Джон Лескроарт
Право на милосърдие (39)

Трийсет и осма глава

Напусна кабинета на Джиоти малко след три. Неспособен да превключи на друга вълна, той измина пеш разстоянието до сградата на „Кроникъл“, спусна се в архивата и изчете всички материали за пожара, Палмиери и фамилията Джиоти.

Когато излезе, навън вече валеше като из ведро. Лишил се от транспорт, прекоси разстоянието до кантората си в центъра отново пеш, в резултат се измокри здравата. За два дни се бяха събрали двайсет и едно писмени съобщения, плюс десет минути от касетата на телефонния секретар. Процесът срещу Греъм Русо несъмнено беше дал силен тласък на кариерата му, макар че в момента непрекъснато си задаваше въпроса възможно ли е някой да търси услугите на такъв пълен идиот…

Къде се бяха объркали нещата? Какво беше пропуснал?

Наложи си да изхвърли от главата си всички подобни мисли. Денят не беше пълен провал — бе успял да открие Джоан Сингълтери и връзката й със Сал Русо. Децата й щяха да получат парите, оле!

Основният му проблем беше, че почти повярва на Марио Джиоти. Вълнението на съдията в края на разговора относно ролята на Сал в живота му беше неподправено искрено и успя да докосне съответната струна в душата му. Това беше моментът, в който Харди престана да бъде убеден, че слуша лъжи…

Убийството на Сал беше извън способностите на човек като Джиоти. Той не би могъл да планира убийството на когото и да било. Бе опитал да даде морално възмездие на пострадалите от една случайна смърт (която технически погледнато действително можеше да се нарече непредумишлено убийство). Той не беше хладнокръвен тип — от онези, които биха умъртвили жертвата си, дори ако тя е обречена. Животът и кариерата му в областта на правото просто изключваха това.

Но кой тогава е убил Сал?

В офиса притъмня и той щракна банкерската си лампа със зелен абажур. Чувството за вина, че не е отговорил на посланията вече не го глождеше, а направо късаше парчета месо. Явно ще трябва да жертва вечерята, за да може да се справи. Франи сигурно няма да се нацупи, тъй като едва снощи бяха прекарали една чудесна вечер заедно, а предишната вечер имаха гости и прекараха добре в компанията на приятели.

Ще трябва да свърши някаква полезна работа. Да даде тласък на бизнеса, да направи нещо, което си струва…

От гласа му Франи веднага разбра от какво се нуждае — от чувството, че е свършил нещо добро преди да се прибере у дома. Почти нямаше значение какво може да е то. Каза му да не се притеснява, каза му, че без проблеми ще се оправи и сама. Каза му, че ще го чака… Имала чудесна книга за четене, щяла да целуне децата вместо него…

О, за малко да забрави… Преди малко се обадила някаква кандидат-клиентка и Франи й казала, че Харди ще се забави в службата. Дала й номера, тъй че можел да очаква обаждане всеки момент…

Но сега, три часа по-късно, обажданията вече бяха цял порой. Харди нямаше никакво намерение да чака и тази клиентка. Който го търси, ще го намери…

През тези последни часове смътно долавяше обичайното раздвижване на долния етаж, което предшестваше края на работния ден. Сътрудниците във „Фрийман Асошиейтс“ напускаха кабинетите си по двама-трима, пресичаха преддверието покрай гишето на Филис, гласовете им отекваха и нагоре, по пустото стълбище, което водеше да уединената клетка на Харди.

В девет и половина свърши с телефонните разговори, провеждани почти изцяло с включени на запис машини. Изключение бяха един успокоителен диалог (всъщност, почти монолог) с някакъв доктор, срещу когото беше заведено дело, плюс два кратки разговора на живо, съдържащи предложения за бракоразводни дела, които Харди категорично отказа.

В момента си водеше бележки по няколко текущи дела във федерални съдилища, които бяха свързани с правото на доброволна смърт.

Работеше в почти пълен мрак, просто защото предпочиташе банкерската лампа пред полюлея. Зеленият абажур хвърляше успокоителен кръг светлина върху писалището и това му помагаше да се концентрира.

Облегна се назад и затвори очи. В сградата цареше дълбока тишина. Навън лудуваше вятър, запратените от него дъждовни капчици барабаняха по стъклото. Стана, протегна се и пристъпи към прозореца. В този час на денонощието Сътър стрийт беше почти пуста. Лимузина в тъмен цвят изчезна зад ъгъла, по тротоарите нямаше жив човек, асфалтът мътно проблясваше.

Върна се на мястото си, придърпа жълтия бележник и понечи да се заеме със следващото дело. После се спря.

Защо не се прибира у дома? Тези записки можеха да почакат. Ставаше късно, нощта беше неприятна. Макар да не беше свършил бог знае какво, най-сетне изпита чувството, че е компенсирал пропилените през деня часове.

Прозвуча звънецът на входната врата. Той се включваше само нощем, а самият факт, че някой го натиска в този час на денонощието, представляваше изненада. Може би защото единствените хора, които идват в кантората нощем, бяха шепа прекалено нервни сътрудници, които обаче си имаха ключове. Едва ли беше клиент, още повече че във фирмата нямаше никой друг, освен Харди. Вероятно е някой бездомник, който е потърсил укритие от дъжда и е опрял гръб на звънеца, рече си той.

Но звънецът прозвуча отново и той реши да провери. Стълбите към долния етаж бяха осветени съвсем слабо. Над огромното, подобно на пещера помещение на входния вестибюл мъждукаха една-две слаби крушки. Останалата част тънеше в полумрак и наподобяваше киносалон.

Спусна се по извитите стъпала, стигна до масивната входна врата и издърпа резето.

Навън нямаше никой.

Излезе на тротоара и се огледа. Никой. Присви очи да се предпази от дъждовните пръски и огледа паркираните наоколо коли. Задните им стъкла се бяха матирали от дъжда, но въпреки това се виждаше, че в нито една от тях няма хора.

Достатъчно, рече си той. Прибирам се у дома. Качвам се горе да си събера нещата, после се спускам отново тук, заключвам и отивам в подземния гараж за колата. Прибирам се у дома…

Задната врата на лимузината на Джиоти се отвори. Трябваше да позвъни, за да провери дали в сградата е останал някой. И да бъде сигурна, че светлината на третия етаж идва от кабинета на Харди. По всичко личеше, че кантората е празна, но предпазливостта не беше излишна. Офисите на долния етаж бяха тъмни.

След второто позвъняване човекът на третия етаж слезе да отвори, а после излезе и на тротоара. Беше Харди, макар че доста се различаваше от добре облечения адвокат, чиито снимки от съдебните заседания заливаха всички вестници, чиито хапливи реплики бяха станали достояние на половината щат… Този тук беше работната му версия — с разхлабена вратовръзка и разкопчана яка. Но без съмнение беше той. Това беше видно дори и през мокрия асфалт на пустата улица.

В кабинета му се раздвижиха сенки. Значи се беше върнал горе. Сега е моментът за ново позвъняване. Той пак ще слезе да отвори, и тогава…

Харди реши, че трябва да довърши трите страници, които му оставаха. В противен случай утре ще се наложи да изчете отново вече отхвърлените дванайсет, за да може да схване за какво става въпрос. А в момента нещата все още бяха в главата му — конкретни и ясни. Беше в крак със силогическия ритъм на встъпителната пледоария и нямаше смисъл да губи всичко това. Взе молива и започна да чете оттам, където бе прекъснал преди малко…

Разнесе се някакъв звук и той вдигна глава.

Сградата беше празна, подобни звуци не трябваше да има. Още повече че беше сложил резето на входната врата.

Но дали наистина го сложи?

Изведнъж не можеше да си спомни дали е извършил това просто механично действие. Не му беше обърнал внимание, тъй като се готвеше отново да слезе долу и…

Не, не беше го сложил. Но тъй или иначе щеше да се забави тук не повече от две минути…

Наистина се оказаха толкова.

Не чу нищо повече, може би защото бе потънал в текста пред себе си и забързано си водеше записки.

Най-сетне приключи, затвори папката и остави писалката.

Облегна се назад и вдигна глава.

В рамката на вратата се очертаваше неясен силует.