Джон Лескроарт
Право на милосърдие (17)

Шестнайсета глава

Сара отключи вратата на апартамента си в девет без четвърт и отново си помисли, че е крайно време да си вземе котка, хамстер, златна рибка — изобщо някакво живо същество, което да я посреща в празния дом.

От бакалията на ъгъла си бе взела една ябълка и пакет готова храна, която вътре в себе си наричаше „гадна кухня“. Съблече униформения жакет, разкопча колана с кобура и го преметна на облегалката на един стол. После тикна пакета в микровълновата печка и отскочи до банята за кратък душ.

Петнайсет минути по-късно вече бе приключила с вечерята. Облече цивилни дрехи — дънки, маратонки и бял рибарски пуловер. Нямаше намерение да излиза, но все още беше твърде рано за нощница.

Бе решила тази вечер изобщо да не мисли по случая Русо. Разговорът с доктор Файнър сложи край на работното й време за днес. Е, почти… Защото след като затвори телефона остана още доста време зад бюрото, опитвайки се да сглоби представата си за човека Сал Русо.

Взе едно одеяло от спалнята, настани се в креслото и отвори романчето, което четеше вече от доста време. Кет Колорадо придружава известна кънтри певица по време на турне, в Нашвил настава голяма бъркотия, при която тя й спасява живота и прочие, и прочие…

Сара обичаше книжките за жени детективи, особено когато ставаше въпрос за такива, на които не липсва нито остроумие, нито красноречие. Не се поставяше на тяхно място — просто й беше приятно да проследява приключенията им, които винаги бяха прекалено лични. Като в роман, естествено. Защото истинската полицейска работа рядко предлага подобни ситуации.

Не, няма да мисли за това.

Пусна телевизора и хвана финалната фаза от поредния мач на „Джайънтс“. Тъкмо бяха завладели девета база и победата им над „Доджърс“ изглеждаше сигурна. Помисли да звънне на родителите си и да ги подразни. Оказа се, че ги няма у дома. Остави им послание и тежко се тръшна на стола срещу телевизора. Напоследък родителите й очевидно бяха решили да се забавляват и непрекъснато излизаха.

Опита три от приятелките си, после звънна в Конкорд на по-малкия си брат Джери. Отговориха й три телефонни секретаря и един сънен глас.

Е, добре де, има и такива дни, рече си тя.

Остана още малко на мястото си, но атмосферата в празната къща с кънтящия телевизор я потискаше. Реши да се поразходи, а може би и да изпие чаша кафе без кофеин на Клемънт стрийт. А когато се върне, родителите й вероятно вече ще са се прибрали и тя ще си побъбри с тях…

Помисли да се обади на партньора си, но бързо се отказа. Бе прекарала достатъчно време с Лание, а и той едва ли беше най-подходящата компания за свободното й време. Освен това с него нямаше как да не говори за работа…

А този случай я ядеше отвътре.

Усети как някакви невидими ръце я притискат обратно на мястото й. Нима започва да прилича на Сал Русо? Всъщност, нали и тя живее сама, също като него? Но какво означава това? Хората на нейната възраст в половината град, не — в половината свят! — живеят така. Или по-зле, далеч по-зле. Тук няма място за аналогии.

Нямаше нищо общо със Сал. Нямаше да завърши като него, защото животът й бе един непрекъснат низ от успехи. На трийсет и две беше достигнала върха на кариерата си.

Стените отново я притиснаха. Не беше ги украсила с картини. Нямаше време да мисли за такива неща. Е, все пак имаше два плаката — Аквариумът на Монтерей и един гигантски пустинен кактус, който й напомняше за родителите й. Но плакатите бяха без рамки, закрепени само с кабарчета върху избелелите и леко нагънати тапети.

Стана и измина петте крачки, които я деляха от кухнята. За разлика от кухнята на Сал, тук всичко си беше на мястото. (Ето, виждаш ли?, ободри се тя). Нямаше купчини с мръсни чинии, но линолеумът по ъглите беше започнал да се разлепя. Масата и столовете не бяха нищо особено, купувани на старо. Достатъчно добри засега, но как ли ще изглеждат след трийсет години? Как ли ще ги почувства някой на сегашната й възраст?

Това са глупости, тръсна глава тя. Дотогава отдавна ще се е преместила другаде, на по-добро място. Днес все още е млада, без ангажименти. Засега това й беше напълно достатъчно. Но къщата на Греъм… По дяволите! Пак този Греъм! И все пак… Къщата на Греъм беше нещо съвсем друго, нали? Фина и елегантна. Макар че той също беше млад и без ангажименти…

Изправена в рамката на вратата, която делеше кухнята от дневната, Сара оглеждаше апартамента си с критичен поглед, сякаш се намираше на място, където бе извършено престъпление. Сякаш нещо се беше случило с нея, тук и сега.

Топлото одеяло беше преметнато през облегалката на старото кресло, долната му част опираше в леко износения килим. Всичко тук беше доста употребявано: ръчно правените лавици за книги с тухлени подпори, отрупани със стари оръфани книги и полицейски наръчници, касетофонът, масичката за кафе с крачета като лъвски лапи и изпъстрен с кръгчета плот, по който бяха оставяни безброй мокри чаши — както студени, така и горещи…

Диванът беше хлътнал и износен, дамаската му бе придобила размазан сив цвят, макар че някога е била на ярки червено-златни ивици. Лампионът с три крушки до него не излъчваше почти никаква светлина, тъй като две от тях отдавна бяха изгорели, но нямаше кой да ги смени.

Излизам, рече си тя. Това е. Всичко е въпрос на настроение. Ако този апартамент продължава да не ми харесва, лесно ще го сменя с друг. До този момент не беше му обръщала внимание. Просто защото знаеше, че не се е оженила за него. Да не забрави да изключи телевизора…

— „… Греъм Русо, който бе арестуван за убийството на баща си, а след това освободен, отново…“

 

 

Нямаше го у дома. Къщата беше тъмна, също като снощи.

Тя паркира малко по-надолу, под няколко дървета, по-далеч от уличната лампа. Остана облегната на колата си, извърнала глава на север, към собствения си квартал. Стараеше се да не мисли.

Еджууд завършваше със стръмна, почти отвесна скала. От мястото й се виждаха задните дворове на къщите, разположени на петдесетина метра по-ниско, по-нататък светлееха последните етажи на високите сгради по Парнас. През един от отворените прозорци се виждаха двама голи мъже, които нежно се прегръщаха…

Пак захладня. От запад подухна студен вятър, но рибарския пуловер беше надеждна защита срещу него. Сара все пак уви ръце около раменете си и погледна вдясно, където започваше стръмната улица-стълба, носеща името Фарнсуърт. Над главата й плесна с криле невидима кукумявка, веднага след това откъм стълбите се разнесоха стъпки.

Беше напуснала жилището си набързо, без оръжие. Затова неволно се оттегли навътре, към дъното на улицата, без да изпуска от поглед стълбите, по които се приближаваха ритмичните стъпки на човек, който бяга за здраве.

Без да си дава сметка откъде дойде увереността й, Сара излезе на светло и пристъпи към парапета. Той я видя и се закова на място, дишайки тежко. Раменете му изведнъж се отпуснаха, главата му клюмна. Сякаш най-сетне се признаваше за победен. Миг по-късно вдигна ръце с дланите нагоре и тихо попита:

— Арестуван ли съм?

Това й прозвуча толкова странно, че тя се разсмя на глас.

— Какво правите?

Трябваше му цяла минута, за да схване същността на въпроса й.

— Опитвам се да поддържам форма. Да избягам от тази… — ръката му направи неопределено движение: — … от тази лудост. — Все още дишаше тежко. — Тези стълби са сериозно изпитание… Бас държа, че са повече от сто, но кой ще ги брои? — Очите му отново се върнаха върху лицето й: — Е, след като не съм арестуван…

— Предполагам, че най-сетне съм тук без връзка със службата — пристъпи една крачка към него тя. — Просто си помислих, че може би ви е останало малко от онова вино…

Мълчаливо тръгнаха нагоре към къщата, крачейки по средата на улицата.

Вътре той запали само аплиците на стената, после дръпна завесата от панорамния прозорец, зад който блеснаха светлините на Ийст Бей.

— Мислех да взема един душ — рече и махна по посока на тясната кабинка, която играеше ролята на баня. — Но там не мога да се преоблека…

Тя се завъртя в стола и взе някакво списание.

— Няма да гледам.

След душа той отвори бутилка червено вино и напълни чашите. Настаниха се в двата края на дивана.

Греъм отново бе в обичайната си униформа: бос, с торбести шорти за бягане и памучна тениска. Сара бе подвила крака под себе си — така, както си беше с маратонките.

Дойде тук заради телевизионното интервю на Барбара Брандт, която заяви, че е била в контакт с Греъм минути преди той да убие баща си, но сега някак не й се искаше да говори по този въпрос. Каза му, че не е на служба и наистина се чувстваше така. Греъм очевидно не подозираше за това интервю, тъй като беше тичал до брега и обратно — повече от час. Забеляза, че телефонът е изключен.

— Баща ви е рисувал — промълви внезапно тя. Ей така, без да има идея откъде й хрумна тази мисъл.

Забележката й очевидно принуди Греъм да превключи мислите си в нова посока. Той се размърда в своя край на дивана и отмести очи.

— Вършеше и много други неща — рече, после попита: — Още ли не сте на работа?

— Още — неволно се усмихна тя.

— И имате желание да говорим за баща ми?

— Май да — кимна тя. — Бях в апартамента му. Изглежда мъничко ме е впечатлил. Сал също…

Греъм остави чашата си на пода, стана и пристъпи към лавиците с книги.

— Когато получих писмото му, не бях говорил с него поне петнайсет години — обърна се да я погледне той. — За последен път го видях на абитуриентската си вечер. Появи се да каже здрасти, докато мама се беше заплеснала някъде. Поздрави ме с дипломирането. Нямах представа какво да отвърна, просто стоях и го гледах. Помня, че не ми стана много приятно…

— И тогава го видяхте за последен път? Имам предвид, до получаването на писмото?

— Не, и тъкмо това е странното — поклати глава Греъм. — Докато работех при Дрейпър го виждах всеки петък. Паркираше камионетката си зад Съдебната палата и продаваше риба. Наблюдавах го от прозореца и установих, че всички го обичат.

— Но нито веднъж не слязохте, така ли?

— Бях сигурен, че го мразя. — Остана в противоположния край на помещението, придърпа един кухненски стол и го възседна наопаки. — Дори и след писмото…

— Не постави ли то началото на връзката между вас?

Той се замисли само за миг:

— След него го видях веднъж, във Виро. Не се получи. Държах се гадно. Мисля, че това е най-голямата ми дарба — да се държа гадно…

— Гадняр — промълви Сара, после, осъзнала как ще му прозвучи това, побърза да добави: — Имам предвид само дефиницията.

— Такъв бях, дефиницията няма значение — сви рамене Греъм. — След като прочетох писмото му реших, че трябва да се разтоваря пред някого. Че това ще ми донесе облекчение. Баща ми беше най-подходящия обект, тъй като именно той бе причинил толкова мъки на семейството ми… А после ми пише едно хубаво и прочувствено писмо — очевидно разчитайки на чувствителната ми душа! Реших, че не само ще му кажа какво мисля, но и хубавичко ще го ступам!

— В буквалния смисъл? — изви вежди Сара. — Наистина ли го ударихте?

— Не, но май трябваше да го направя. Казах му, че е мръсник и гадняр, който има нахалството да прави опити за контакт…

Според Сара младият мъж изобщо не си даваше сметка, че е станал и развълнувано крачи напред-назад.

— Сякаш беше сигурен, че може да ни накара да забравим миналото, да забравим гадната му постъпка. Дали пък не е очаквал, че ще му простя? Че ще го приема с отворени обятия? Живей си живота, Сал, но не се докосвай до моя! — това исках да му изкрещя. — Нямам желание да те накарам да се чувстваш по-добре — нито сега, нито когато и да било! Не ме интересува как се чувстваш, нямам никакво намерение да ти ставам приятел! Мразя те, човече! Нима не виждаш, че не мога да те понасям?

И наистина крещеше. После се овладя, тишината в малкото помещение изведнъж ги засмука като вакуум.

Греъм дишаше тежко, очите му се плъзнаха по посока на Сара, после отново побягнаха встрани.

— Да, набих го… — промълви на пресекулки той. — Спуках го от бой!

Тя не каза нищо. Той пристъпи към умивалника в бокса, наплиска лицето си с вода и тихо промълви:

— Извинете…

— А той какво направи? Как реагира?

Греъм се облегна на кухненския плот и скръсти ръце, масивните му рамене леко увиснаха.

— Каза, че съм прав. Разплака се… А аз се зарадвах, че плаче. Каза, че ужасно съжалява… — Лицето му се разкриви в мъчителна гримаса: — А аз, както можеше да се очаква, студено му заявих, че съжалението не е достатъчно… Че проклетото му съжаление не променя нещата…

Тя помълча малко.

— А после какво стана?

— Тръгнах си.

— А как тогава…

— Това стана по-късно…

 

 

В малката уличка срещу блока имаше един стар маркуч — точно там, където паркираше камионетката. Беше останал от работниците, които ремонтираха сградата на съда и Сал Русо си го присвои. Беше го свързал с близкия пожарен кран и с негова помощ миеше каросерията на камионетката, доста замърсена след петъчния пазарен ден. Нямаше накрайник, но Сал контролираше посоката на струята с палец и това очевидно му доставяше удоволствие, въпреки че ставаше вир-вода. Животът му течеше сред морските пръски и миризмата на риба — това беше просто част от него…

Захапал отдавна угасналия фас на пурата си, той тананикаше под нос неясните и очевидно непълни строфи на „Сладката Бетси от Пайк“. Вече бе успял да ликвидира последните глътки „Карло Роси“, останали на дъното на големите, побиращи цял галон шишета, които клиентите не бяха довършили. Денят в разгара на лятото беше дълъг, до залез-слънце имаше още поне два часа. Вятърът подхващаше водната струя и запращаше ситни пръски в лицето му. Зъбите му захапаха фаса още по-здраво, на лицето му се появи усмивка. Хубав ветрец! Измести се встрани и насочи струята към стъпалата на кабината.

В първия момент реши, че вижда наяве един от епизодите, които често сънуваше. Някакъв неясен силует застана между него и ослепителния диск на слънцето, очертанията му бяха неясни като предчувствие. Той се отмести крачка встрани и присви очи.

— Греъм?

— Здрасти, тате.

Сал прегъна маркуча, струята спря. Не беше виждал сина си от онзи далечен ден във Виро, превърнал се в глупава грешка. После отиде да го види как играе и вече не можеше да се спре. Може би е изтекло достатъчно време, рече си. Може би Греъм ще го разбере. Но се оказа, че греши.

А сега той е тук.

— Какво има? Майка ти добре ли е?

Не можеше да си представи друга причина за внезапното посещение на сина си. Особено след последния път. Хелън сигурно е умряла и Греъм е дошъл да му съобщи тъжната новина.

— Мама е добре — отвърна Греъм и пристъпи от крак на крак. — Аз… Аз дойдох да ти се извиня. Съжалявам…

Светът изведнъж се сви, готов да се сгромоляса. Но Сал само примигна и кимна:

— Ами… Добре… Но както ти казах тогава, ти беше прав… — Пръстите му освободиха сгъвката, водната струя плисна върху кабината. — Как я караш?

Синът не отговори веднага и той бе принуден да го погледне.

— Не особено добре, ако трябва да бъда откровен…

Струята продължаваше да шиба кабината.

— Знам, че те отрязаха — рече Сал.

— С право, защото се провалих — отвърна синът му. Чертите на лицето му окаменяха: — Вече съм прекалено стар, а тази игра е за хлапета… Проявих глупост. Цялата работа беше глупост.

— Може би — кимна Сал. — Ако това те утешава, глупостта си я получил в наследство от мен… На твое място сигурно щях да постъпя по същия начин, сто на сто щяха да порежат и мен… Дано сега ти олекне…

— Наистина ми олекна — кимна Греъм, а по устните му пробяга нещо като усмивка. — Благодаря…

— Няма за какво. Гладен ли си? — Отново прегъна маркуча, свободната му ръка бръкна в джобчето на ризата и измъкна пачка банкноти.

 

 

Сал имаше запазена маса в ресторант „САЩ“ — малка и доста уединена, поставена в най-тясната точка на триъгълното помещение. Ресторантът се намираше в сърцето на Норт Бийч, само на половин пресечка от бар „Джино и Карло“, в който нищо не беше пипнато от десетилетия насам, или поне откакто се помнеше Сал. В подобни кръчми човек все още може да се нахрани добре за десетина долара.

Бяха на третата гарафа червено. Чашите приличаха на театрален реквизит, Сал бе увил своята с длан. Нощта на туристическите атракции властваше само на метър отвъд стъклото на витрината, улицата бе залята от разноцветни светлини.

— Не зная дали въпросът „защо“ изобщо съществува — промърмори Сал. — Такъв въпрос може би никога не е стоял… Не знам…

— Трябва да е стоял, Сал. Не можеш просто да…

— Можеш, момчето ми, можеш… Понякога се получава така, че ставаш от сън и изведнъж разбираш, че си друг човек. Заемаш се с обичайната си дейност, после нещо ти става… Нещо, което променя представата, която имаш за себе си… И всичко се сгромолясва. Всичко, което те е крепило до този момент.

— Какво е станало? Може би мама си е намерила любовник?

— Проблемът не беше в майка ти — поклати глава Сал. — Проблемът беше в мен. Изведнъж си зададох въпроса кой съм аз. — Поднесе чашата реквизит към устните си, очевидно за да спечели малко време: — Беше нещо много по-сложно от една любовна авантюра…

 

 

— И какво се оказа? — попита Сара.

Наближаваше полунощ, макар че никой от двамата не си даваше точна сметка за времето. Седяха на пода с подвити крака, един срещу друг.

— Така и не разбрах — поклати глава Греъм. — Той каза, че нямам представа колко неуверен човек е била мама, и всъщност още си е такава… Това страничен човек не може да го усети, но ние — децата й, го усещахме добре. Особено след като поотраснахме. Днешните пластични операции са само част от тази неувереност… Човек, който познава себе си, едва ли ще прибегне до подобни неща.

Очевидно му стана неудобно от тази елементарна психология, очите му се сведоха надолу.

— Но тя го обичаше… Обичаше го въпреки огромната разлика във възпитанието им, в начина на живот… Макар че тази разлика им пречеше да бъдат наистина близки…

— В смисъл?

— В смисъл че мама никога не би се качила на лодката му. В смисъл че Сал никога не би я завел някъде, където се изисква прилично облекло. Освен това нещата опираха и до парите. Мама беше свикнала с вещи, които се купуват, а Сал — с такива, които сам можеш да си направиш… Това е огромна разлика…

— Но все пак са се разбирали, нали?

Той кимна.

— Никога не са били приятели, както се получава в някои семейства. Но той я обичаше и знаеше как да поддържа същото чувство у нея…

— Как да я накара да го обича?

— Така твърдеше той…

— И как го е правил?

— Чрез силата. Имал е по-силна воля от нея.

— И тя го е обичала заради това?

— Да. Мисля, че в случая с мама това е напълно възможно.

Изобщо не стигнаха до виното. Пълните им чаши така и си останаха забравени на паркета край дивана. Греъм все така се опитваше да си обясни как се е стигнало да разрива между родителите му.

Значи не беше от алкохола, не беше и поради късния час. Но той усещаше все по ясно светлините и сенките, пробягващи по лицето на Сара, гледаше меките очертания на устните й, галеше мислено кичурчето, спуснало се над дясната й скула.

 

 

В очите на Сал танцуваха искриците на спомените.

— Разбираш ли? Аз знаех кой съм. Вътре в себе си бях щастлив. Бях личност… Е, неудачник, разбира се — все още съм такъв. Но знаех кой съм, откъде съм, къде ми е мястото. А с майка ти не беше така. Вечно търсеше някаква сигурност, никога не знаеше дали е стъпила на земята… Мисля, че не беше усвоила нищо от живота на родителите си… Всъщност, сигурен съм в това. Е, учила е в престижни колежи, обличала се е с хубави дрешки, имала е подходящи приятели. Но всичко това е било напразно, с нищо не й е помагало… Тя стана щастлива едва когато заживяхме заедно. Не беше много очарована от начина ни на живот — без пари, без контакти с достопочтеното „добро“ общество. Но вас, децата, ви обичаше…

— А теб? Мислиш ли, че продължава да те обича?

Баща му се наведе над масата, от него лъхна на риба и евтино вино. Но въпреки това, въпреки протърканите дрехи и наболата четина, въпреки дребните рибени люспици, полепнали по лицето му, Сал излъчваше самоувереност и сила.

— Вече ти казах — изръмжа той. — Аз я направих човек.

Греъм извъртя очи и баща му се засмя.

— Вярно е — рече той. — Но не за това става въпрос… — Греъм така и не беше докоснал своето спумони^[1] и то се беше превърнало в розово-кафява каша на дъното на металната купичка. Сал я придърпа към себе си и взе лъжицата: — Вечно я обземаха съмнения, знаеш… „Тук ли ни е мястото“, „Родителите ми може би са прави“, „Накъде вървим?“… Ей такива неща… Аз също си задавах някои въпроси, всъщност само един… Още ли я обичам така, както в началото? Въпрос, на който имах само един отговор… — Главата му тъжно се поклати: — Да, през цялото време. През цялото шибано време аз лудо я обичах, Греъм!

— И знаеш ли какво ще направя? — Лъжицата отново потъна в разтопеното спумони. — Ще й кажа, че съм бил сигурен в това. Че всъщност точно това е искала и тя, дълбоко в душата си. Че истинският живот е именно това — децата, къщата, тревогите около тях. Само тези неща са я правили щастлива. Дори и подсъзнателно, тя го е усещала. Ще й кажа, че съм я обичал не заради разни глупости, а заради самата нея…

Облегна се назад, почеса се по брадата, опипа устните си. Най-сетне, след толкова години, бе получил възможност да говори за своите чувства, да ги сподели с първородния си син. Вълнението му беше дълбоко, беше истинско.

— Това беше една постоянна война, Греъм. Нямаш представа за размерите на подобен конфликт. Между начина, по който е била възпитана и животът, който водеше… Винаги ми се струваше, че е с единия крак навън, готова да се върне при родителите си. По тази причина нямах право на никакви колебания, на никакви съмнения в себе си. Допуснех ли ги дори за миг, тя щеше да изгуби вярата си в мен. Ако дори за миг бях престанал да се държа по начина, в който вярвах, тя щеше да се превърне в развалина. Без възможност за самостоятелни решения, без възможност изобщо да живее… Не беше мечтала за подобна ситуация, разбира се. Всичко зависеше от това, кой съм аз…

— А кой беше ти?

Той въздъхна, думите му прозвучаха като неясен шепот. Вярваше на спомените си. Знаеше кой е бил.

— Бях Сал Русо. Никога не успях да спечеля много пари, нито пък да променя света. Но бях добър човек. Бях здрав и силен, работех като вол, не лъжех никого. Обичах майка ти с цялото си сърце. Все прости неща, обикновени неща… Но тя имаше нужда именно от тях, тя имаше нужда от мен такъв, какъвто съм… И аз бях такъв.

— Тогава защо нещата се развиха по този начин?

Очите на Сал пробягаха по препълненото заведение, очевидно му трябваше време да намери отговор на този въпрос. Или да го скрие. После от гърдите му излетя тежка въздишка, раменете му се присвиха.

— Предполагам, че изгубих своята увереност. В един момент разбрах, че вече не мога да се правя на нещо специално…

— Но защо?

— Защото престанах да бъда…

Това всъщност не беше отговор, а нещо като неизказан въпрос. Може би по тази причина Греъм продължи да го притиска:

— Ами ние? — попита той. — Аз, Деб, Джордж? Как така ни обърна гръб и си тръгна? — Пресегна се през масата и докосна ръката на баща си: — Не искам да ти късам сърцето, не за това съм тук… Искам да разбера, това е всичко!

— И аз бих искал, Греъм… Ако можех, без колебание бих изживял отново това време, до последната минута. Без да съм сигурен, че няма да допусна същите грешки. Много ми се ще да хвърля вината върху майка ти, но не мога. Вината е моя. Трябваше да се боря с нея докрай…

Греъм беше дълбоко разтърсен. До този момент знаеше една-единствена версия — баща му просто не искал да има нищо общо с децата си. Толкоз. Точка по въпроса. И, естествено, не беше направил никакви усилия за обратното. Поне Греъм не беше чувал за такива усилия…

— Какво искаш да кажеш? — попита на глас той. — Как така трябвало да се бориш с мама?

Реквизитът се беше изпразнил. Празни чаши за вино, празни купички за сладолед, засъхнали чашки от кафе. Но редовните посетители на ресторант „САЩ“ имаха привилегията да стоят колкото си искат, дори и без консумация. Никой с нищо не ги притесняваше.

Сал положи ръце върху покривката, преплети пръсти, кокалчетата им побеляха от напрежение.

— Не зная как точно да се изразя — промърмори той. — Но когато стигнахме до разрив, когато магията престана да действа, майка ти… как да кажа… майка ти ме предаде… До този момент се беше опълчила срещу всичко, на което я бяха учили, защото аз успях да я убедя, че нашият живот е по-истински, по-благороден, по-добър… А когато това престана да действа, тя, предполагам, е трябвало да направи своят избор… Да ме намрази. Аз я бях предал, аз се бях превърнал в злия демон…

— Тя ли ти забрани да ни виждаш?

Сал очевидно не прие този израз. Грешката не беше на Хелън, а негова.

— Беше просто предпазлива. Не искаше да разбия и вашия живот, както го сторих с нейния…

— И ти се примири?

— Бях на дъното, Греъм — рече с въздишка той. — Не струвах и пукната пара. Допусках, че майка ти е права. Беше ми тежко, много тежко… Все пак направих няколко опита, но тя категорично се изпречваше на пътя ми. И накрая просто вдигнах ръце…

Греъм все още държеше ръката на баща си. Пръстите му леко се стегнаха.

— Как можа да постъпиш така?

Очите на Сал се заковаха в неговите.

— Животът ми нанесе няколко доста тежки удара, Греъм… Предполагам, че изгубих кураж и просто не посмях отново да изляза на ринга… Разбираш ли за какво говоря?

— Мисля, че разбирам — кимна Греъм. — Отчасти и аз се чувствам така. И може би затова дойдох да те потърся…

 

 

Излязоха навън, спряха на същото място, на което няколко часа по-рано Харди и Греъм бяха изпили по една бира. Въпреки значителното захлаждане Греъм си остана бос и по гащета, а върху тениската си бе наметнал тънко яке. Сара се беше облегнала на уличния стълб с ръце, натикани в джобовете.

— Ето как отново станахме приятели — обобщи Греъм. — По онова време се чувствах доста зле, просто не знаех към кого друг да… — замълча, но смисълът на неизказаното беше съвсем ясен. И той, подобно на баща си, се беше отчуждил от всичко и всички, и той се беше люшкал в безпътица… Да потърси близостта на Сал е било най-естественото нещо на света.

— Бих искала да го познавам — промълви Сара.

— А аз се радвам, че все пак го опознах — отвърна той, после някак срамежливо добави: — Беше голям човек…

— Но онази вечер в Норт Бийч… — Сара замълча за миг, после вдигна глава: — Беше ли вече болен от Алцхаймер?

— Тъкмо там е работата — кимна Греъм. — По нищо не му личеше, изглеждаше съвсем нормално. Но симптомите вече бяха налице. Това го разбрах по-късно, когато станахме… Когато започнах да го виждам. Естествено, нещата вървяха към влошаване, но той се справяше…

Сега е моментът да се върна към разследването, рече си Сара. Но веднага усети, че няма сърце да го направи.

— Много ли беше зле накрая? — тихо попита тя.

— Не беше Алцхаймера — отвърна Греъм. — БА нямаше време, за да го убие… — Главата му тъжно се поклати: — Най-странното е, че много си приличахме… Първородни синове, атлети, обречени на провал. Дори сега… — Млъкна и остави мисълта си недовършена.

— Какво дори сега?

— Дори сега, въпреки всичко, което се струпа на главата ми — уволнение от съда, провал в бейзбола, пълна безработица, следствие и арест — аз пак съм си същия… Зная кой съм, живея в хармония със себе си. Проблеми имам единствено с реакцията на околните…

Изрече всичко това спокойно, напълно убедително. За непредубеден слушател думите му биха прозвучали напълно нормално, но Сара усети какво се крие зад тях: самота. Дълбока самота, липса на близък човек, пред когото да излее душата си. Сал е бил такъв човек, но Сал е мъртъв…

В усмивката му имаше не толкова подкана, колкото въпрос.

— Всичко това кара човек да бъде предпазлив, нали?

— Аз също съм първо дете, атлетка, с ясна представа за себе си — усмихна се в отговор Сара и най-сетне заряза официалния тон: — Чувал ли си какво представлява тайното ръкостискане?

— Не съм много сигурен…

Тя се отлепи от уличния стълб, взе ръката му и я поднесе към лицето си. После разтвори дланта, закова очи в неговите и лекичко я близна…