Джон Лескроарт
Право на милосърдие (33)

Трийсет и втора глава

Обонянието му улови аромата на пържен бекон, миг по-късно усети устните на Франи върху бузата си.

— Изключих будилника и те оставих да поспиш още половин час — прошепна тя.

— Ти си моят спасител!

— Знам. Ела да закусиш, после ще се облечеш…

Часът беше шест без четвърт. Харди обу едни дънки и нахлузи някаква фланелка. От прозореца на спалнята смътно се виждаха очертанията на Оукландските хълмове, някъде зад тях все още се спотайваше слънцето.

На масата в кухнята димеше огромна чаша кафе, в чинията до нея изпускаха аромат шест ивици бекон с бъркани яйца, имаше още английски вафлички и мармалад. Той много обичаше мармалад, но по неизвестни причини все забравяше да го опита.

— Споменах ли вече нещо за спасители? — дръпна един стол Харди.

Тя се усмихна.

— В колко се прибра снощи?

— Някъде към дванайсет и половина — един. Написах искането, но Солтър…

Тя го спря, покривайки ръката му с длани.

— По-късно ще ми разкажеш за делото. Сега яж.

Той затвори очи и се усмихна. Права е…

— Добра идея — рече.

— Понякога всичко, от което се нуждаем, е една добра идея…

 

 

В седем и половина сутринта откъм алеята се появи фигурата на бегач в спортно облекло. Облечен в тъмен костюм и синя вратовръзка, Харди чакаше при автоматичната бариера на паркинга зад Федералния съд.

Здравата изпотен, Джиоти спря едва на метър от него. Не беше очаквал някой да наруши редовната му обиколка на квартала, още по-малко пък адвокат в работен костюм.

— Добро утро, господин съдия.

Джиоти дишаше тежко, но все пак успя да го поздрави с нещо като усмивка. Изтече около секунда, преди да го познае.

— Ранобуден сте, господин Харди…

Харди имаше чувството, че вече е пладне.

— Налага се — отвърна той. — До осем трябва да депозирам в Палатата един официален иск. Спомних си, че редовно бягате за здраве и реших да ви хвана преди това.

— За съжаление не толкова редовно — запъхтяно рече Джиоти и махна по посока на вратата зад тях, която незабелязано се беше отворила. Човек от охраната, или пък в джоба му има дистанционно?, безмълвно се учуди Харди. — Ще влезете ли?

— Не, благодаря — окопити се той. — Ще ви отнема само минутка…

— Добре, казвайте.

— Чувал ли сте Сал да споменава името Сингълтери? Джоан Сингълтери?

Това беше зъбното колело, което блокира мисловните процеси в главата му снощи. Месеци наред двамата с Греъм бяха разсъждавали за непознатите страни от живота на Сал, за тайнствената Сингълтери, но не бяха стигнали до нищо съществено. Но снощи, оставил главата си на празен ход, той изведнъж се сети, че Джиоти и Сал Русо са били приятели именно тогава — преди години. Ходили са на риба, играели са бейзбол, удряли са по чашка заедно…

Чувството, че Джоан Сингълтери е играла важна роля в живота на Сал ставаше все по-силно. Може би именно Джиоти ще хвърли светлина върху тази тайнствена личност.

Стори му, че в очите на съдията се мярна нещо особено. В следващата секунда вече изглеждаше съвсем нормално — любезно замислен, с все още неспокойно дишане.

— Мисля, че не — попари надеждите на Харди той.

— Става въпрос за стара приятелка, може би още преди Хелън да се появи в живота му…

Джиоти помисли още известно време, после поклати глава:

— Съжалявам… Нещо важно ли е?

Окачил равнодушната маска на лицето си, Харди отвърна, че просто се е натъкнал на това име, което очевидно няма да послужи за нищо. Днес беше първият ден на защитните му пледоарии и той се нуждаеше от всичко, което би му свършило работа. Ако въпросната Сингълтери има нещо общо с парите в сейфа, или нещо такова, това би могло да го насочи към друг заподозрян…

Вероятно част от разочарованието му си беше проличало, тъй като съдията протегна ръка и приятелски го потупа по рамото.

— Не зная дали изобщо ще ви трябват заподозрени — рече той. — Внимателно следя хода на делото и имам впечатлението, че то се развива доста добре за вас…

— Щеше да се развива още по-добре, ако можех да посоча истинския убиец…

— Несъмнено — съчувствено кимна Джиоти. — Но вие водите битката много добре.

— Между другото, исках да ви благодаря за показанията…

— Казах истината, нищо повече — сви рамене съдията. — Нямаше никакви доказателства за наличието на борба. Бях запознат с вашата стратегия и знаех накъде биете, за разлика от Драйсдейл и Соума…

Харди се позволи една дяволита усмивка:

— Получи се доста добре, нали?

— Ако имате предвид онези алюзии в стил Хемингуей — да — ухили се широко Джиоти. — Признавам, че сте роден за адвокат, господин Харди. С удоволствие бих пийнал чашка с вас, след като всичко това приключи и не ви се наложи да обжалвате…

Този човек не пропуска нищо, рече си с уважение Харди.

— И като нищо ще ми извиете ръцете, нали? — подхвърли той.

— Напълно възможно — кимна съдията, после на лицето му се появи тъжно изражение: — От време на време Сал страшно ми липсва… Смешно, нали?

— Защо да е смешно?

Съдията стисна устни, от цялата му фигура пролича, че съжалява за проявената сантименталност. В следващия миг тялото му се отпусна, а на лицето му изплува някаква странна, малко наивна усмивка.

— Имате ли истински приятели, господин Харди? — попита той.

— Няколко — сви рамене Харди. — Предполагам, че в това отношение съм извадил късмет…

— Някога и аз мислех така… Но медалът има и обратна страна, за която никой не иска да те предупреди…

— Какво означава това?

— Веднага бързам да добавя, че винаги съм искал точно това, което съм постигнал… Но за да го постигнеш трябва… как да кажа… трябва да си създадеш такива приятели… Обикновено това става, когато кариерата ти е във възход. Каниш гости, ходиш на гости, контактуваш… Впечатляваш хората с ума си, с професионалните си качества, с остроумието си… Чак свят ти се завива…

— Сигурно е така — кимна Харди. Не беше сигурен накъде бие с тези интимности Джиоти.

— После получаваш поста… — Върху лицето на съдията се изписа разочарование, или по-скоро съжаление за другите пропуснати възможности. — И всичко свършва. Отрязан си отвсякъде. Някои по-разумни съдии се справят добре. На останалите им липсват приятелите, но са принудени да се примирят. Приятелството е нещо опасно, от него до конфликта на интересите има само една крачка… Но нали си получил поста точно благодарение на тези приятели? И изведнъж вече нямаш право на топли чувства към тях, на искрени отношения. Оказваш се съвсем сам…

— Сал е бил вашето изключение! — изведнъж разбра Харди.

— Последният ми истински приятел — кимна Джиоти, огледа се да види дали са сами и тихо добави: — С него можех просто да се отпусна! Да бъда такъв, какъвто винаги съм искал да бъда. Предполагам, че затова ми харесаха вашите хемингуейски алюзии. Това е стилът на Сал. Той знаеше много неща, беше забавен, с него винаги се чувствах добре…

Харди махна с ръка към внушителната сграда зад гърба си:

— Там вътре не си правите много майтапи, а? — попита. — Нито пък си погаждате номера…

— Животът там е прекалено сериозен, господин Харди — дрезгаво отвърна съдията. — Не вярвайте на онези, които твърдят обратното… — Замълча, после тръсна глава и решително прогони сантименталните спомени. Просто нямаше време за тях. — Но някой ден наистина ще пийнем по чашка. И аз ще започна да ви наричам Дизмъс…

— Страхувам се, че дори и тогава аз ще си остана на „Ваша Светлост“ — направи гримаса Харди.

— Ето виждате ли? — разсмя се на висок глас Джиоти. — Точно това имах предвид!

 

 

Харди влезе в кабинета на Солтър, подаде му заверената в деловодството на съда искова молба и дискретно се оттегли в дъното. Съдията започна да прелиства петте страници на документа, а в душата на Харди се настани напрежението.

По закон всяка искова молба от подобен характер трябва да бъде дискутирана в съдебната зала. При дело за предумишлено убийство това е задължително. По тази причина Солтър бе призовал в кабинета си всички главни действащи лица. Изправени до широкия прозорец, Драйсдейл, Соума и Фрийман тихичко обсъждаха последните съдебни клюки, които, както винаги, бяха повече от достатъчно. Те вече бяха запознати с исковата молба на Харди и бяха направили съответните, засега неофициални коментари по нея.

Съдебният стенограф бе заел позиция на един стол в близост до Харди, готов да улови всеки бисер от страна на присъстващите, стига да има такъв.

Харди имаше чувството за добре свършена работа. В исковата молба бяха описани всички точки на обвинението, бяха подчертани както основните им слабости, така и неспособността на прокуратурата да ги докаже по безспорен начин. Не беше доказано присъствието на Греъм в апартамента, не беше доказано наличието на борба там, а представителите на обвинението не успяха да накарат дори съдебния лекар да изкаже категорично становище за наличието на престъпление. Не се доказа никаква, дори и временна връзка, между парите и бейзболните картички, а показанията на Алисън Ли бяха напълно безсмислени.

Прокуратурата не разполагаше с нищо.

За разлика от съдията Солтър, който разполагаше с много неща. На първо място един богат на фотоилюстрации обвинителен акт, който бе получил чрез специален куриер от добрия си приятел и политически съюзник Дийн Пауъл. На второ място — категоричното становище на разширения съдебен състав, че е извършено престъпление и трябва да се заведе дело за предумишлено убийство. Освен това беше запознат в детайли и с всичко останало — задкулисните маньоври на защитата, купищата искове, с които го затрупваха и двете страни, купищата лъжи на обвиняемия… Поддържаше отлични колегиални отношения със съдията Харолд Дрейпър — бившият шеф на Греъм, но те бяха именно колегиални. Тоест, недостатъчно близки, за да позволят на защитата да иска отвода му — нещо, до което Харди положително би прибягнал в случай на нужда…

Нищо от тези неща не представляваше юридическа материя. Но взети заедно, те бяха важни неща, много по-важни от сухите материали, изисквани от закона.

Харди беше убеден, че някой ден Солтър ще напусне съда в името на политическата кариера. За подобна кариера той притежаваше всичко: приятен външен вид, солидни връзки в обществото, безупречни маниери. Беше от хората, които умеят да се държат приятелски с всички, без да се обвързват с интимности.

Солтър най-сетне приключи с четенето, свали очилата си и ги постави върху исковата молба. Съсредоточеното изражение на лицето му, казващо „не ме закачайте, защото мисля“, отстъпи място на сърдечната усмивка с табела „тук всички сме приятели“.

— Господа, моля — покани с жест той присъстващите в кабинета юристи, после насочи вниманието си към Харди: — Трябва да призная, че сте написал дяволски добра искова молба, Диз… Обосновките ви са наистина цветисти…

Охо, чак пък цветисти, рече си Харди и хвърли поглед към Фрийман, който леко сви рамене. Това, което очакваха, беше на път да се превърне в действителност.

Но Солтър не пропусна да забележи размяната на тези кратки безмълвни послания.

— Имате ли желание да добавите и устни аргументи? — попита той.

— Обвинението не успя да докаже нищо, господин съдия. Най-вече грабеж, въз основа на който са поискани утежняващите вината обстоятелства. Липсва дори косвена връзка между парите и смъртта на жертвата. Липсва документ, който да сочи кога Греъм е взел парите и картичките. Момчето е обичало баща си и е полагало грижи за него.

С крайчеца на окото си забеляза как Драйсдейл докосва ръкава на Соума, предупреждавайки го да мълчи.

Солтър остави мълчанието да се проточи, вероятно защото му беше жал да отхвърли веднага една толкова добре написана и цветиста искова молба. А макар и предопределено, подобно решение беше твърде важно, за да бъде взето без никакво забавяне…

La politesse, както казват французите.

— Не знам — промърмори най-сетне съдията. — Продължавам да съм дълбоко загрижен от факта, че обвиняемият ни затрупа с лъжи…

— Мисля, че за тях има логично обяснение, господин съдия — възрази Харди. — Започнал е в момент на паника, а после вече не е могъл да спре.

— Но защо е изпаднал в паника, след като е невинен?

— На вратата му чукат инспектори от отдел „Убийства“ и той се препарира. Такива неща стават всеки ден…

Това си беше чисто ала-бала и всички присъстващи в кабинета го знаеха. Солтър щеше да отхвърли исковата молба, по простата причина че Харди няма достатъчно аргументи да го принуди да стори противното. Не може да посочи истинския убиец. Не успя да накара Страут да изрази категорично становище, че става въпрос за самоубийство. Всичко останало беше второстепенно, без достатъчно тежест.

Нова пауза. Солтър напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Нова приятелска усмивка.

— Мисля да оставим решението на съдебните заседатели, Диз. Молбата ви се отхвърля…

 

 

— Искам да си представиш нещо — рече Фрийман. Намираха се в съдебната зала и чакаха появата на Солтър, Греъм беше седнал между двамата. Откъм галерията се носеше обичайната човешка глъч. Толкова бяха свикнали с нея, че изобщо не я забелязваха. — Не, наистина. Затвори очи!

— Ако затворя очи, положително ще проспя появата на съдията — поклати глава Харди. — Вече съм си правил подобни експерименти…

Греъм местеше очи от единия към другия, после ги спря върху лицето на Харди.

— По-добре слушай какво ти казва Йода — рече той. — Иначе ще повика армията си и ти ще умреш.

С част от съзнанието си Харди изпитваше облекчение от факта, че Греъм продължава да се шегува. Затова го послуша и затвори очи.

— Ето, готово. Вече спя…

— Да, ама говориш — възрази Греъм.

— Говоря насън. Често ми се случва.

— Намираш се на висок трамплин, Диз — започна със заклинателен глас Фрийман. — Предстои ти скок салто и половина напред… Слушаш ли ме?

— Аха — кимна Харди. — Още съм тук.

— Опитай се да обмислиш скока. Отдай му се. Пълно кълбо напред, после още половин… И през цялото това време падаш свободно във въздуха. Окей?

— Готов съм.

— Мисли!

Харди направи опит да си представи ситуацията.

— Добре, а сега скачай! Отблъсни се с крака, завърти се! Усещаш ли го? Не спирай, не спирай!

Харди се подчини. Представи си как тялото му се превърта във въздуха и се врязва във водата.

— Готово — рече той и отвори очи.

— Как беше?

— Чиста работа. Забих се във водата като нож в масло, без никакви пръски…

Греъм местеше очи от единия към другия.

— Вие, момчета, сте луди! — обяви заключението си той.

Но Фрийман имаше всички основания да предложи подобен експеримент. Тази сутрин Харди започваше дългия маратон на защитната пледоария, предстоеше му да призове своите свидетели. Тук нямаше място нито за колебания, нито за грешки. Но често щяха да имат усещането, че летят във въздуха и правят опасни салта.

Стратегията им изключваше натиск върху съдията за промяна на обвинението. Не желаеха съдебните заседатели да стигнат до заключението, че обвиняемият може да бъде съден за убийство по непредпазливост — такъв компромис беше напълно неприемлив. Греъм няма да се изправи пред тях с надеждата да им стане симпатичен, за да се отърве с две-три години затвор. Позицията му ще бъде максимално ясна: или присъда за убийство, или нищо. Доживотен затвор, или свобода…

Тъкмо тук се криеше мъчителната неизвестност. В момента част от съдебните заседатели може би действително вярват, че той няма нищо общо със смъртта на баща си. Но след встъпителната пледоария на Харди едва ли някой ще има съмнения, че Греъм го е сторил. Сторил е това, което законът квалифицира като убийство или преднамерено отнемане на човешки живот… А защитата възнамеряваше да поляризира до крайност становищата на всеки отделен член на журито, да ги принуди да вземат крайно решение — онези от тях, които вярват, че Греъм не е убил баща си за пари, трябва да гласуват не за някакво по-меко наказание, а за пълното му оневиняване…

Прокуратурата беше наблегнала на финансовия мотив за престъплението. Тя беше принудена да стори това, за да оправдае обвинението си в предумишлено убийство. А Харди нямаше друг избор, освен тоталната конфронтация — победителят получава всичко…

Тази стратегия носеше огромен риск, но и другите бяха единодушни по въпроса, че само тя им даваше надежда за пълно снемане на обвиненията.

Дори и най-малкият пропуск можеше да се окаже фатален. Харди не можеше да си позволи лукса да включи в пледоарията любимите си подмятания за „друг възможен извършител“. Сега нещата бяха максимално ясни — или доказва основателността на своята единствена версия, или губят делото!

 

 

Доктор Ръс Кътлър беше онзи млад човек, с когото преди няколко месеца Харди се беше срещнал в „Литъл Шамрок“. Тогава той беше уморен и небръснат, облечен в работни дрехи и пропит от чувството за вина, че не бе направил нужното да изясни въпроса с предписването на морфина. Сега вече бе приключил със стажа и имаше частна практика. На няколко пъти се беше срещал с Фрийман и Харди, за да уточнят заедно поведението му на банката за свидетели.

Свеж и самоуверен, облечен в бежов костюм от ленен плат и шоколадова вратовръзка, Кътлър се изправи пред банката и даде клетва да казва истината, само истината и нищо друго, освен истината.

— Доктор Кътлър, бихте ли обяснили на съда откъде се познавате с Греъм?

— Играем в един отбор по софтбол. Считам се за негов приятел. Бях лекуващ лекар на баща му.

Последното изречение прогони и последните шумове в залата. Гласът на Харди прозвуча необичайно ясно в настъпилата мъртва тишина.

— Добре, докторе. Като лекуващ лекар на Сал Русо, вие вероятно сте му правили задълбочени изследвания, нали така?

— Да. Греъм каза, че баща му е болен и ме помоли да го прегледам.

— Бихте ли обяснили на журито какво открихте?

Кътлър с готовност се съгласи. Харди беше убеден, че свидетелят е особено подходящ за този съдебен състав, в който преобладаваха мъжете. Преди всичко защото и той беше мъж — нито много млад, нито много възрастен. Беше облечен достатъчно добре, за да вдъхва респект, но нищо повече от това. Лицето му имаше правилни черти, без да бъде особено красиво, а усмивката му беше широка и сърдечна. Един очевидно благ и достъпен човек — ето какъв беше Кътлър…

А дори и нещо повече, даде си сметка Харди. Имаше същата стойка като съдията Солтър, но беше двайсетина години по-млад. Което не му пречеше да предизвиква доверие.

— Какво направихте след като прегледахте Сал Русо на скенер и подозренията ви за мозъчен тумор се потвърдиха? — зададе следващия си въпрос той.

— Исках да бъда абсолютно сигурен и прибягнах до МР — отвърна Кътлър. После, подсетен от Харди, накратко обясни какво представлява магнитния резонанс.

— Какво открихте с помощта на МР?

— Това, от което се страхувах: че ракът е в терминална фаза и не подлежи на лечение…

Някъде зад гърба на Харди прозвуча спокойният глас на Драйсдейл:

— Ваша Светлост, моля да ни разрешите достъп до съдийската маса.

— Едва съм започнал разпита на свидетеля, Ваша Светлост — бързо реагира Харди.

— Молбата ми има връзка с поведението на господин Харди, Ваша Светлост — настоя все така спокойно Драйсдейл.

Солтър се замисли за около три секунди, после им направи знак да се приближат.

— Ваша Светлост, обвинението приема, че Сал Русо е имал рак в напреднала фаза, а вероятно и Алцхаймер — започна без да губи повече време Драйсдейл. — Приема също така, че смъртта му е била както предстояща, така и неминуема. Въпросите на господин Харди в тази посока са излишни и не доказват нищо.

— Точно както и вашите обвинения — подхвърли под нос Фрийман.

— Господин Харди? — спокойно вдигна глава Солтър.

— Ваша Светлост, моите намерения са да насоча вниманието на съдебните заседатели към факта, че предвид тежкото си здравословно състояние, покойният може би сам е пожелал смъртта…

— И какво от това? — пискливо попита Соума, който очевидно си беше изпуснал нервите. — Убийството си е пак убийство!

Тримата юристи пред масата изненадано го изгледаха, но Солтър запази спокойствие.

— Моля забележките ви да бъдат отправени към съда, тоест към мен — твърдо изрече той и отправи тежък поглед последователно към Соума и Фрийман, след което отново се обърна към Харди: — Да смятам ли, че се готвите да наблегнете на психическото състояние на клиента си и да поискате промяна на обвинението в убийство по непредпазливост?

Харди предпочете да не отговаря директно на този въпрос.

— Искам да хвърля светлина върху отношенията между баща и син, Ваша Светлост. Прокуратурата твърди, че Греъм е откраднал парите на баща си, но не успя да подкрепи с факти това обвинение — както вие сам отбелязахте сутринта…

— Не е точно така — парира Солтър. — Аз отхвърлих вашата искова молба, без да уточнявам подобен факт.

Харди обаче нямаше намерение да се предава, тъй като това беше крайъгълният камък на цялата му стратегия.

— В показанията на доктор Кътлър ще открием и отговор относно мотивите на обвиняемия — настоя той. — От тях ще стане ясно, че Греъм Русо не би обрал баща си, защото наистина го е обичал.

Съдията се замисли. Сложи си очилата за четене, после отново ги свали и вдигна глава:

— Мотивите?

— Да, Ваша Светлост.

Огромен риск, който Харди бе принуден да поеме.

Солтър помисли още малко, после отсъди:

— Допускам разпита на този свидетел.

Харди изпусна една въздишка на облекчение, обърна се и тръгна към мястото си.

— Доктор Кътлър — започна отново той. — Вие току-що казахте, че Сал Русо е имал неизлечим рак. Колко според вас му оставаше да живее?

— От шест месеца до година.

— А какво ще ни кажете за самия тумор? Болезнен ли беше той?

— Да, защото нарастването му увеличаваше вътрешночерепното налягане. В резултат болният имаше страхотно главоболие, зрителни отклонения и нарушения в двигателно-опорния апарат.

— Щяха ли да се утежняват тези симптоми през шестте месеца или годината, за които споменахте?

— Да.

— Искате да кажете, че болките щяха да стават все по-силни, така ли?

— Да. Щяха да преминат отвъд границата на поносимото.

— Разбирам — кимна Харди, отиде при банката и си наля чаша вода. Очите му попаднаха върху лицето на Греъм и се разшириха от изненада. Стиснал челюсти, клиентът му беше зарязал дяволитото изражение, а клепачите му примигваха често-често, очевидно за да прогонят напиращите сълзи. Нямаше как да привлече вниманието на журито към този миг, защото биха го обвинили в театралничене. Но успя да забележи, че част от съдебните заседатели бяха проследили погледа му и очевидно си правеха съответните заключения.

Върна се в средата на залата и продължи:

— Докторе, процесът на поставяне на диагнозата и задължителните консултации е бил доста продължителен, нали? Колко често ви посещаваше Сал?

— Два-три пъти седмично, в продължение на пълни два месеца…

— Сам ли идваше?

— Не, никога. Придружаваше го Греъм.

— Всеки път?

— Да, сър.

— А по какъв начин плащаше за изследванията и визитациите Сал? Имаше ли здравна осигуровка?

— Не, и това беше един сериозен проблем.

— Как го разрешихте?

— Греъм плащаше всичко от собствения си джоб.

Залата зашумя и Солтър бе принуден да въведе ред.

— Бихте ли описали какво точно е плащал Греъм?

Кътлър запази свободното си поведение и отговори непринудено, извърнат директно към съдебните заседатели, които го слушаха с видим интерес.

— Всичко — рече той. — Скенера, магнитния резонанс, изпълнението на рецептите в аптеките…

— Благодаря, докторе. След минутка ще се спрем специално на рецептите… Но откъде сте сигурен, че Греъм е плащал всичко това от собствения си джоб, а не от парите на баща си?

— Играем софтбол в един полупрофесионален отбор — поясни Кътлър, кръстоса крак върху крак и отново изви глава към съдебните заседатели: — Плащаха ни след всеки мач. Греъм веднага ми даваше своите пари, с молба да покривам разходите…

— Ясно. Сега да се върнем на рецептите, които сте изписвали на Сал. Имаше ли сред тях някоя, която позволява закупуването на HP-формуляр?

— Да.

— Бихте ли се спрели по-подробно на този момент?

— Разбира се.

Кътлър не беше изгубил нищо от първоначалния си ентусиазъм, въпреки че разпитът му очевидно щеше да се проточи. Харди с одобрение забеляза, че той продължава да задържа вниманието на съдебните заседатели.

— Всъщност, няма бог знае какво да обяснявам — рече с нотка на извинение докторът. — Сал просто не желаеше никакви извънредни мерки за спасяването на живота му. Което означава, че ако екипът на бърза помощ го завари в безпомощно състояние или мъртъв, той просто не трябва да предприема нищо. Желанието му беше изрично. Сал беше човек с голямо достойнство…

— Сам ли поиска HP?

— Да. Греъм беше там, но Сал го поиска за в случай че стигне до самоубийство…

Галерията зад гърба му отново зашумя, но Харди нямаше време да се наслаждава на ефекта от този отговор.

— Споменавал ли е пред вас, че възнамерява да се самоубие? — изстреля следващият си въпрос той.

Кътлър, Господ да го благослови, звучно се разсмя.

— Не съвсем — отвърна. — Един ден просто обсъждахме какво го чака и това беше една от възможностите… — Извърна се към заседателите и с безпомощна гримаса добави: — Понякога става и така…

— Какво искате да кажете, докторе?

— Ами… Да речем, че имате пациент, който ще умре скоро и в ужасни мъки. А в случая със Сал присъстваше и още един утежняващ нещата момент — страхът, който изпитваше от развитието на Алцхаймера… В подобни случаи се говори със заобикалки, някои неща се подразбират сами, въпросите по отношение на други си остават незададени…

— Как така?

Кътлър за момент се замисли, после кимна:

— Ще ви дам конкретен пример… Веднъж Сал ме попита дали дванайсет милиграма морфин могат да бъдат фатални. „Не искам да се самоубия по погрешка“, обясни той. Но всъщност искаше да ме попита: „Мога ли да се самоубия с тази доза, ако се стигне дотам?“.

— Възражение, Ваша Светлост! Това са спекулации! Доктор Кътлър не може да знае какъв въпрос е искал да му зададе Сал Русо!

Солтър се приготви да приеме възражението, но на Кътлър очевидно му писна да го поучават какво може да прави или да не прави един лекар.

— Напротив, знам, при това със стопроцентова сигурност! — леко повиши глас той. — Защото Сал ми зададе и други въпроси: как точно да се самоубие, дали алкохола засилва действието на морфина и прочие… А аз му казах, че ако отговоря на тези въпроси, мога да изгубя лиценза си, а дори и да попадна в затвора… По тази причина продължихме играта, за която ви говорих, и…

— Докторе, моля ви — спря го Солтър. — Ограничавайте се да отговаряте само на въпросите, които ви се задават. Такива са правилата…

В залата се възцари напрегната тишина. Но Кътлър бе успял да направи внушението си и всички разбраха какво има предвид: неизлечимо болните хора често проявяват склонност към завоалирани подмятания…

— Продължавайте, господин Харди — обади се най-сетне Солтър.

Харди кимна и се извърна към свидетеля:

— Докторе, Греъм Русо присъстваше ли когато си говорихте за самоубийството?

— Да.

Харди направи малка пауза и отпи нова глътка от чашата си. Греъм бе успял да се овладее и леко му кимна. Показанията на Кътлър явно бяха направили впечатление на съдебните заседатели. Неколцина от тях забързано си водеха записки, никой не изглеждаше отегчен или разсеян.

— Доктор Кътлър, знаехте ли, че Греъм работи в „Бърза помощ“?

— Разбира се. Двамата с него бяхме специалистите, които оправяха контузиите на целия отбор… Всъщност, това беше и поводът да се сближим.

— А можете ли да кажете дали е инжектирал морфин на баща си?

— Да. Правил го е и в мое присъствие. Лекарствата действат по различен начин, в зависимост от тяхното администриране. То се дели на два основни вида: мускулно и венозно. Първоначално предписах мускулни инжекции морфин, в доста големи дози. Администрирани венозно, тези дози биха били фатални. Но на един етап Сал започна да изпитва много силни болки и аз бях принуден да покажа на Греъм как се прави венозна инжекция. Инструктирах го подробно, исках всичко да е пределно ясно…

Заседателите вече бяха чували това, но Харди нямаше нищо против да им го напомни отново — Греъм знаеше точно колкото знаеха и те…

— В такъв случай, възможно ли е Сал да не е обърнал внимание как му поставя инжекцията Греъм — мускулно или венозно? — попита той.

— Възражение, Ваша Светлост — разнесе се зад гърба му гласът на Драйсдейл.

Неволно увлечен от разказа на Кътлър, съдията бе дал прекалено голяма свобода на защитника и очевидно осъзна това.

— Господин Харди?

Харди беше доволен от възражението, тъй като получи възможност да навлезе в повече подробности.

— Ваша Светлост — извърна се към съдията той. — Господата Драйсдейл и Соума направиха всичко възможно да внушат на съдебните заседатели, че Греъм е ударил баща си с бутилката уиски, за да бъде в състояние да му сложи инжекцията. Те не успяха да докажат това, а моят въпрос към доктор Кътлър има за цел да изясни окончателно дали изобщо е било нужно да се прибягва до някакво насилие…

Солтър се замисли, после отхвърли възражението. Кътлър изчака да му прочетат въпроса за втори път, после отговори, че за опитен човек като Греъм не е никакъв проблем да постави както мускулна, така и венозна инжекция.

Това би трябвало да убеди заседателите, че Сал изобщо не би усетил разликата, рече си Харди. Следователно предположението за борба отпада, тъй като такава изобщо не се е налагала в случай че на девети май в апартамента на Сал е бил именно Греъм…

Фактът, че наистина не е бил там, вече нямаше никакво значение…

 

 

Харди беше на мнение, че противникът допусна тактическа грешка като изправи срещу този свидетел Соума, а не Драйсдейл. Свободното и дружелюбно поведение на доктор Кътлър влизаше в остро противоречие с нервната припряност на младия прокурор и това беше видно за всички.

От друга страна, и двамата бяха представители на динамичното младо поколение — отлични професионалисти с пъргав ум, които без тези качества трудно биха постигнали сегашното си положение в обществото. Всъщност, те доста си приличаха… Но тук, в съдебната зала, всичко беше въпрос на стил, а в това отношение Кътлър бе с едни гърди напред и без съмнение работеше в полза на Греъм…

— Доктор Кътлър, вие казахте, че сте приятел на обвиняемия — започна Соума. — От колко време го познавате?

— От около две години — сви рамене Кътлър.

— Играете заедно бейзбол, така ли?

— Софтбол.

— Добре, а виждате ли се с него извън софтбола?

— Извън софтбола аз не поддържам никакви социални контакти — усмихна се Кътлър.

— Това трябва да означава отрицателен отговор, нали? — изгледа го смръщено Соума. — Не поддържате социални контакти с обвиняемия извън спорта…

— Да.

Отговорът очевидно раздразни Соума и той се извърна към съдията:

— Ваша Светлост, въпросът ми изисква отрицателен отговор, но свидетелят отговаря положително!

— Това значи, че трябва да задавате по-ясни въпроси, господин Соума — отряза го Солтър. — Моля, продължавайте.

Младият прокурор преглътна забележката и смръщено повтори въпроса си:

— Значи не се виждате извън софтбола, така ли?

Този път докторът само се усмихна и даде правилния отговор:

— Не.

— Много ви благодаря — язвително кимна Соума.

— Моля, пак заповядайте.

Сред публиката се разнесе смях, дори Солтър изглеждаше така, сякаш прави усилие да скрие усмивката си. Соума най-сетне се усети и на лицето му се появи нещо като подобие на усмивка.

— Споделял ли е обвиняемият с вас мотивите, които го карат да помага на баща си?

— Разбира се. И те бяха такива, каквито могат да се очакват. Поне за мен…

— Поне за вас, значи — проточи Соума и погледна към заседателите с многозначително вдигнати вежди. След очевидния фалстарт, най-сетне бе надушил нещо и вече знаеше накъде да продължи. — Вие сте бил наясно с мотивите му да помага на баща си, така ли?

— Да.

— И го смятахте за грижовен син?

— Да.

— А имахте ли представа колко време играе ролята на грижовен син?

— Възражение, Ваша Светлост — изправи се Харди.

— Приема се.

— В хода на това дело изслушахме показания, според които обвиняемият не е виждал баща си от петнайсет години — продължи Соума. — Това ли наричате грижовно синовно поведение, докторе?

Харди отново направи възражение, но Соума нанесе контраудар:

— Ваша Светлост, съдебните заседатели не бива да остават с впечатлението, че обвиняемият е бил воден от чувството на алтруизъм!

Съдията прие възражението на Харди, но атаката на прокурора продължи.

— Отбелязахте ли по време на своите визити, че Сал Русо е труден за гледане? — попита той.

— Какво означава труден? — вдигна вежди Кътлър.

— Но, докторе, нали става въпрос за човек, болен от Алцхаймер? Понякога такива болни не знаят къде се намират, не познават никого… Още повече че Сал Русо е страдал и от болезнен тумор в мозъка. Нима не е имало случаи, при които поведението му не е подлежало на контрол?

— Имаше — кимна Кътлър.

— Споменавал ли ви е обвиняемият, че баща му е тежък за гледане?

— Ами… Той беше…

— Да или не, докторе?

— Да.

— И той може би се е уморявал от всичко това?

— Възразявам! — надигна са Харди. — Това са необосновани предположения и манипулиране на свидетеля.

Соума се завъртя, хвърли му един гневен поглед и извика:

— Разпитвам свидетеля само за това, което е чул със собствените си уши, Ваша Светлост! Тук не става въпрос нито за необосновани предположения, нито за слухове! Не манипулирам свидетеля по никакъв начин, а просто се опитвам да разбера какво точно е чул!

Солтър отхвърли възражението на Харди и се извърна към стенографката с очевидното намерение да я помоли да прочете въпроса. Но Соума я изпревари и го повтори дума по дума:

— И той може би се е уморявал от всичко това? Греъм Русо изричал ли е подобни думи пред вас?

— Е, добре, може би е изричал — съгласи се Кътлър.

— Ще приема това „може би“ за положителен отговор — кимна Соума. — А сега нека насочим вниманието си към сметките за лекарства и лекарските хонорари, които е плащал обвиняемия… Те сигурно не са били малки, нали така?

— Точно така.

— На какви суми възлизаха? Стотици, хиляди, десетки хиляди?

— Нека кажем хиляди…

— Добре, да бъдат хиляди. Споменавал ли е обвиняемия, че тези сметки започват да му тежат? Че са прекалено тежко финансово бреме за него?

— Не.

— Не? Той харчи хиляди долари да поддържа живота на един обречен човек, но въпреки това не се оплаква?

— Не. Поне аз не съм го чул.

— А допускате ли, че не се е оплаквал, просто защото не е харчил свои лични пари?

— Ваша Светлост… — скочи на крака Харди.

Очевидно очаквал възражението, Соума побърза да добави:

— Ваша Светлост, доктор Кътлър вече обяви, че Греъм му е давал хонорарите си от мачовете, но за пръв път чуваме, че е ставало въпрос за хиляди долари!

— Продължавайте — кратко кимна Солтър.

— Да приемем ли, че Греъм Русо е печелел хиляди долари от мачовете по софтбол и именно с тези пари е заплащал медицинските ви услуги, докторе?

— Не бих казал, че това е ставало винаги — отговори след кратък размисъл Кътлър.

— Означава ли това, че обвиняемият понякога ви е давал пари с друг произход?

Кътлър хвърли кратък извинителен поглед към масата на защитата и сви рамене:

— Вероятно. Как другояче би могъл да постъпи?

— И тези пари са били на баща му?

— Възражение! Това са спекулации!

Соума изобщо не се спря, гласът му стана остър и писклив:

— Възможно ли е този източник да е започнал да пресъхва, докторе? Парите бързо са намалявали и обвиняемият…

— Възражение, Ваша Светлост! — принуди се да повиши тон и Харди.

За пръв път от началото на процеса Солтър прибягна до помощта на чукчето си.

— Моля да се овладеете, господин Соума! — изръмжа със заплашителен глас той. — При повторно избухване ще бъдете обвинен в неприязнено отношение към свидетеля, ясно ли е?

— Да, Ваша Светлост, моля за извинение.

Но от поведението му не личеше никакво разкаяние за стореното. Напротив — върху лицето му се бе изписала радостна възбуда.

— Докторе — продължи той. — Имахте ли впечатление, че обвиняемият очаква някаква награда за своите усилия?

— Не. Той беше…

— А оплакваше ли се Сал Русо — неговият баща, от огромните разходи за лечението си?

— Да, понякога той…

— Имахте ли впечатлението, че приема тези разходи като свои, а не на сина си?

— Не, това не беше…

— Сигурен ли сте, че парите не бяха на баща му?

— Не, но…

— Сигурен ли сте, че Сал не е възстановявал всички разходи на сина си, включително спечелените от софтбол пари?

— Не, но аз…

На тази серия трябваше да се сложи край и Харди скочи на крака.

— Ваша Светлост, свидетелят е лишен от възможността да обясни своите отговори!

— Те не се нуждаят от обяснение, а само от да или не! — контрира Соума, който очевидно не искаше да даде време на съдията за обмисляне на възраженията. Защото съдебните заседатели ще запомнят какво е постигнал, а не как го е постигнал… Очевидно доволен от себе си, той пусна една пренебрежителна усмивка и добави: — Както и да е, аз нямам повече въпроси към свидетеля…

— Аз имам един — обади се в настъпилата тишина Фрийман и бавно се надигна от банката на защитата. Стори го без предварителни консултации с Харди и това означаваше само едно — той е абсолютно сигурен в това, което върши. — Доктор Кътлър, вие без съмнение сте разговаряли надълго и нашироко със Сал Русо и сина му… — Изчака лекото кимане на свидетеля и продължи: — По време на тези разговори случвало ли се е откровено да засегнете въпроса за асистирано самоубийство?

Галерията колективно ахна. Този въпрос би бил нормален, ако го беше задал Соума. Но не и когато идваше от представител на защитата.

Фрийман обаче го зададе съвсем спокойно, изчака вписването му в стенограмата и погледна очаквателно Кътлър. Доста разтърсен от яростната атака на Соума, младият лекар изглеждаше окончателно объркан.

— Да, много пъти — кимна той. — Сал искаше да знае дали ще му помогна, ако положението стане неудържимо… Аз категорично отказах.

— С бистър ум ли ви задаваше този въпрос Сал Русо по време на споменатите разговори?

— Да. В повечето случаи беше съвсем на себе си.

 

 

— Бях убеден, че въпросът е напълно уместен!

Намираха се в транзитната килия и Фрийман разпалено защитаваше своята позиция. Но Харди и Греъм се отнасяха с подчертано съмнение към гениалността му.

— Сега всички са наясно, че нещата опират до асистирано самоубийство!

— Те бяха наясно и преди началото на процеса, Дейвид — поклати глава Харди. — Но вече знаят, че не е точно така, че нещата са доста по-сложни…

— Дрън-дрън! — изръмжа Фрийман и започна да разопакова сандвича си. Отхапа едър залък и се приведе напред, за да позволи на сока да капе върху хартията. — Чуйте какво ще ви кажа… Греъм никога не е споменал, че възнамерява да убие баща си, по какъвто и да било повод! Не забравяйте, че колкото и да си падаме по версията асистирано самоубийство, тя също противоречи на закона, деца мои! — Показалецът му се заби в гърдите на Греъм: — Дори ако благодарение на нея отървеш пандиза!

— Не съм сигурен, че те разбирам — колебливо отвърна Греъм.

Фрийман махна с ръка по посока на Харди:

— Ще ме разбереш чак когато този сладкодумен дявол произнесе заключителната си реч!

— Не зная как да ти благодаря — язвително сви устни Харди.

— Този път минаваш гратис! — ухили се Фрийман и отново заби зъби в сандвича си.