Джон Лескроарт
Право на милосърдие (19)

Осемнайсета глава

Сара не беше сигурна чия беше идеята, но по някакъв начин и двамата стигнаха до решението да прекарат един последен уикенд заедно, след което Греъм ще се предаде.

Разбира се, нямаше да останат в Сан Франциско, където опасността беше прекалено голяма. Сара вече се чувстваше толкова компрометирана, че не виждаше какво ще променят два дни, особено когато става въпрос за събота и неделя.

Греъм имаше един съботен турнир оттатък Залива. Ако отборът му спечелеше, той щеше да получи доста пари — нещо особено важно сега, в навечерието на процеса. В девет и четвърт сутринта паркираха пред стадиона — един комплекс с няколко терена, разположен в низина, заобиколена от красиви зелени хълмове. Греъм отвори багажника и измъкна дългия сак с бухалките и екипа. В същия момент към колата с лек тръс се насочи строен мъж в марков екип за джогинг, златна верижка на врата и слънчеви очила.

— Не мога да повярвам! — провикна се той. — Просто не мога да повярвам, че те виждам тук!

— Здрасти, Крейг, как си? — изправи се Греъм, после сви рамене: — Тук съм, защото имам мач…

Очевидно мъжкото му самочувствие бързо се възстановяваше. Сара почти не можеше да познае човека, с когото бе прекарала изминалата седмица, за когото беше жертвала всичко. Изведнъж се бе превърнал в невъзмутим атлет, който не се нуждаеше от ничия подкрепа. Сърцето й тревожно се сви.

Другият, Крейг, продължаваше:

— Доколкото съм осведомен, отминалата седмица е била тежка за теб, нали? Аз мога да се похваля, че познавам доста важни личности, но нито един от тях не е излизал на корицата на „Тайм“!

— Празна шумотевица, която може да се случи на всеки — сви рамене Греъм. — А аз съм тук, за да играя, това е всичко. — Прегърна Сара през рамото, за да я включи в разговора, после добави: — Това е Сара Евънс, моята приятелка. Сара, запознай се с нашия спонсор Крейг Айсинг.

Сара се здрависа със стройния мъж, вътрешно удивена от младостта му. Беше горе-долу на тяхната възраст, на не повече от четирийсет. От разговорите си с Греъм бе останала с впечатлението, че този безспорно заможен тип трябва да е поне на петдесет.

Половин час по-късно ближеше сладолед на фунийка и гледаше разгрявката. Айсинг се появи отнякъде и се настани до нея.

— Отдавна ли сте приятелка на моята звезда? — непринудено попита той.

— От около две седмици.

— В града ли живеете?

— Да — кимна тя и го погледна над слънчевите си очила: — А вие как го открихте?

— Познавах се с баща му.

— Сал?

— И вие ли го познавахте?

— Само от разказите на Греъм.

— Ясно. Много интересен тип. Искам да кажа — беше… Жалко, че свърши така. Разказваше страхотни вицове. Той ми каза, че Греъм са го отрязали от А група и не е зле да го пробвам. Радвам се, че го послушах. Момчето ми изкара сума пари…

— Много хубаво.

— Той е зряла личност, знаете. Роден лидер.

— Аз вече го харесвам, Крейг — усмихна се тя. — А как се запознахте със Сал? Купувахте риба от него?

— Не — поклати глава елегантният мъж, после понижи глас: — Той имаше протекции, знаете… Носеше ми късмет.

Сара усети как косъмчетата на тила й леко настръхват.

— Какво означава протекции?

Мачът започна, един от защитниците на „Хорнетс“ нанесе силен удар по топката и я изпрати дълбоко в полето на противника. Айсинг скочи на крака. Сара го изчака да седне и повтори въпроса си:

— Какви протекции, срещу какво? Изгарям от любопитство, когато чуя за такива неща…

Очевидно горд, че може да предложи информация на едно хубаво момиче, Айсинг охотно се зае да обяснява:

— Имаше връзки навсякъде. Не зная как го правеше, но наистина имаше връзки с много високопоставени личности. Благодарение на тях никой не го закачаше, въпреки външния му вид и това, с което се занимаваше…

— А вие как се запознахте с него?

— Чрез един приятел. Греъм може би ви е казал, че се занимавам със залози, а също и с някои други неща. Понякога се налага да се прехвърлят пари от едно място на друго…

— И Сал го е вършел, така ли?

Той закачливо я докосна по коляното:

— Ама и вас си ви бива, Сара! Да, така беше… Давахме на Сал по някоя книжна торба с банкноти и той я занасяше където трябва, срещу съответния хонорар, разбира се… Но преди известно време спря, вероятно защото си е давал сметка, че започва да забравя… Беше изключително съвестен и явно не е искал да губи парите на хората.

Ето откъде са всички онези имена и телефонни номера в квартирата му, помисли си Сара. Не са били на доставчици на риба, а на комарджии!

— Греъм беше ли в течение? — попита на глас тя.

— Не знам, питайте него — отвърна Айсинг, после започна да рови из джобовете си. — Ето ви една картичка… Не ме разбирайте погрешно, но искам да я вземете… Вие с Греъм сте близки, нали?

— Доста — сви рамене тя.

— Е, звъннете, в случай че не ви потръгне заедно… Мога да ви предложа доста приятни неща.

— Личи си — усмихна се тя. — Ще го имам предвид.

 

 

Харди набра номера на Глицки в събота сутринта, веднага след като стана от сън. Искаше още веднъж да му се извини. Насреща вдигна бавачката, която поясни, че лейтенантът е зает и не знае кога ще се освободи. Той я помоли да му предаде, че се обажда приятелят му Харди, който се чувства като конски задник и моли за прошка. Остана с впечатлението, че жената едва ли ще предаде думите му дословно.

После, просто за разнообразие, набра номерът на Греъм Русо. Резултатът беше точно такъв, какъвто го очакваше — нула.

Франи му напомни, че децата са поканили няколко свои приятелчета у дома, а тя трябва да ходи на редовните си съботни занимания по някаква разновидност на аеробиката. Което означаваше, че е негов ред да бъде бавачка.

Нали те предупредих! Нима си забравил? Не съм, рече той, макар това да беше чиста лъжа. После добави, че просто искал да я подразни.

В крайна сметка се оказа, че трябва да дундурка хлапетата в продължение на цели три часа. Франи непрекъснато му повтаряше, че не трябва да се чувства като бавачка, защото става въпрос за собствените му деца и той не е при тях само за да ги наблюдава. Той е техен баща, той трябва да помага на развитието им, да ги напътства и ръководи…

Права си, казваше той при всеки разговор на подобна тема. Понякога дори си вярваше. Но имаше случаи — например когато пет хлапета под десетгодишна възраст започват някакъв дълъг и сложен маскарад с всички възможни възглавници, одеяла и играчки, пръснати по килима — при които ролята му на родител се свиваше до ролята на обикновена бавачка и нищо повече. Защото нито собствените му деца, нито приятелчетата им изглеждаха въодушевени от идеята да бъдат напътствани и ръководени от когото и да било…

Разбира се, това съвсем не означаваше, че му е спестена ролята на бавачка, тъй като по време на тези игри имаше много викове, кискания и боричкания. Толкова много, че ако не играеше тази роля, къщата щеше да бъде срината до основи и дълбоко погребана — точно както Помпей е бил погребан под лавата на Везувий.

Франи най-сетне се прибра. Полуобезумял от нерви, Харди я попита дали ще има нещо против, ако излезе да се поразходи. А дори и да потича.

Допреди три години беше фанатичен привърженик на бягането за здраве и не пропускаше нито ден. Шесткилометровият му маршрут минаваше по Трийсет и четвърто авеню до плажа, после поемаше на юг до Линкълн, на изток до парка Пресидио, през парка Голдън Гейт и обратно до дома.

Франи го предупреди, че не бива да поема по този маршрут, тъй като отдавна не е бягал. Според нея му трябвало поне една седмица подготовка, главно чрез упражнения по аеробика. На което той отвърна с тарзанско тупане по гърдите (предизвикало бурния смях на хлапетата) и снизходително я увери, че е в страхотна форма и след четирийсет и пет минути отново ще си е у дома.

Никога не се беше замислял за физическите упражнения, те просто бях част от ежедневието му. Вероятно по тази причина днес, малко след като остави зад гърба си няколкото пресечки по посока на плажа, изведнъж се почувства на ръба на изтощението. Не беше от хората, които могат да бъдат спрени от физическия дискомфорт, винаги бе мислил, че подобен дискомфорт се преодолява с усилие на волята. По тази причина свърна на юг и продължи да тича.

Ядосан не на шега от паренето в дробовете и болките в мускулите на краката, той тръсна глава и реши да покаже на ленивото си тяло кой командва цялата операция. Излезе от добре утъпканата пътечка край плажната ивица и затича направо по пясъка.

Когато километър и половина по-нататък най-сетне спря и се увери, че бодежите в гърдите му не се дължат на фатален инфаркт, състоянието му беше буквално плачевно. Не може да направи нито крачка повече, а на всичкото отгоре не носеше нито пари, нито ключове.

Това означаваше, че се намира в най-отдалечената точка от дома си, прорязван от агонизираща болка, без документи за самоличност, без пари за такси. Налагаше се да върви бавно, накуцвайки като инвалид…

Я по-добре да тръгвам, рече си той. Завръщането няма да е нито лесно, нито бързо. Минаваше обед, вятърът откъм океана започваше да набира сила. Екипът му изпълняваше отлично предназначението си — да спира вятъра. За съжаление обаче задържаше и потта, която бързо се вледеняваше по разгорещеното му тяло.

Никога няма да се прибера у дома, проплака съзнанието му. Ще си умра тук, на пясъка, напълно окуцял. Ситните песъчинки запълваха порите на кожата му като фин цимент, тялото му бавно се вцепеняваше.

В главата му изплува една ясна, напълно реалистична картина: няколко поколения по-късно, когато туристите отново ще се тълпят в Сан Франциско, мнозина от тях ще пускат монета от четвърт долар в автоматичните бинокли на Клиф Хаус, ще се възхищават на плажната ивица и ще се чудят каква е тази фигура с човекоподобни очертания върху пясъка, появила се внезапно някъде в края на деветдесетте — един паметник от втвърден пясък, символизиращ кекавостта и глупостта на средната възраст у човека…

Прибра се у дома след около час и половина. Взе душ, направи още един безуспешен опит да се свърже с Глицки и Греъм, после легна на дивана и спа около двайсетина минути. Очевидно щеше да оцелее, макар че следващите дни и седмици се очертаваха като особено тежки…

 

 

Вечерта имаше „среща“ с Ребека. Бяха разширили традицията на „срещата в сряда“ и върху децата си — Харди с Бек, Франи с Винсънт, и тази дума имаше особено емоционално звучене в семейството.

Отидоха в Норт Бийч. Бяха си резервирали маса за вечеря, но дотогава имаше достатъчно време и за разходка. Бек носеше ярка рокличка на цветя в зелено и розово, отдолу имаше бял чорапогащник и високи обувки от черна кожа. Зачервена от възбудата да бъде в света на възрастните заедно с баща си, тя го държеше за ръката и го водеше напред, из тесните улички на китайския квартал, изпълнени с живописни ресторантчета, пред които висяха цели патици, метални съдове със странни на вид зеленчуци, кофи с риба и живи пилета в дървени клетки.

— Може ли да влезем някъде?

— Разбира се.

Дребничката азиатка пред тях издаде някаква непонятна заповед на мъжа зад тезгяха, той измъкна една костенурка от кофата до себе си и започна да я обработва. Вършеше го невъзмутимо и с леко отегчен вид — сякаш това беше най-обикновената храна на света.

— Не знаех, че костенурките се ядат — прошепна с респект Ребека, когато отново се озоваха на улицата.

Харди купи една орхидея от продавача на ъгъла, после се наведе и внимателно я прикрепи в косата на дъщеря си.

Прекосиха транзит и в пълно мълчание района на туристическите атракции, които предлагаха главно стриптийз във всичките му разновидности, Ребека стискаше ръката на баща си. По същия начин се справиха и с театрите по Бродуей, пред които кресливи хора тикаха листчета с програмата в ръцете на минувачите, прекосиха тунела и се озоваха пред „Алфредс“.

Настаниха се на масата, Бек дари баща си с ослепителна усмивка. Русата й коса бе прибрана назад и разкриваше широкото чело, което обикновено не се виждаше от развените къдрици. Това я правеше да изглежда с три-четири години по-голяма, а маниерите й бяха просто безупречни.

— Каква кукличка! Какво очарователно дете! Вие сте щастлив човек! Трябва да се гордеете с дъщеря си!

Комплиментите бяха изказани така, че да ги чуе и Ребека. Тя ги прие с грациозна скромност.

— Благодаря.

— Истинско бижу, нали? Баща й положително се гордее с нея!

Беше му малко трудно да свърже изтънченото момиченце на масата срещу себе си с омазаното от главата до петите с конфитюр демонче, което едва тази сутрин вилнееше из къщата. Но веднага си даде сметка, че и той самият — добре изглеждащ мъж с тъмен костюм и безупречно изгладена риза, едва ли има нещо общо с накуцващия нещастник, който само преди няколко часа се влачеше из Оушън Бийч и зъбите му тракаха от изтощение.

— За дамата? — попита келнерът.

Бек си поръча плодов коктейл „Шърли Темпъл“ във висока чаша за мартини — същата като на баща си, избрал „Бомбай“. Чукнаха се.

— За теб — рече Харди. — Адски ми е приятно, че сме тук.

— И на мен — сведе очи Ребека, отпи една глътка и остави чашата си на масата. — Тате, защо този човек, на когото помагаш, е убил баща си?

Господи, вече и бебетата знаят! — рече си със скрита въздишка той.

— Не съм сигурен, че го е сторил…

— В училище казват, че е той.

— Така ли?

Тя тържествено кимна.

— Защото татко му е бил болен… Доста поспорихме по този въпрос. Децата казват, че го е убил, защото бил много болен. Но аз зная, че няма да те убия, дори и да си много болен… Защото после няма да те има, нали?

— Така е, няма да ме има — кимна Харди, опитвайки се да напипа верния тон. — Много ли мисли по този въпрос?

— Доста — сви рамене тя. — След като му помагаш, значи си убеден, че не е направил нищо лошо, нали?

— Мисля, че такова нещо не е непременно лошо, скъпа — внимателно отвърна Харди. — Зависи от човека, който е болен. В смисъл дали той желае да умре, или не…

— Но ако желае да умре, значи желае да изостави и сина си…

— Ами… Не е точно така — отвърна Харди и прокара пръст по покривката. — Но как да постъпи, ако изпитва непрекъснати болки? Как трябва да постъпя аз, ако съм на мястото на такъв човек? Ти не би искала да живея в мъки, нали?

— Но не бих искала и да умреш!

Той се протегна през масата и потупа ръката й:

— Само си приказваме, Бек. Аз нямам никакво намерение да умирам, разбираш ли? Става дума за бащата на моя клиент, който е бил много стар и много болен. Според мен той е искал да умре и се е нуждаел от помощта на сина си. Просто защото не е имал доверие на никой друг.

— Добре, но защо ще го съдят, след като в това няма нищо лошо?

— Защото законът казва така. Но има случаи, при които забранените от закона неща не са непременно лоши. Те просто противоречат на закона… — Чу се отстрани и изведнъж се запита дали наистина вярва в тези думи. Ако беше прокурор, със сигурност нямаше да се интересува от подобни незначителни нюанси. За стотен път се запита дали наистина започва да мисли като адвокат на углавен престъпник и дали това наистина му харесва.

Но от възбуденото личице на Ребека личеше, че тя няма никакво намерение да изпуска нишката на разговора.

— Какви са тези неща, тате? — попита тя. — Как така не са лоши, а едновременно с това нарушават закона?

Той се напрегна да открие подходящ пример.

— Нали видя онези места с плакати на голи жени, покрай които минахме преди малко?

— Да, отвратителни са.

— Може би наистина са отвратителни, но не нарушават закона. Ти можеш да не одобряваш този начин на живот, да не харесваш подобни неща. Да си наистина убедена, че те са лоши. Но това не означава, че те нарушават закона. — Стисна пръстчетата й между своите и добави: — Сигурна ли си, че искаш да говорим на тази тема? Не е ли прекалено сериозна за момиче като теб?

— Тате! — недоволно се намръщи Бек. — Аз съм на девет години и мисля за много неща!

— Знам, знам — усмихна се той на малкото човече срещу себе си, което, вероятно по наследство, искаше да открие за себе си какво е добро и какво е лошо. Примерът, който й даде, не беше особено подходящ. В него се долавяше нещо подозрително от морална гледна точка, което обаче не влизаше в противоречие със закона. Трябваше му друг — по-ясен и по-конкретен.

— Добре, нека разгледаме нещата от друга страна — каза на глас той. — Когато казвам „лошо“, може би не използвам точната дума… Законът си е закон, нали така?

— Да.

— Законът представлява един сборник от точно определени правила. Нищо повече. Той съдържа добри правила и не чак толкова добри. А понякога и такива, които не си струва да бъдат наричани правила. Но работата е там, че добри или лоши, тези правила трябва да се спазват. Който ги наруши, получава наказание. Това също е правило.

— Ясно.

— Понякога обаче ние нарушаваме дадено правило просто защото сме убедени, че в него няма здрав разум, или, казано другояче — то е лошо. Но въпреки това ще получим наказание, защото никой няма право да нарушава закона. В такъв случай се изправяме пред съда да получим своето наказание, но вътре в себе си се надяваме, че хората най-сетне ще осъзнаят колко тъп е въпросният закон и ще го променят.

— Какво имаш предвид?

Харди отново се напрегна, за да открие подходящия пример.

— Знаеш ли, че преди известно време на чернокожите им беше забранено да се возят в един автобус с бели хора?

— Да — кимна Бет. — Пълна глупост!

— Глупост, но под формата на закон. Докато в крайна сметка се появява една жена на име Роуз Паркс и…

— О, знам, знам! — прекъсна го Бек. — Учихме го в училище. Качила се в автобуса и те започнали да стачкуват…

— Точно така. Това вдигнало достатъчно шум и законът бил променен. Чернокожите вече имали право да се возят в автобусите заедно с белите. Става въпрос за едно и също нещо (в случая то е добро), което в един момент е срещу закона, а след това не е… Тук не става въпрос за самото това нещо, а за закона. Схващаш ли?

— Да, напълно.

— Бас държа, че е така. И в случая с Греъм — моят клиент, става въпрос горе-долу за същото. Само дето не съм сигурен, че ще се стигне до същите резултати… Законът едва ли ще бъде променен чак дотам, че да можеш да убиваш майка си и баща си…

— Защо?

— Защото няма как да бъдеш сигурен, че имаш достатъчно основания да го сториш. Дали болният наистина иска да умре? Дали изобщо съзнава за какво става въпрос? — Харди реши да отпие глътка мартини, просто за да събере мислите си: — Защото има и друга възможност… Понякога грижите за болните са изключителни тежки и на хората може да им писне… В такъв случай не е много трудно да решат, че е време болните да си идат, нали?

— Но това е ужасно!

— Да, така е. Точно затова са законите, които трябва да предотвратяват подобни неща. Сложно е, Бек. В нашия случай просто се надявам, че Греъм е постъпил правилно…

Очите на детето се заковаха в неговите:

— Сигурно, тате. Аз съм убедена, че след като ти му помагаш, той е постъпил правилно!

— Убедена си, значи — засмя се Харди.

— Честен кръст!

 

 

Отношенията между Греъм и Сал невинаги бяха безоблачни.

— Кой си ти, че да нареждаш на баща си какво да прави? — изръмжа Сал. Беше едва десет сутринта, но той вече пиеше. Ръката му се стрелна напред, с очевидното намерение да го удари. — Аз съм бащата тук! Ти си моето сополиво хлапе и ще правиш каквото ти казвам, а не обратното!

Греъм с лекота избягна заплахата, но това беше единственото нещо, което направи с лекота.

— Имаме среща, Сал — рече той. — При доктора, забрави ли?

— Никакъв доктор! — отсече старецът. — Ще ми вземат книжката и тогава какво ще правя?

— Става въпрос за доктор Кътлър, Сал — търпеливо поясни Греъм. — Той ми е приятел и няма да ти вземе книжката. Ти си мислиш за онзи другият — Файнър…

— Файнър, Кътлър — все тая. Всички са един дол дренки. Никъде няма да ходя! — Настанил се на дивана със скръстени на гърдите ръце, Сал беше олицетворение на ината. На масичката пред него имаше бутилка, той я грабна и отпи направо от гърлото й. — Нали знаеш, че ми писна да ме бодат и ръчкат?

— Знам, татко — кимна с въздишка Греъм, тъй като и на него започваше да му писва. Според Ръс Кътлър болестта на Алцхаймер тепърва щеше да се влошава, пак по неговото мнение туморът в мозъка май щеше да се окаже единственото решение, просто защото не подлежи на оперативно отстраняване. Добра новина, няма що…

Не му беше до смях, но съвсем ясно улавяше иронията на ситуацията. Беше завел Сал на преглед при Кътлър, просто защото Алцхаймера се развиваше и баща му започваше да става непредвидим. Искаше да разбере дали може да го остави да си живее сам, или вече е време да постъпи в противния дом. Искаше да знае дали наближава момента, в който Сал ще се побърка напълно…

Макар да не беше специалист по болестта на Алцхаймер, Кътлър знаеше достатъчно за нея. Обикновено тя започва да се развива напълно незабележимо, с краткотрайни загуби на паметта, които постепенно стават по-чести и по-продължителни. Далечното минало се превръща в реалност, доста по-жива от настоящето.

Греъм най-много се измъчваше от хаотичността на пристъпите. В един момент баща му изпада в плен на забравата, а в следващия вече е напълно (или почти) нормален. Това неволно го караше да храни надежди, че положението не е чак толкова тежко и болестта може да отстъпи.

Допреди два месеца прекарваше почти цялото си свободно време със Сал. Обикаляше с него местата, на които продаваше риба, играеха карти, хапваха тук-там, разхождаха се. По време на тези контакти Греъм се опитваше да хване на фокус собствената си действителност. Задаваше си въпроса как да уреди живота си, къде му е мястото (ако изобщо има такова). Сал се държеше великолепно, като близък приятел. Мъдър, малко вулгарен, малко пияница, малко съветник — изобщо приятел…

После, изведнъж изчезваше. Почти в буквалния смисъл. Не можеше да го познае, отказваше да го приеме за син.

— Син, глупости! Не съм виждал синовете си повече от петнайсет години! Кого се опитваш да лъжеш, по дяволите? Какво искаш от мен? Паричките ми, нали?

Часове наред го чакаше във вонящото преддверие на „Лайънс Армс“, страхуваше се да не го изгуби в това състояние. И буквално се погубваше, независимо какво е състоянието на Сал…

В крайна сметка отиде при Ръс и научи, че тази хаотичност е част от развитието на болестта. Накрая мозъкът просто щеше да спре. Кога и как — никой не можеше да каже.

— Но дори и след този момент ще трябва да го посещаваш в болницата или санаториума — предупреди го Ръс. — А той ще те посреща с едно „здрасти“, сякаш сте се разделили вчера…

След това откриха тумора и трябваше да го подложат на съответните изследвания. Първото от тях беше насрочено за днес. Трябваше да разберат дали туморът е фатален и ако не е, доколко влияе върху развитието на Алцхаймера. Макар че не беше сигурно дали евентуалното облъчване на тумора няма да доведе до пълна загуба на паметта…

— Хайде, татко. Доктор Кътлър ни чака. Той е добър човек, освен това и приятел…

Но баща му не отговори. Беше полегнал на една страна, очите му бяха затворени. Върху предната част на панталоните му бавно нарастваше мокро петно — алкохол, или урина…

По дяволите! Греъм съзнаваше, че няма да издържи още дълго на всичко това. За пръв път се помоли на Господ да прибере този нещастен човек и да спести мъките му…