Джон Лескроарт
Право на милосърдие (36)

Трийсет и пета глава

Гласът на Филис го застигна някъде към средата на входния вестибюл, съвсем близо до вратата на залятото от слънчева светлина помещение на „Солариума“.

— О, господин Харди…

Завъртя се под прав ъгъл и замарширува към рецепцията.

— О, Филис… — Очите му се сведоха надолу, нейните се вдигнаха: — Все някой ден ще се усмихнеш и аз ще те пипна, обещавам ти!

Но този ден не беше днешният. Телефонният комутатор мигаше с разноцветни лампички и тя насочи вниманието си към тях.

— Господин Русо иска да ви види. В момента е в кабинета си…

Йода бе преценил, че четири месеца редом с височайшата му особа са достатъчен изпитателен срок, и веднага след приключването на процеса назначи Греъм за свой сътрудник в кантората, отпускайки му великодушно една седмица за аклиматизация към свободния живот. Така, според терминологията на самия Греъм, бе успял да го превърне в Йеди^[1] — един от личните си пажове, слагайки край на тревогите му относно намирането на някаква работа по специалността.

Харди изпита мъничко удоволствие от факта, че Греъм получи някогашния кабинет на Мишел. Узурпаторката беше изчезнала, а заедно с нея (е, не напълно) и споменът за това, което бе лапнала от защитата на „Триптек“, за разлика от него…

Забавил се за миг пред рецепцията, Харди се поколеба дали първо да не се качи в собствения си кабинет за проверка на телефонния секретар. Намираше се в процес на търсене на работа, но все още не бе открил делото, което заслужава вниманието му. Вършеше това вече две седмици — започнал веднага след края на процеса срещу Греъм. И усилията му не бяха напълно безплодни.

Победата в шумния процес го бе превърнала в нещо като звезда. Името му не слизаше от страниците на вестниците, телефонът му не спираше да звъни. Очакваше съвсем скоро пак да се изправи срещу някоя от марионетките на Дийн Пауъл, тъй като в опита да спаси поне част от накърнената си репутация, главният прокурор на щата бе завел дела срещу неколцина доктори, за които имаше сведения, че са помогнали на тежко болни хора да преминат в отвъдното. Двама от тях вече се бяха свързали с Харди. Той обаче не беше убеден, че трябва да се превръща в „специалист“ по асистираните самоубийства, просто защото си даваше сметка, че неусетно, с всяко дело от подобен характер, ще бъде все по-плътно на страната на ангелите…

Тарифите му продължаваха да бъдат ниски, спечелените суми все така не покриваха разходите. Изключение в това отношение бяха само последните няколко месеца. В отношенията си с Лелънд Тейлър за втори път наруши основното правило на адвоката по наказателни дела. Убеден, че ще спечели делото срещу Греъм (с което автоматически би трябвало да спечели и благосклонността на банкера), той прибра един солиден аванс и след това прие изплащането на хонорарите да става на месечни вноски. Доверието му бе възнаградено — чековете пристигаха редовно, като по часовник. Нямаше причини да се съмнява, че и следващия (от който го деляха две седмици) ще бъде върху бюрото му в точно определения срок.

По време на процеса изкарваше три пъти повече от нормалната си почасова тарифа (въпреки че пред Греъм призна само за двойно увеличение). Парите бяха добри и несъмнено щяха да го задържат на повърхността. Но предстоящата вноска на Лелънд беше последната, след нея отново му трябваше солиден и постоянен източник на доходи. Фрийман със сигурност щеше да му подхвърли нещо, но той имаше чувството, че вече трябва да действа сам, на високи обороти, със стабилни клиенти. Крайно време беше да го направи… Тръгна по стълбите към кабинета си, там може би го чакаше посланието от точно такъв клиент…

Но краката му сами се насочиха към кабинета на Греъм. Почука и натисна бравата. Във „Фрийман Асошиейтс“ не заключваха вратите…

Греъм беше облечен в син костюм от лека материя, косата му бе подстригана късо. Изглеждаше абсурдно млад и красив, явно сега спеше много по-добре, отколкото през отминалите шест месеца. Торбичките под очите му бяха изчезнали, но при внимателно вглеждане все още се забелязваше характерната бледност, която се получаваше единствено в затвора. А към нея се долавяше и нещо друго — може би последните остатъци от умората, или пък нови грижи…

— Скъпата Филис ми съобщи, че желаеш да ме видиш — рече Харди и внимателно затвори вратата зад гърба си.

— О. Да. — Двете думи бяха казани поотделно, въздухът шумно напусна гърдите на Греъм: — Нещата на Сал са готови за пренасяне…

Харди добре знаеше за какви „неща“ става въпрос: личните вещи на Сал, прибрани на временно съхранение в съдебния склад като веществени доказателства, плюс обзавеждането на жилището му, откарано в едно от общинските хранилища. Прибирането на тези вещи, последното посещение в Съдебната палата — всичко това беше част от емоционалното натоварване, свързано с делото. Последната му част…

Колебанието на Харди продължи точно две секунди. Знаеше, че това ще глътне остатъка от деня, но личните вещи на Сал бяха по-важни. Може би защото с тях беше свързан и един от най-големите му провали…

— Окей — кимна той. — Само ми дай пет минути да прослушам телефонния секретар…

 

 

Върху касетата бяха записани седем обаждания.

Третото беше от някоя си Джийни Уолш, която беше позвънила по повод обявата за Джоан Сингълтери. Харди набра оставения номер, но насреща никой не вдигна.

Веднага след присъдата Греъм изрази желание да открият Сингълтери или децата й и да им изпратят парите. В сърцето на Харди потрепна топло чувство, което много приличаше на гордост.

Джордж и Дебра проявиха очаквания скептицизъм относно съществуването на тази жена, да не говорим за инструкциите на Сал парите да бъдат предадени именно на нея.

Но явно осъзнали, че това е единственият начин да сложат ръка върху тези пари без да се стига до съдебни дела, те приеха предложението на Греъм да направят един последен опит за издирване на Сингълтери чрез обяви във вестниците, но с уговорката, че ако той се окаже неуспешен, тримата ще разделят петдесетте бона помежду си. След кратко колебание Греъм прие. Може би защото беше изчислил, че съдебната делба така или иначе ще глътне почти цялата сума.

За сметка на това направи всичко възможно издирването да бъде ефективно. Зарязаха досегашната стратегия за пускане на малки обяви в 30–40 национални ежедневника (предложена от Харди) и решиха да я заменят с петсантиметрово каре в спортните страници на петте най-големи вестници в Калифорния, плюс трисантиметрово каре във „Уолстрийт Джърнъл“. Обявите трябваше да излизат в продължение на една седмица и това глътна повечето от парите, които Греъм бе оставил на съхранение у Крейг Айсинг. Седмицата изтече преди два дни, в неделя…

Харди знаеше, че не бива да храни надежди от едно телефонно обаждане. Още по време на процеса беше получил поне пет-шест такива, всичките абсолютно фалшиви. Но въпреки това кръвта му кипна. Процесът беше приключил успешно, макар че до обявяването на присъдата почти не мигна. През цялото време не можеше да се отърве от чувството, че нещо остана недовършено.

И това нещо беше съвсем ясно — убиецът на Сал Русо така и си остана ненаказан. Харди не можеше да се отърве от чувството, че този факт има пряко отношение към тайнствената Джоан Сингълтери. И, разбира се, ясно съзнаваше, че ако Сингълтери е била свързана по някакъв начин с убиеца, тя със сигурност също е мъртва. А ако случайно не е, обявата във вестниците я поставяше в смъртна заплаха. По тази причина решиха да пускат кратки и общо взето трудно забележими съобщения. Името Джоан Сингълтери, телефонният номер на Харди и обещание за възнаграждение. Толкоз. Нито дума за Греъм, Сал или самият Харди…

 

 

На път за Съдебната палата се отбиха в централните складове, заемащи едно обширно пространство южно от Маркет стрийт. След завършването на Центъра „Москоун“ и предстоящото строителство на новия стадион на „Джайънтс“ в Чайна Бейсин този квартал значително се съживи, но голяма част от терените между Маркет стрийт и Съдебната палата, включително Лайънс Армс, продължаваха да изглеждат така, както през последните трийсет години — запуснати, грозни и тъжни.

Греъм набра комбинацията за вдигане на бариерата и колата бавно навлезе в просторното затворено пространство, където се даваха складове под наем. Мазилката по стените се ронеше, железните врати бяха покрити с ръжда. Придвижваха се бавно покрай дълга редица абсолютно еднакви сгради, после свърнаха зад ъгъла.

— Супер местенце — отбеляза Харди. — Няколко балона, духов оркестър — и купонът е готов. Разбира се, ако имаш въображение…

Още преди седмица беше взел ключа от интендантската служба на съда. Обеща да го върне веднага след като свършат. В бокса бяха всичките вещи от апартамента на Сал. Греъм се забави за миг — може би, за да се подготви за лошото време навън, а може би и поради душевни терзания. После отвори вратата на колата и слезе. Вятърът се беше усилил и вдигаше облаци прах, примесени с нечистотии.

— Трябва да приключим с това — рече сякаш на себе си той и се зае да отключва масивния катинар.

Клетката беше малка — може би не повече от два на три. Но въпреки това не беше пълна. Без да губят повече време, те започнаха да изнасят вещите и да ги слагат в багажника на БМВ-то. Пет-шест кашона с книги и вехтории, кухненска посуда и принадлежности за баня, няколко албума със снимки… Дрехи, подходящи единствено за Армията на спасението. Харди изведнъж си даде сметка, че ги вижда за пръв път — вероятно защото нито една от тези вещи не беше включена в списъка на веществените доказателства.

Не са ми трябвали, успокои се той. И без тях спечелих. Но чувството на неудовлетворение остана. Греъм вдигна от пода правоъгълно парче шперплат и безмълвно му го подаде.

— Това пък защо е тук? — учуди се Харди. — Всъщност, няма значение… Видях, че до входа има контейнер за боклук…

Върху лицето на Греъм се изписа обида и гняв. Но той бързо съобрази, че Харди гледа шперплата от обратната страна и чертите му се разведриха.

— Обърни го…

Светлината беше добра и картината се виждаше съвсем ясно, въпреки тънкия живописен слой, под който прозираше дървото: закотвената на пристана лодка и момчето със счупената въдица, изправено до перилата.

— Какво е това? — попита Харди.

Греъм сви рамене. В ръцете си държеше поредния кашон и чакаше да го подаде на Харди.

— Една от картините на Сал…

— Баща ти е рисувал?

Греъм остави кашона и се приближи.

— Доста го е бивало, нали?

Харди кимна, после се взря във фона.

— Къде е това?

— Неговото място на пристана. От времето, когато все още е имал лодката. Ето тук се вижда името й…

— Да — кимна Харди и опря показалец в опожарената сграда, която се виждаше отзад: — А това какво е?

— „Грото“. Нарисувал го е след пожара…

— Тогава е изгубил и лодката си, нали? И тя ли е изгоряла?

— Не. Мисля, че я е продал, но доста по-късно. На части, защото вече била разнебитена.

— Тук също изглежда разнебитена — отбеляза Харди. — Вероятно рисунката е била направена малко преди продажбата.

Внезапен порив на вятъра за малко не изтръгна картината от ръцете му. Греъм се замисли, после поклати глава:

— Не. Сигурен съм, че я нарисува веднага след пожара… Вече живеехме в Имението, нарисува я в гаража… — Очите му се спряха върху парчето шперплат: — Много си я обичаше…

— Била е окачена в жилището му, нали?

— Над дивана — кимна Греъм, после забеляза удивеното и леко объркано изражение на Харди: — Какво има?

— Много е силна, просто не мога да откъсна очите си от нея…

— Сал доста го биваше с четката — съгласи се Греъм. — Може би ще я окача у дома… А сега би ли поел този последен кашон?

 

 

Депозитарът за съхраняване на веществените доказателства представляваше едно огромно помещение в сърцето на Палатата, което приличаше на стара библиотека, превърната в автомобилен сервиз. И миришеше така, сякаш тук наистина сменяха масла. Разделена на отделни клетки отделена мрежа, с осветени от голи крушки зеленикави стени, тази зала излъчваше типичната за цялата сграда мрачна атмосфера, дори и нещо повече…

Сара чакаше пред гишето. Харди се наведе и остави в краката си вярното адвокатско куфарче, което по навик носеше навсякъде със себе си. Вдигна глава, видя как Греъм поздравява с целувка младата жена в полицейска униформа, веждите му смаяно се повдигнаха. После си даде сметка, че дежурният полицай едва ли е запомнил Греъм, пък и да го беше запомнил, това вече нямаше никакво значение. Неговият клиент беше свободен гражданин и можеше да целува ченгетата колкото си ще…

В случая това занимание му отне някакви си нищожни две минути. В качеството си на полицейски инспектор, извършил съответния арест, Сара трябваше да подпише няколко формуляра и това беше всичко.

— Къде е Марсел? — дружелюбно й се усмихна Харди.

— Този следобед съм в почивка — изгледа го тя. Не каза нищо повече, очевидно решила, че отговорът е достатъчно изчерпателен. Последиците от връзката й с Греъм вече са започнали да се проявяват с пълна сила, рече си Харди. Историята гръмна в пресата само една седмица след процеса.

Решил, че днес не е време да засяга тази тема, той спокойно се извърна към гишето. Върху него бяха поставени три кашона. Първите два съдържаха всички хвърчащи бумаги и документи, открити в жилището на Сал, а третият — значително по-малък — бе определен за съдържанието на домашния му сейф. Върху стената му акуратно бе залепен етикет, на който с черен маркер беше написано: С. РУСО #97-101254, СЕЙФ ЕВЪНС/ЛАНИЕ ОТДЕЛ „УБИЙСТВА“.

Греъм отвори именно този кашон, на лицето му се появи колеблива усмивка, главата му леко кимна.

— Всичките ли са там? — попита Сара.

— Поне така изглежда — отвърна той.

— Казах му, че никой не може да пипа веществените доказателства, но той не ми повярва — извърна се Сара към Харди.

— Защото е доверчива душа — добави Греъм.

— Значи имаш късмет — отсече Харди и започна да подрежда на гишето пачките стодоларови банкноти. — Все пак нека ги преброим…

След миг беше готов. Облещил очи, дежурният полицай го попита дали си е осигурил охрана. Но Харди не му обърна внимание и придърпа една кутия за обувки, поставена редом с кашона. Бейзболните картички бяха прекалено малки, за да я запълнят и някой ги бе прикрепил към дъното с помощта на смачкани вестници. Греъм протегна ръце към тях, но Харди го изпревари.

— Какво ще кажете, ако сложим парите обратно в кашона? — обади се Сара.

— Всичко ще сложим обратно — кимна Харди. — Явно нищо не е пипано, сега трябва да намерим безопасно място…

— Така мисля и аз — рече Греъм, после бръкна в кашона, извади един стар колан от напукана кожа и го уви около кръста си: — Дали ще се намери майстор да му сложи нова тока?

Очевидно искаше да запази нещо за спомен от баща си, но коланът едва ли беше най-добрият избор: стар, напукан, от груба необработена кожа.

— Жалко, че ми е голям — промърмори той, изду стегнатия си корем, усмихна се и го подаде на Харди: — Но на теб положително ще ти стане… Ще го пробваш ли?

— Можеш да бъдеш благодарен, че между нас присъства дама — ледено процеди Харди. — Но вероятно имаш представа какъв отговор съм готов да ти дам…

 

 

Натовариха кашоните на задната седалка на БМВ-то, тъй като багажникът вече беше препълнен. Използвайки Сара като въоръжена охрана, Греъм реши да остави парите и картичките в някоя от пощенските касети, а за останалите вещи да мислят след като ги закарат в Еджууд.

Харди отказа да го оставят някъде в центъра, тъй като беше намислил отново да потърси жената, оставила номера си във връзка със Сингълтери. Не бе споменал нищо пред Греъм, тъй като не искаше да го разочарова в случай на неуспех.

Мощният мотор тихо боботеше, Греъм и Сара бяха готови да потеглят.

— Какво откри за картичките? — не се стърпя Харди.

— Още проверявам как вървят — отвърна Греъм. — По всичко личи, че ще струват някъде между четирийсет и петдесет…

— И тях ли ще разделиш с Джордж и Дебра?

— Страхувам се, че точно така ще направя — сви рамене Греъм. — Без Сингълтери просто нямам друг избор…

Сара се приведе към страничното стъкло.

— Освен това възнамерява да декларира и доходите си от софтбол — подхвърли тя.

Харди тихо подсвирна.

— После да не ме ангажираш за някое дело с данъчните?

— Промених се — уведоми го с напълно сериозен тон Греъм. — Решил съм да декларирам всеки цент, който ще печеля оттук нататък, чак до края на дните си! Нямам намерение отново да се озова в затвора, чуваш ли?

— Чувам — тържествено кимна Харди. — Явно ти си великолепен пример за възпитателната сила на нашата наказателна система! Влезеш ли в пандиза за няколко месеца, излизаш напълно нов човек!

 

 

Прибра се в кантората и първата му работа беше да набере номерът на непознатата жена. Този път насреща вдигнаха още на втория сигнал.

— Ало, Джийни Уолш?

— На телефона — отвърна млад женски глас на фона на бебешки плач.

— Вие ли сте ме търсили по повод една обява във вестниците?

— Да, аз. Искам да разбера дали ще получа наградата, която сте обявили… Малко пари наистина ще ми дойдат добре.

— Възможно е — предпазливо отвърна Харди. — Но ние всъщност търсим самата Джоан Сингълтери… Вие познавате ли я?

— Разбира се, нали затова ви се обадих? Джоан Сингълтери бе моята майка… — Миналото време накара Харди да стане на крака, а допълнението на младата жена го прати обратно на мястото му: — Тя почина преди около четири години…

— Бихте ли отговорили на няколко въпроса, свързани с нея?

— Да, разбира се. Но все пак бих желала да зная с кого разговарям…

Харди се извини.

— Името ми е Дизмъс Харди, адвокат от Сан Франциско…

— От Сан Франциско ли? Това е ужасно далеч оттук!

— А вие къде живеете?

— В Юрека.

Харди разтвори бележника си на чиста страница. Юрека се намираше в община Хумболт, Калифорния, на около петстотин километра северно от Сан Франциско — старо пристанище, използвано някога за превозване на дървен материал.

— Майка ви също ли живееше в Юрека? — попита той.

— Да.

— Постоянно?

— Един момент… — Жената остави слушалката, гласът й долетя някъде отдалеч, приглушен и сърдит: — Не го слагай там, Британи! Мама ей сега ще дойде при теб…

Харди мълчеше и чакаше.

— Моля да ме извините — отново взе слушалката Джийни: — Докъде бяхме стигнали?

— Майка ви винаги ли е живяла в Юрека?

— Почти през целия си живот. Родена е тук. Известно време е живяла в Сан Франциско, но после отново се е прибрала. Но там, при вас е била с друга фамилия — Палмиери. Джоан Палмиери. А когато се върна тук, се омъжи за Рон Сингълтери…

— Как казахте, че е било името й в Сан Франциско? — попита със свито сърце Харди.

— Палмиери — повтори Джийни и му продиктува името буква по буква.

— Познавате ли човек на име Сал Русо? — попита Харди.

— Не.

— Да сте чували това име от майка си?

— Сал Русо? — насреща настъпи кратко мълчание. — Не, нищо не ми говори… Тя познавала ли е този човек? Означава ли това, че аз няма да получа наградата? Британи, престани!…

Явно детето в стаята ангажираше вниманието на Джийни Уолш почти толкова, колкото и мисълта за наградата. Харди се колебаеше дали да прекъсне този разговор, или да се опита да научи нещо повече. Най-сетне откри някаква следа от Джоан Сингълтери, откри и ново име, което изискваше пълно проучване. Палмиери…

Благодари на Джийни и обеща да се обади отново. Възбудата му вече беше толкова силна, че ръцете му затрепериха. Предчувствието му се превръщаше в действителност. Още не знаеше точния механизъм на това, което предстои, но беше сигурен, че Джоан Сингълтери ще го отведе при убиеца на Сал Русо.