Бойд Морисън
Ноевият ковчег (9)

8

Когато спасителната лодка се върна на „Скотия-1“, над океана се беше спуснал мрак и мъглата бе обвила платформата като гъста пелена. Понеже вълненията в Северния Атлантически океан са изключително опасни, най-долното ниво на платформата се разполагаше на двайсет метра над повърхността, за да се сведе до минимум вероятността водата да повреди конструкцията. При намалена видимост и силно вълнение бе трудно лодката да се задържи точно под коша за евакуиране, ето защо им отне повече от половин час, докато всички се качат на платформата.

Локи искаше възможно по-скоро да се отърве от мокрия спасителен костюм, но трябваше последен да напусне лодката — изискваха го военната му подготовка и поетата отговорност. Преди да се качи в коша, той затвори люка, за да може лодката да бъде прибрана по-късно. Самата лодка не можеше да бъде привързана към платформата и заплава свободно в тъмните води.

Пилотът, вече в съзнание, бе пренесен в лазарета на платформата, придружен от помощник-пилота. След като го прегледа, лекарят установи, че пилотът е претърпял само сътресение на мозъка, което можеше да се лекува и по-късно на брега. Ето защо хеликоптерът на бреговата охрана се върна в Сейнт Джон, вместо да предприеме рисковано пътуване и кацане в условията на гъстата мъгла. Лекарят също така се погрижи за счупената ръка на помощник-пилота. Останалите пътници бяха пострадали единствено от леко измръзване. Локи се изненада, че няма сериозни травми. Беше прекарал във водата само минута, но още трепереше от студ.

Дилара Кенър отказа да я прегледа лекар и видимо се отнасяше към всеки с недоверие. Откакто бе казала на Локи, че иска да разговаря с него, и спомена за Ноевия ковчег, тя упорито мълчеше. Той предложи да се видят на закуска на следващата сутрин, но тя отговори, че трябва да говори с него незабавно. Единственото, което искаше, бе да си вземе душ и да й дадат чисти дрехи.

Локи и Грант я придружиха до каютата за гости, където Локи й даде работен комбинезон и ботуши. Докато тя си вземаше душ и отпочиваше, Локи си взе коженото яке, отиде в стаята си и се преоблече с чиста риза и джинси. Срещна Грант пред каютата на Дилара и му разказа за разговора им на спасителната лодка.

— Ноевият ковчег ли? — изненада се Грант. — Откачена работа. Има ли нещо за миналото ти, което не знам? С археология ли си се занимавал?

— Не, ако не се брои времето, в което съм търсил нещо за ядене в хладилника ти.

— Онова свинско по китайски беше отвратително. Или май беше пилешко?

— Мисля, че беше съвсем нова форма на живот. Изплаших се до смърт. Някои от тези храни бяха толкова стари, че хладилникът ти би могъл да мине за музей на антиките.

— Ако не е дошла тук, за да се съветва с теб по археологически проблеми, тогава за какво?

— Да пукна, ако знам. Не ми изглежда луда, проверих академичните й титли.

— Нещо определено я притеснява. Дума не обелва пред мен.

— По-добре да говоря насаме с нея. После ще ти кажа за какво сме си говорили.

Грант и Локи бяха приятели още от армията. Локи беше капитан, а Грант беше служил при него като старши сержант, преди да го приемат при рейнджърите. Няколко години след като Локи се уволни от армията с почести и основа своята инженерингова консултантска фирма, той убеди Грант също да напусне армията и да му стане съдружник във фирмата, която впоследствие се сля с още една компания. Двамата работеха заедно от две години и Локи би му доверил и живота си. Но сега чувстваше, че Дилара е била уплашена от нещо още преди хеликоптерът да катастрофира. Тя едва ли щеше да е достатъчно откровена, ако говореше и пред двамата.

— Няма проблем — отвърна Грант. — Имам още работа по проблема с баласта. До утре сигурно ще го оправя. Тъкмо ще имате време да се опознаете.

Дилара излезе от стаята за гости, но въпреки тъмните кръгове под очите й, вече не беше онази изтощена жена, която Локи бе спасил. Косата й бе вързана на конска опашка и макар че скулите й още бяха зачервени от студа и вятъра, тенът й навеждаше на мисълта, че е прекарала дълго време на слънце или пък е от средиземноморски произход, а може би и двете заедно.

Локи се досещаше, че тя крие умората си, и нямаше да се изненада, ако тя припаднеше от изтощение. Да плуваш в студена вода и да поддържаш на повърхността два пъти по-тежък от теб мъж със сигурност беше доста изнурително.

Дрехите, които й беше донесъл, подхождаха на ръста й, но блузата й бе широка. Спасителният костюм изглеждаше толкова голям и обемист, че Локи не беше преценил колко е слаба и фина.

— Ако искаш, ще ти намеря нещо, което да ти е по мярка — предложи Локи.

Грант, който стоеше зад Дилара, вдигна вежди и кимна така, сякаш искаше да я види облечена в нещо, прилепнало към тялото. Локи го изгледа укорително и той схвана намека.

— Трябва да свърша някои работи — каза Грант. — Приятно ми бе да се запознаем, Дилара. — Той смигна на Локи, преди да си тръгне.

— Какво стана с кафето, което ми обеща? — попита тя.

— Не искаш ли първо да си починеш? Приличаш на ходещ мъртвец.

Дилара се изправи и си пое дълбоко дъх.

— Повярвай ми, минавала съм през най-лошото, и то много пъти. Веднъж вървях пеша през Сахара два дни, след като джипът ми се развали. Мога да остана будна още малко. Но не бих отказала един чийзбургер заедно с кафето.

— Ще ги имаш.

Той я поведе към столовата, а Дилара го последва с широка крачка, с целеустременост на човек, който не обича да си губи времето. Локи не знаеше какво мъчи тази жена, но нейната непреклонност му харесваше.

В столовата имаше няколко души, които все още дояждаха вечерята си. Помещението приличаше на закусвалня. Дълги ламинирани маси бяха разположени върху покрит с мокет под. Локи наля две чаши кафе и поръча бургери за двамата. Намериха празна маса и седнаха. Дилара се настани в стола срещу този на Локи и огледа хората около нея. Доволна, че никой не ги подслушва, тя се обърна отново към Локи.

— Оценявам, че приятелят ти ни остави да говорим насаме.

— Готов съм да доверя живота си на Грант. Той ме спаси, когато ми направиха това. — Локи посочи белега на врата си. — Помолих го да ни остави, защото имам чувството, че искаш да сме насаме.

Дилара сбърчи вежди, очевидно се опита да си спомни нещо.

— Стори ми се познат. Къде може да съм го виждала преди?

— Когато беше във Вашингтонския университет, Грант бе трикратен шампион по кеч.

Дилара си спомни.

— Той е Пламъка! Младежът, който изостави кеча, за да се запише в армията след единайсети септември.

— Същият. Не говори много за това, а и повечето хора не го разпознават без плитките.

— Удивително! Не разбирам нищо от кеч, но дори аз съм чувала за него. Дори знам репликата му. — Тя преправи гласа си: — „Сега ще почувстваш Пламъка!“

Локи се разсмя.

— Страхотен номер, но е по-ефективен, когато го правиш със сърдита гримаса.

— Какво прави той тук? Не иска ли да се върне пак към кеча?

— Не, дните му в армията бяха достатъчно болезнени за тялото му и сега той е вън от играта. Но после можеш да го попиташ за хватките, които са му запазена марка. Той обожава да говори за тях.

Тя, изглежда, протакаше с този безобиден разговор за кеча. Когато Локи замълча, тя стори същото.

— Искаш да знаеш защо съм тук — изрече накрая тя.

— Със сигурност успя да изостриш любопитството ми.

— Виж, не съм откачалка.

— Не те мисля за такава.

— Сгреших, като толкова рано ти споменах за Ноевия ковчег. Когато бях в океана, единственото, за което можех да мисля, бе защо съм дошла тук. И когато чух името ти, изстрелях на глас мислите си.

— Значи първоначалният ти план беше първо да ми се подмажеш и да ме засипеш с ласкателства и чак после да ме помолиш да ти помогна за Ноевия ковчег?

— Като те слушам, звучи още по-тъпо. Виж, не искам да си мислиш, че съм ненормална.

— Виждаш ми се достатъчно нормална.

— Работата е там, че дори не съм сигурна дали и ти можеш да ми помогнеш. Разполагам само с няколко думи, които приятелят на семейството ми Сам Уотсън ми разкри. — Тя произнесе името с надеждата, че Локи може да се сети за него. — Познаваш ли Сам?

Локи поклати глава.

— Трябва ли?

— Мислех, че го познаваш. Той ми каза да те намеря.

— Защо?

— Сам каза: „Тайлър Локи, «Гордиън Инженеринг». Поискай помощ от него. Той познава Коулман“.

— Единственият Коулман, когото познавам, е Джон Коулман от „Коулман Консултинг“ — отвърна озадачено Локи. — Той също е инженер. От време на време се конкурираме с фирмата му, но аз не съм говорил с него от около година.

— Значи не знаеш каква е връзката между теб и Коулман?

— Понятие си нямам. Приятелят ти не спомена ли нещо друго?

— Няколко несвързани думи. Хейдън. Проект. Оазис. Дженезис. Зора. Нещо говорят ли ти?

Локи се замисли, но не се сети нищо.

— Като оставим настрана обичайното им значение, нищо друго не ми идва наум. Но ти казваш, че всичко това по някакъв начин е свързано с Ноевия ковчег?

— Да.

— И аз ли?

— Да.

Честно казано, на Локи наистина му звучеше ненормално. Какво общо би могъл да има Ноевият ковчег с него?

— Защо този Сам Уотсън не ме потърси сам?

— Искаше първо да говори с мен. Баща ми също беше археолог. Хасад Арвади. Знаеш ли го? — Тя го погледна в очакване.

Локи поклати глава и тя седна назад разочарована.

— Турчин ли е? — попита Локи.

— Много добре, впечатлена съм.

— Работил съм във военновъздушната база в Инджирлик. — Инджирлик беше главната американска база в Турция, откъдето самолетите излитаха за Ирак. — Малкото ти име също ми звучи като турско. Означава ли нещо?

Дилара се изчерви.

— Означава „любима“. Баща ми беше турски християнин. Емигрирал в Америка преди много време, но използвал връзката си с Турция, за да стигне до планината Арарат. В миналото било много трудно да получиш разрешение от властите, за да посетиш района. Неговата основна цел на живота беше да открие доказателства, че Ноевият ковчег наистина е съществувал. В археологическите кръгове го смятаха за луд, обсебен от недоказани теории, но Сам ми каза, че баща ми е открил Ковчега.

Локи се разсмя:

— Открил е Ноевия ковчег? Истинския?

— Да, знам, звучи смешно, но така ми каза Сам. Каза ми: „Всичко започна с изследването на баща ти. Трябва да намериш Ковчега“.

— Ако някой е открил Ноевия ковчег, мисля, че щях да го чуя по новините.

— Няма как, ако откритието не е огласено публично. Баща ми е обявен за безследно изчезнал от три години. Сам каза, че са го убили заради Ноевия ковчег. Аз му вярвам.

— Защо?

— Заради това. — Дилара му показа медальона на врата си. Отвори го и той разкри портрета на красива жена с тъмнокестенява коса. Като се изключеше по-светлата кожа и косата, жената и Дилара си приличаха като две капки вода.

— Това е майка ми — каза Дилара. — Тя умря, когато бях на шест годни. Баща ми беше от Анкара, а майка ми беше италоамериканка от Бруклин. Запознали са се, когато той се преместил да живее в Ню Йорк, след като получил място на учител в Корнел. Те бяха необикновена двойка, но страшно много се обичаха.

Това обясняваше екзотичната външност на Дилара.

— Какво е значението на медальона? — попита Локи.

— Баща ми никога не го сваляше. Но аз го получих по пощата като подарък за рождения ми ден, когато той вече бе изчезнал. Мисля, че е знаел, че е в опасност. Мисля, че е искал да ми го изпрати, преди да го убият.

Локи поклати глава.

— Виж, съжалявам за баща ти, но все още не мога да разбера какво общо има това с мен. Къде е Сам сега?

— Мъртъв е. Убиха го пред очите ми.

— Кои го убиха?

— Хората, които се опитаха да убият и мен.

— Има хора, които се опитват да те убият… — изрече бавно Локи, сякаш отговаряше на душевноболна пациентка, която току-що му е споделила, че е била отвлечена от извънземните.

— Да, има хора, които се опитват да ме убият — каза Дилара, очевидно обезкуражена от тона му. — Затова и хеликоптерът се разби. Нямаше авария. Някой го свали.