Джон Лескроарт
Право на милосърдие (18)

Седемнайсета глава

В един петъчен ден през втората половина на май Харди обядваше миди в „Плоф“ — едно бистро, разположено на алеята Белдън, във финансовия център на града. Уличката наистина приличаше на алея, широка не повече от три-четири метра, огрявана от слънцето само по обед. Сега слънцето току-що се бе скрило зад високите сгради наоколо, късчето небе между тях беше яркосиньо.

Предишното лято двамата с Франи повериха децата на Моузес и Сюзън и отскочиха до Париж, за някакви си пет дни. Той не беше ходил във Франция от края на Виетнамската война, завръщането там почти разби сърцето му. В Париж се беше почувствал свободен човек — също като онзи, описан в песента на Йони Мичъл — „свалил оковите и жив“…

Е, апетитните аромати, които се носеха във въздуха тук, на Белдън, не успяваха да прогонят напълно миризмата на риба, тютюн и урина, но донякъде все пак създаваха атмосферата на Париж. Може би защото в рамките на стотина метра по уличката бяха разположени поне половин дузина френски ресторанти…

Приведен над огромната купчина мидени черупки, Харди се наслаждаваше на онова полузабравено чувство. Не беше напълно освободен от оковите си, но беше жив. Блъсканицата наоколо, миризмите и ароматите, го караха да изпитва увереност, че скоро ще се хвърли с главата напред в това, за което беше роден, а то съвсем не се наричаше „Триптек“. Преди по-малко от час, в кантората, той бе надникнал в стаята на Мишел, затънала до гуша в бумаги, а после се бе измъкнал за този самотен обяд, обзет от едва доловимо чувство за вина.

Но имаше и един сериозен проблем — Греъм бе изчезнал без следа. Никой не вдигаше телефона, никой не прибираше бележките, които лепеше по вратата на къщата в Еджууд. Нищо. Клиентът му сякаш се бе изпарил. Всъщност, вече не беше сигурен дали изобщо има клиент. Особено в светлината на несъгласието им относно споразумението с Прат. Но за това изобщо не му се мислеше.

— Местата свободни ли са?

Познатият глас принадлежеше на Арт Драйсдейл — някогашен началник на Харди. Именно Арт беше този, който повторно му предложи работа в областната прокуратура и сложи край на доброволното му десетгодишно изгнание.

Оттогава насам се бяха сблъсквали в най-различни ситуации, но Харди продължаваше да харесва този човек и винаги се радваше да го види. Днес Арт не беше сам, но лицето на другия мъж му беше непознато.

— Не сте ли се срещали с Гил Соума?

Ръкуваха се. Оформен бе един изцяло адвокатски отбор. Което не означаваше лични отношения, все още не…

Очите му пробягаха по лицата на новодошлите, на лицето му се появи усмивка.

— Мидите тук са страхотни — съобщи им той. — Ако приемем, че нашата среща е чиста случайност, разбира се…

Драйсдейл отчупи залък хляб и го натопи в остатъка от соса на Харди — смесица от вино, чесън и копър.

— Почти случайност — обяви той. — Търсих те в кантората, но Филис ми каза, че току-що си излязъл и най-вероятно си тук…

— Филис е страхотна секретарка — кимна Харди и окачи на лицето си безстрастната маска на професионален покерджия. Отдавна не беше играл тази игра, упражнението нямаше да е излишно.

— Решихме да се поразходим малко и да хапнем някъде — продължи Драйсдейл. — Наближаваше обед, а и времето е чудесно.

— Добра идея — кимна Харди. Нямаше намерения да бърза, тези двамата съвсем скоро ще кажат за какво са дошли.

Те се настаниха на масата, след което Драйсдейл изплю камъчето.

— Днес да си се чувал с клиента си? — попита.

— С кой по-точно, Арт? Имам цял куп клиенти…

Соума очевидно не хареса словесните им пируети и отсече:

— Най-известният. Греъм Русо.

— О, вашето приятелче… Разбрах, че вие двамата сте работили заедно…

— Докато Греъм ни обърна гръб — кимна с усмивка Соума, а Харди остана с усещането за някакъв фалш.

Делото беше набрало значителна скорост дори преди изявлението на Барбара Брандт за контактите между нея и Греъм малко преди смъртта на Сал. Значителен тласък му даде и водещия материал на „Тайм“, написан от Майк Чероне.

Докато Харди крачеше към ресторанта, от всяка будка за вестници го гледаше красивото и невинно лице на клиента му. Фотографът бе уловил едно от особените му изражения — мило и по детински безпомощно, ефектът бе наистина опустошителен. Според Харди материалът също отговаряше на истината, поне в основни линии. Което, за нещастие на клиента му, нямаше да доведе до нищо добро.

Тръсна глава и се върна върху темата на разговора.

— Не съм, Арт — отговори на въпроса той. — Нито съм го чувал, нито съм го виждал. Предполагам, че е минал в нелегалност, може би е напуснал града. На негово място бих постъпил точно така…

— Означава ли това, че сте му дал съвет в този смисъл? — моментално го захапа Соума. — Къде е заминал?

Харди продължително го изгледа, после отново се извърна към Драйсдейл:

— Репортерите започнаха да го изнервят. А честно казано, и мен също…

— Значи сте разговарял с тях, така ли?

Харди умишлено запази както любезното изражение на лицето си, така и пълното си безразличие към въпросите на младия прокурор. И със скрито задоволство установи, че тази тактика го вбесява.

— Арт — извърна се към Драйсдейл той. — Чете ли онова малко материалче за мен и Шарън?

В тазсутрешната си рубрика „Слуховете на града“ Джеф Елиът намекваше за безуспешния му опит да постигне предварително споразумение с областната прокурорка и нейното огромно неудовлетворение от този факт. Франи я прочете по време на закуската, а после отбеляза, че той, както винаги, отново е проявил завидно умение да настройва прокуратурата срещу себе си. Което в крайна сметка не е толкова лошо за един адвокат по углавни престъпления, бе отвърнал Харди.

Франи посрещна изявлението му с вдигнати вежди. Съпругът й винаги използваше точни и ясни думи. А това означаваше, че след като нарича себе си „адвокат по углавни престъпления“, значи действително се смята за такъв.

Драйсдейл кимна, на лицето му се появи доволна усмивка. В крайна сметка Прат го беше уволнила съвсем наскоро, и той едва ли имаше причини да й желае доброто.

— Тя допусна грешка — рече той. — Не би трябвало да говори за това, преди сделката да стане факт. Страхувам се, че не прояви особена проницателност, а по-скоро обратното — изяви се като надут бюрократ… — Усмивката му се разшири: — Бедната жена, мъчно ми е за нея… Но ти, Диз, положително си на първо място в черния й списък, да знаеш!

— Ще се оправя — отвърна Харди, изпитал дълбоко вътрешно удовлетворение от начина, по който се провеждаше разговора. После най-сетне реши да обърне внимание на Соума: — Ще отговоря на въпроса ви, Гил… Наистина изпитвам известни затруднения да открия Греъм. Както знаете, благодарение мъдростта на госпожица Прат, срещу него няма повдигнати обвинения и той е свободен гражданин… — Усмивката му обхвана всичко наоколо: — А ние живеем в свободна страна, нали?

— Обвинение срещу него вече има — отсече Драйсдейл. — И ти трябва да го предадеш в ръцете на правосъдието.

Новината не беше неочаквана и Харди я възприе напълно спокойно.

— Какво по-точно е то? — попита той.

— Предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства.

Лоша новина, макар Харди да я беше предвидил с точност до последната запетайка.

— Но едва ли ще поискате смъртна присъда, нали? — попита той.

— ДПБПП — обади се с преднамерено небрежен глас Соума, очевидно вживял се в ролята на опитен професионалист. А Харди се запита дали този младеж има представа какво означава „доживотна присъда без право на помилване“ за човек на неговите години, какъвто е Греъм. Едва ли… Явно Соума е от онези болезнено амбициозни юристи, които мислят единствено как да се докопат до нашумели процеси и как да ги спечелят… Това си личеше отдалеч — момчето показваше явни признаци на тестостеронно натравяне и битката с него се очертаваше като доста тежка…

На всичкото отгоре в предстоящото дело се намесваше и личният елемент. А това означаваше, че ако Соума има акъл (очевидно го имаше), от него могат да се очакват и доста номера в съдебната зала, директно пред заседателите…

Но тук, на Белдън Али, двете страни в нашумелия процес седяха на една маса и беседваха неофициално, дори приятелски. От казаното досега Харди разбра, че още не са открили Греъм, за да го арестуват. Но той добре познаваше Драйсдейл и беше сигурен, че тази среща е организирана по напълно основателни причини. Може би ще се стигне до нова оферта за споразумение…

Или пък Арт се надява да измъкне нещо от него, звънна предупредително звънче в главата на Харди. Я да видим дали е така, рече си той.

— Четохте ли статията в „Тайм“?

Чероне беше направил един наистина майсторски материал. Тласкаше читателя към заключения без нито за миг да прекоси линията, която ги разделя от обвиненията. Според него случаят Греъм Русо е ярка илюстрация на многобройните и неуточнени от закона проблеми, свързани с грижата за възрастните и болни хора, с асистираното самоубийство и правото на хората да изберат доброволната смърт.

Житейските факти бяха умело преплетени с чисто юридическия случай по арестуването и освобождаването на Греъм Русо — връзката между баща и син, отчаяното здравословно състояние на Сал, достъпът на Греъм до морфин и спринцовки… Изчитайки статията от край до край, Харди стигна до заключението, до което бе стигнал всеки непредубеден читател — Греъм Русо е помогнал на баща си да умре по достоен начин…

Наострил ухо за всякакъв вид реакции, Харди стигна и до друго заключение: статията в „Тайм“, подкрепена от изявлението на Барбара Брандт, вече бе създала едно доста категорично мнение сред обществеността. А дори и сред някои представители на юридическата общност, например Фрийман и Мишел… Но двамата юристи на масата му бяха представители на нещо съвсем друго.

Келнерът взе поръчката им за обед, а Харди си поръча еспресо — късо и силно. Изчака го да пристигне, пусна вътре бучка захар и бавно започна да го разбърква.

— Трябва да признаеш, че материалът е страхотен, Арт — подхвърли той.

На тази забележка, точно според очакванията му, реагира отново Соума.

— Вътре са пропуснати доста неща! — отсече младият прокурор.

— Точно така — кимна с готовност Харди. — Имате предвид парите и тъй наречената борба в жилището на Сал, нали? Но аз ще ви кажа нещо — Греъм не е убил баща си заради парите. Това никога не можете да го докажете в съда… — После отново се извърна към Драйсдейл: — Пауъл трябва да държи сметка за този факт, Арт. Всичко останало би било проява на лекомислие…

— Получихме решението на разширения съдебен състав — сви рамене Драйсдейл. — Него едва ли някой ще обвини в лекомислие…

Харди се облегна назад, но лицето му се появи дяволита усмивка.

— Не беше ли ти този, който преди време ме убеждаваше, че ако обвинението прояви достатъчна настойчивост, разширеният съдебен състав ще осъди дори и сандвич с шунка?

— Може би да съм казал такова нещо — кимна Драйсдейл. — Но то се е дължало на младостта ми, на липсата на опит… — На лицето му се появи широка усмивка: — А и винаги има шанс сандвичът с шунка да се окаже виновен, нали?

— Защо не ме осветлиш за причините, поради които водим настоящата приятна дискусия? — вдигна глава Харди. — Дойдохте да ме търсите чак тук, след като спокойно би могъл да ми завъртиш един телефон и да ми заповядаш да ти доведа моя човек…

Драйсдейл докосна с ръка рамото на Соума, чието изражение издаваше нещо средно между готовност да се включи в разговора и да отскочи до тоалетната, после се приведе към Харди:

— Дийн добре обоснова искането си за обвинение, Диз. За разлика от Прат, той се опира на цялата тежест на закона. Но по мое лично мнение, момчето едва ли ще прекара в затвора останалата част от живота си…

Острият поглед по посока на Соума накара младият мъж да си затвори устата.

— И тъй, какво точно искате?

— Ти ще кажеш какво искаш… Доколкото разбрах не Прат, а именно ти си поискал убийство по непредпазливост в замяна на условна присъда… Според мен Дийн едва ли ще стигне дотам, но спокойно би могъл да свали утежняващите вината обстоятелства…

— Клиентът ми категорично отказа условната присъда, Арт — поклати глава Харди. — Просто отрече да е извършил престъплението…

— Но цялата страна е на обратното мнение, нали?

— Нищо не мога да направя по този въпрос — разпери ръце Харди. — Но дори истината да е именно такава, дори да се намери съдебен състав, който да я приеме за такава, това пак не означава убийство при утежняващи вината обстоятелства! Най-вероятно ще се стигне до становище за асистирано самоубийство…

— Което пак си е убийство! — не се стърпя Соума.

Драйсдейл беше на същото мнение.

— Забрави за юридическите украшения, Диз — промърмори той. — Това си е чиста проба убийство и ние можем да го докажем.

— Както и да докажем, че го е извършил именно Греъм! — навъсено добави Соума.

— Много интересна юридическа постановка — иронично ги изгледа Харди.

— Знаеш, че Пауъл не е безразличен към общественото мнение, Диз — каза Драйсдейл.

Едно от най-смелите изявления в кариерата на този човек, рече си Харди, но го остави да продължи.

— Пауъл едва ли ще посмее да съди човек, който изглежда невинен в очите на шейсет процента от неговите избиратели.

— Но…

Драйсдейл отново докосна ръката на Соума.

— Но в случая Дийн е убеден, че става въпрос за убийство — завърши той. — Както съм убеден и аз, както без съмнение ще бъдеш убеден и ти, Диз, след като се запознаеш с всички улики и доказателства. Ето защо, ако твоя клиент се признае за виновен, ще спечелим всички. Три точки за Дийн, който твърдо застава зад закона, три точки за теб, тъй като предлагаш най-доброто на клиента си, нула точки за Прат.

— Харесва ми начина, по който раздаваш точки — усмихна се Харди. — Но колко точки ще спечели Греъм, който отива в кафеза? Нула, една голяма нула. Нещо да кажеш по този въпрос?

— Нулата си е нула, но наказанието му ще бъде минимално — обади се Соума.

— Няма да стане — изправи се Харди. — Но все пак ще предам любезната ви оферта на клиента си…

Ако го открия!

Сбогуването беше любезно. Стисна ръката на Арт и го увери, че е много доволен от тази среща. Някой ден трябва да хапнат заедно, да се съберат със семействата си, да си припомнят доброто старо време.

Протегна ръка на младия прокурор със служебна усмивка на уста.

— Беше ми приятно, господин Соума. Желая ви успех в кариерата.

Човекът очевидно не беше съвсем тъп и веднага му върна хладното отношение.

— До утре трябва да се срещнем с Русо — отсече той. — Утре, а не вдругиден.

— Ясно, сър — кимна Харди. — Струва ми се, че разбирам посланието. Много ви благодаря.

 

 

Един час след размяната на любезности между Соума и Харди, Марсел Лание бе паркирал на втора линия пред офиса на главния прокурор на улица Фримънт и нетърпеливо барабанеше с пръсти по волана.

Цялата работа би трябвало да отнеме пет минути — отскачат да проверят дали Греъм Русо е в системата и готово.

Но Сара се бавеше горе вече повече от двайсет. Марсел смъкна страничното стъкло и затвори очи. Следобедът беше приятен, във въздуха се носеше аромат на прясно изпечено кафе, който се смесваше по изненадващо неотблъскващ начин с миризмата на дизелови газове.

Тъкмо задряма и до него спря патрулна кола. Показа значката си, обясни причините за неправилното паркиране и ченгето си тръгна. Но едва затворил очи, друг пазител на реда безцеремонно го побутна по рамото:

— Хайде, приятел, потегляй!

Този път значката нямаше необходимия ефект.

— Приберете си я, инспекторе — отсече ченгето. — Блокирате движението и трябва да се преместите!

Марсел сви рамене и запали мотора. Надяваше се, че след като направи един кръг на квартала, Сара ще го чака на улицата. Но Сара я нямаше. По тази причина той спря на същото място, което бе напуснал преди малко и отново затвори очи. Още малко, рече си той. Вече е крайно време…

Не беше толкова малко. Времето беше достатъчно, за да бъде обезпокоен от двама бездомници — единият с футболна каска на главата, а другият — тикащ открадната от някой супермаркет количка, натъпкана догоре с боклуци. Двамата се изправиха до прозорчето на колата и безочливо му поискаха пари. Той отново включи на скорост и тръгна да обикаля квартала.

Евънс се появи точно когато спря на познатото място и се приготви за поредната серия барабанене по волана. Беше в компанията на онзи кльощав млад прокурор.

Лание се загледа в походката му. Защо тоя Соума се е смъкнал цели три етажа до долу, след като всичко трябваше да приключи с една кратка проверка в компютъра на секретарката му? Нима копелето я сваля?!

Натисна клаксона. Сара ръкомахаше и говореше нещо на Соума. Може би му обясняваше, че трябва да си върши работата и не й е до глупости… Свали дясното стъкло, приведе се над седалката и извика:

— Хей, Сара!

Не разбра какво точно се случи. Соума ли беше прекалено настоятелен, или пък самият той беше натискал клаксона прекалено припряно? Но вместо той да недоволства от двайсетминутното й закъснение, тя беше тази, която се цупеше. Господи!

— Добре ли си? — попита.

— Да.

Добре съм, нищо ми няма! Ако забравя фактът, че мъжът, когото обичам, се е превърнал в беглец и трябва да го арестувам в секундата, в която го зърна!

— Тоя Соума да не би да ти досаждаше?

Тя само сви рамене.

Мълчаха в продължение на няколко пресечки. После Лание не издържа и попита:

— Какво стана горе?

— Нищо.

— Това нищо доста те е разстроило…

— Не съм разстроена — най-сетне го погледна тя.

— Да, точно така. Не си разстроена. Ти винаги си в това настроение — тихо и спокойно…

Още една пресечка.

— Казах му, че допуска грешка…

— Кой? — извъртя глава Лание. — Каква грешка?

Тя сведе поглед към папката в ръцете си.

— Гил Соума. С ей това нещо тук…

— Заповедта за арест? — погледна я загрижено Лание. — Какъв е проблемът?

— Русо.

— Пак ли започваш? Стига вече! Той го е извършил и толкоз!

— Добре де. Няма значение.

— Сара! — предупредително я изгледа той.

— Казах, че няма значение. Сигурно наистина го е извършил, след като ти мислиш така.

— Какво ти пука? Това е проблем на Соума. Ние сме обикновени доставчици.

— Прав си. Няма какво да обсъждаме.

— Освен това, той го е извършил. Просто защото няма кой друг. Нали направихме проверки? Всички останали са чисти. Чете ли материала в „Тайм“? За онази жена там, в Сакраменто? Той го е извършил!

Тя мълчеше.

— Какво?

— Помогнал е на баща си да се отърве от мъките, нали така?

— Да.

— Ами борбата? Ами показанията на проститутката от долния етаж? Ами цицината на главата му?

Марсел кимаше в такт с въпросите й.

— Да, точно така. Той го е направил.

— За да вземе парите?

— Разбира се.

— Нали току-що каза, че е било асистирано самоубийство?

— Вероятно е започнало като такова, а после той се е сетил, че може да вземе и парите. Има и друга вероятност — постигнали са договореност за инжекцията, после старецът е променил становището си и Греъм е изпаднал в паника… Всичко е възможно, Сара. Но каквото и да е станало, той е бил там. И го е извършил. Понякога става и така. Едно време имах един подобен случай… Много добър човек, просто злато. Но въпреки това бе видял сметката на жена си…

— Била ли е болна?

— Да. Същата история. Не призна, че го е сторил.

— Защо?

— Слушай, ще ти хареса… Човекът беше някъде около шейсетте. Но много се страхуваше, че осемдесетгодишната му майка може да му се скара!

— Какво?!

— Чистата истина. Ти си първата, която я чуваш. Майката не вярвала в измишльотините за милосърдна смърт. По тази причина синът направил така, че всичко да изглежда като самоубийство. Но се оплел като пиле в кълчища и ние го спипахме.

— А не се ли е опитал да симулира убийство? Да открадне бижутата на жена си, нещо от тоя сорт?

— Не. Това явно не е било по силите му. Просто човекът не притежаваше акъла на нашия Русо, това е всичко. Но основната идея си беше същата…

— Благодаря за лекцията.

— Моля, винаги си добре дошла. Как мислиш, дали ще си е у дома?

— Русо ли? Съмнявам се…

 

 

Сара не се съмняваше, а беше абсолютно сигурна, че Греъм не си е у дома. Защото след онази дълга нощ, през която тя близна дланта му, той се премести в нейния собствен апартамент. За тази постъпка трябваше да си даде някакво оправдание, макар и наивно, и то бе, че в този момент срещу него няма повдигнати никакви обвинения и той трябва да бъде смятан за невинен. Но сега, когато обвинението беше факт, нещата коренно се променяха, колкото и неприятно да й беше това.

Той разбра веднага, още в мига, в който тя затвори вратата зад гърба си и остана там, далеч от него. През последните няколко дни действаха по друг начин — от вратата тя се хвърляше направо в обятията му.

— Какво има? — изправи се в средата на хола Греъм. — Какво се е случило?

— Тази сутрин, по време на редовно заседание на разширен съдебен състав, срещу теб е било повдигнато официално обвинение — отговори тя. — Нямам право да ти съобщавам това, нямам право и да бъда влюбена в теб. Длъжна съм да те арестувам, при това незабавно.

— Ще го направиш ли? — усмихна се с леко колебание той.

— Не е смешно!

— Права си, не е смешно.

— Тогава бъди така добър да не се хилиш!

— Няма да е трудно — кимна той, но остана на мястото си. Очевидно усети желанието й да запази дистанция и се съобрази с него. — Как би желала да постъпя, Сара? Ако искаш, веднага си тръгвам. Така може би ще ти бъде по-лесно. Ако искаш — можеш и да ме арестуваш. Оставям на теб…

— Нима нищо не разбираш, по дяволите? — гневно го изгледа тя. — Не искам да те арестувам! — Силните й рамене се приведоха напред, устните й се свиха. — Това е грешка! Една огромна грешка!

Този път той пристъпи крачка напред, но тя вдигна ръка:

— Недей!

Той остана на мястото си, помълча малко, после тихо започна:

— Аз и баща ми…

— Тук не става въпрос за това, Греъм! — прекъсна го тя.

— А за какво става въпрос?

— За това, че аз съм полицай, а срещу теб има официално обвинение. В качеството си на полицай, би трябвало да доведа Лание право тук и да те откараме…

— Не се шегувам — погледна я той. — Тръгвам си, веднага. Ще се видим отново само след като се оправя с…

— Не, по дяволите! Няма да направим това!

— Тогава какво? — тихо попита той.

— Не знам — въздъхна тя и се тръшна на един от столовете в кухнята. — Нямам никаква представа…

Беше на прага на нервна криза.

— Ще ти дам един долар, ако ми позволиш да дойда и да те прегърна!

С тези думи Греъм прекоси разстоянието, което ги делеше, отпусна се на колене пред стола и обви ръце около кръста й.

— Не се тревожи, всичко ще се оправи…

— Как? — потръпна тя и неволно се отпусна в прегръдката му. — Какво можем да направим? Аз няма да мога да те виждам. Ти изобщо не бива да си тук. Ако останеш, аз ще се превърна в твоя съучастница. Всъщност, вече съм престъпила закона. Как е възможно да върша това?

— Права си, не бива — кимна той. — Знаеш ли, ще отида да се предам. Ще звънна на Харди, ще науча къде живее и ще ида там. Той ще свърши останалото…

— Не искам да те предавам в ръцете им! — извика Сара. — Не искам да ходиш дори при Харди! Искам да останеш тук, защото това може би ще са последните ни мигове заедно! Не мога, просто не мога… Искам да кажа, че току-що започнахме, че всичко е толкова хубаво! Толкова е хубаво, нали, Греъм? — Сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Прекарахме няколко прекрасни дни — кимна той. — Нека се заловим здраво за тях, нека не ги забравяме… Какво ще кажеш? — Пръстите му нежно докоснаха мокрите й скули.

— Как, Греъм? — проплака тя. — Кой може да каже колко време ще останеш в затвора? Дори да спечелиш делото, пак трябва да бъдеш в предварителния арест…

— Ще го спечеля.

Тя подсмръкна и мрачно поклати глава.

— Ами ако го изгубиш?

— Ще го спечеля. Никой не може да докаже, че съм извършил нещо нередно. Ще ги победя. Трябва просто да издържим, независимо колко време ще отнеме всичко това.

— Не зная — промълви тя. — Не зная дали ще издържим, дали трябва да издържим, дали можем да издържим…

— Ще издържим, обещавам ти! Твърдо дълго съм търсил тази връзка, за да я изгубя! Няма да те пусна, чуваш ли?

 

 

Харди беше много обезпокоен от изчезването на Греъм, но нямаше какво да стори. Вероятно полицията ще го открие по-бързо и ще му позвънят от затвора.

Междувременно имаше и други клиенти, които се нуждаеха от услугите му. Не толкова интензивни и комплицирани, но все пак услуги. Стараеше се да оставя петъчните следобеди именно за досадната, но необходима писмена работа по жалбите и кореспонденцията на дребните си клиенти — работа, която запълваше голяма част от времето му и благодарение на която си вадеше хляба. Приключи с поредния дълъг меморандум, вдигна глава и видя Ейб Глицки, изпълнил рамката на отворената врата.

— Сега вече разбирам как се чувстваш в твоята будка — стреснато промърмори той. — Всеки може да се появи при теб без никакво предупреждение… Хей, не беше ли днес великата дата? Монтираха ли ти врата?

— Готова е — кимна Глицки. От изражението на лицето му беше ясно, че няма желание да обсъжда поставянето на вратата си.

— Какво има?

Лейтенантът направи крачка напред.

— Казвам ти нещо поверително, като на приятел — изръмжа застрашително той. — После обаче откривам, че ти споделяш новината с областната прокуратура и се опитваш да я извъртиш в своя полза. И кой знае защо започвам да си мисля, че изобщо не си ми приятел, а едно обикновено адвокатче, което върти гадните си номерца!

Глицки рядко повишаваше тон, да не говорим за употребата на вулгарни изрази. Значи положението наистина е много сериозно, рече си Харди.

— Защо не влезеш? — попита той. — Извинявай, допуснах грешка…

— Нямам подобни намерения — не мръдна от мястото си Глицки. — Дойдох да ти предам това кратко послание и веднага си тръгвам. Просто за да знаеш, че аз знам…

 

 

Дан Тоска се наслаждаваше на хубавата вечеря във „Флоренция нощем“. Лание искаше да получи информацията по-рано. Сега — технически погледнато, вече беше късно. Главният прокурор бе издал заповед за арестуването на Греъм Русо, двамата с Евънс все още не бяха я изпълнили, но това скоро щеше да стане.

Беше почти сигурен, че около бизнеса на Сал Русо не е имало нищо нередно. Нищо, което да заплашва живота му. Но се оказа, че отново греши…

Тоска си поръча coniglio con pancetta^[1], което Лание нарече просто Заю-Баю с бекон, а той самият избра спагети с кайма.

— … Изненадан съм, че никога не съм чувал дори дума за тези неща…

— Сигурен ли си, че е било инфаркт?

Тоска сви рамене, взе залък хляб и старателно обра соса в чинията си.

— Никой в нищо не може да бъде сигурен — рече той. — Пио получава болки в гръдния кош, отива в болницата и там умира…

— Пио?

— Аха. Ерменигелдо Пио. Той е ръководил рибния бизнес.

— За кого?

— Собствен бизнес — понижи глас Тоска. — Сам го е изградил…

— Голям? Искам да кажа, само Русо ли е работил за него, или е имало и други?

— Трийсет — трийсет и пет бона, в парично изражение…

— На месец?

Тоска пак сви рамене, този път в знак на потвърждение.

— Хората обичат риба. Всички се грижат за холестерола си. Но аз… — Пръстът му се насочи към чинията: — … аз предпочитам това. Не ми пука за холестерола.

— Жалко, че тоя Пио е умрял точно сега — остави вилицата си Лание.

— Сигурен съм, че и той не е бил доволен от този факт — позволи си тънка усмивка Тоска. — Но не е умрял точно сега, а преди около седмица…

В главата на Лание звъннаха предупредителни звънчета. И той, подобно на повечето опитни ченгета, изпитваше недоверие към случайните съвпадения.

— Направиха ли му аутопсия?

— Защо? Било си е истински инфаркт. Пио беше на шейсет и две и вероятно не е ял достатъчно риба… — Ножът му отразя късче месо: — Ако питаш мен, всичко е въпрос на гени. Дойде ли ти времето, нищо не може да те спаси…

— Голям философ си, Дан.

— Само в свободното си време — сви рамене Тоска.

— Виж какво, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти го кажа направо: Сал Русо с неговото камионче беше дребна риба. Пио зареждаше тирове, разполагаше с цяла рибарска флотилия. Седем дни в седмицата лодките му работеха в Хаф Мун Бей, чак до Томалес…

— А сега? Кой пое бизнеса след смъртта му?

— Според мен нещата са в процес на уреждане — усмихна се само с очи Тоска, после се пресегна през масата и потупа ръката на Лание. — Когато се появи вакуум от тоя сорт, винаги започват малки междуособни войни. После нещата се уталожват. Мога да ти гарантирам, че това няма нищо общо със Сал Русо…

Лание бе склонен да му повярва. Разбира се, ако става въпрос единствено за контрабанден улов на риба, дори и в тези огромни количества. Но ако има и нещо друго…

— Ако случайно се натъкнеш на нещо от сорта на наркотици, ще ми кажеш, нали?

Тоска остави вилицата си.

— Дрогата не се доставя по този начин, Марсел, и ти прекрасно го знаеш… Имам предвид корейците, виетнамците, китайските банди… Не виждам как срещу тях ще се изправи някаква групичка смотани рибари… Освен това, доколкото си спомням, ти май се готвиш да арестуваш момчето му, нали?

— Аха.

— Не си ли беше признал пред някакво списание?

— Аха.

— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце Тоска.