нарушителите на закона и предпочита да им помага, вместо да ги наказва.

Пак този град прие смекчаващи вината обстоятелства по нашумялото в цял свят дело „Туинки“, при което обвиняемият — някакъв общински служител, се беше промъкнал в сградата на кметството през мазето, беше застрелял кмета, а след това — зареждайки отново оръжието си, беше сторил същото и със свой колега.

Какво беше решението на съдебните заседатели? Ама моля ви се! Стрелецът е бил дълбоко разстроен, освен това нивото на захарта в организма му било опасно ниско от всичките тези диетични подсладители „туинки“, следователно не може да бъде отговорен за своите действия!

Това бяха причините, поради които Фрийман обичаше да казва, че за адвокатите по углавни престъпления Сан Франциско си остава най-доброто място на света, особено пък сега, когато Шарън Прат изпълнява функциите на областен прокурор. Тук съпътстващите всеки съдебен процес основателни и добре аргументирани съмнения автоматически се приравняват със съмненията въобще, а това означаваше само едно — дори и най-лекото колебание у съдебните заседатели водеше до оправдателна присъда.

Подобна либерална обстановка несъмнено беше благоприятна за Греъм Русо и именно поради тази причина Харди държеше делото да се гледа от градски съдебен състав. Още повече че престъплението е извършено в рамките на града и Греъм има абсолютно право да бъде съден тук.

Но едновременно с това внимаваше много, не искаше да изпада в плен на самодоволството — нещо особено опасно при дело за убийство.

— Не — отвърна на въпроса той. — Няма да искам промяна на юрисдикцията. Възнамерявам да приключа с тези неща и да се прибирам, ако не възразяваш…

Информационната папка едва побираше изрезките от вестници и списания, които съдържаха някаква информация по делото Русо.

— Принудих се да правя изрезки, иначе ще ми трябва цял вагон — промърмори той.

Фрийман го слушаше разсеяно, потънал в четене на поредния материал.

— На твое място бих пазил всичко — промърмори той. — Човек не знае какво може да му потрябва…

— Какво по-точно?

Харди невинаги беше съгласен с мнението на стареца, но винаги проявяваше интерес към него. Фрийман отдавна беше забравил голяма част от това, което обикновените адвокати се стараеха да научат, но в замяна на това предлагаше извънредно интересни теории.

— Контекстът — кратко отвърна възрастният адвокат.

— Контекстът ли? — вдигна вежди Харди. — Какво по-точно имаш предвид?

— Да вземем например „Тайм“ с твоето момче на корицата — рече Фрийман и започна да прелиства списанието: — Вътре преброих точно осем материала, които имат отношение към делото: асистирано самоубийство, Кеворкян, Върховния съд, Девети районен съд, щатите, които са за и против… Това тук е материал за някакъв тип, който иска да живее вечно, въпреки че е болен от болестта на Лу Гериг. Като му изключат системите, разбира се… — Затвори списанието и добави: — Подобни истории нямат край. Но въпреки това трябва да ги имаш предвид, ако наистина искаш да разполагаш с пълната информация…

Ръката му се пресегна към купчината вестници на масичката.

— Добре, да оставим настрана очевидните неща… Този вестник съобщава за смъртта на Сал. Първа публикация. В нея открих нещо любопитно, което на пръв поглед няма пряка връзка с клиента ти. Никога не би я прочел, ако продължаваш да изрязваш само материалите за Греъм.

Заинтригуван, Харди стана и се приближи към дивана. Фрийман му подаде вестника с предизвикателен блясък в очите. Явно искаше да провери дали може сам да я открие.

За две минути Харди успя да прегледа водещите новини. Публикацията за смъртта на Сал беше доста назад, гола и кратка. Следваше я някакъв материал за наследството на Хейл-Боп и кръстоносците на „Райските врати“. Някакъв художник паднал от Бей Бридж и се пребил.

— Предавам се — рече Харди и с въздишка затвори вестника.

Фрийман отпи с наслада глътка вино, на лицето му се появи доволна усмивка.

— Първа страница — кратко обяви той.

Още една минута изтече в търсене.

— Нищо не виждам — поклати глава Харди.

— Ами бомбената заплаха?

Харди сведе очи към посочения материал. Работещите в новата сграда на Федералния съд били евакуирани малко преди обедната почивка поради телефонно обаждане за поставена бомба.

— Това вече е прекалено, Дейвид — въздъхна той. — Не виждам какво общо с това може да има Сал…

— Аз също. Но къде се намира сградата на съда?

Очевидно реши, че няма смисъл от по-нататъшни обяснения и тихо добави:

— Това имам предвид, когато говоря за контекста, синко. Поне стотина души, може би и повече, са се струпали в уличката под прозореца на жертвата само час-два преди убийството му… — Леко присвиване на раменете: — Не зная дали това има някакво значение. Вероятно няма, но въпреки това пробуди любопитството ми…