Бойд Морисън
Ноевият ковчег (61)

60

Отецът ги отведе настрани от църквата, към малкия параклис на свети Кеворк. Беше пет и половина следобед и туристите бяха помолени да си тръгнат.

Вляво от олтара Локи видя тесен отвор със стръмни алуминиеви стъпала, водещи надолу. Отец Татилян заслиза по стълбата и те го последваха.

Ямата представляваше подобие на кладенец с цилиндрична форма, със сиви каменни стени. Макар и да бяха влезли и петимата вътре, мястото беше предостатъчно. Дишането им обаче се затрудни, тъй като имаше само един отвор за въздух отгоре. Пространството беше по-голямо, отколкото Локи си го беше представял. Но пък трудно беше да си представи как някой е живял затворен там в продължение на тринайсет години. Чудо беше, че Григор през това време не беше изгубил ума си. Може би това беше едно от чудесата, които го правеха светец.

Срещу стълбите беше поставен свещник, вдясно от нишата, която отец Татилян беше споменал. Нишата беше висока около метър и осемдесет, с дъгообразен свод, широка шейсет сантиметра и дълга около метър. Вътре, на метър и двайсет от пода, като че имаше каменна пейка и каменна лавица.

Локи пристъпи към полукръглия подиум пред нишата и я огледа отблизо. Камъните бяха грубо замазани, а между тях не се виждаха процепите, в които беше слагана замазката. Като цяло резервоарът-кладенец беше здрав като скалата, от която беше направен.

— Къде беше открит трупът на убития? — попита Локи.

Свещеникът посочи пода от другата страна на кладенеца.

— Беше прострелян два пъти в главата.

— Нещо друго необичайно около него забелязахте ли?

— От полицията ме питаха същото. Не забелязах нищо необичайно, а и ми беше трудно да мисля за друго, когато пред очите ми имаше тяло в локва кръв.

Локи не го попита дали полицията е открила на местопрестъплението някакви улики. Дори и убийците да бяха толкова немарливи, че да оставят някакви влакна или отпечатъци, в което той силно се съмняваше, едва ли местната полиция разполагаше с ресурси да извършва сложни анализи.

Църковният послушник беше убит съзнателно и причината вероятно се криеше в свитъка и споменатата в него ниша.

Той преброи камъните вляво от нишата, като започна от ъгловия камък. „… петият и осмият камък от нишата“. Камъните, от които беше изградена стената, варираха по размер от четири-пет до трийсет сантиметра. Всеки един от тях беше изсечен и издялан специално, за да пасне на мястото си.

Вероятно споменатите камъни се намираха на нивото на очите, което съдейки по ръста на тогавашните хора, трябваше да е на височина метър и половина. Локи забеляза, че петият и осмият камък бяха еднакви по размер, приблизително с големината на длан. Когато ги огледа отблизо, откри едносантиметров прорез във всеки от тях на абсолютно едно и също място. Тези трябваше да са.

Ако тук имаше таен проход, отварянето му трябваше да е сравнително лесно, защото инженерните и строителните техники от онази епоха бяха на начално ниво. От друга страна, механизмът не би трябвало да може да се задейства случайно, тъй като тогава щеше да е прекалено лесно да се открие.

Два камъка. Имаше някаква причина да са два. Локи застана така, че да натисне и двата камъка едновременно, но те бяха далеч един от друг.

— Грант, ела да ми помогнеш. Броя до три и на „три“ натисни силно осмия камък. Аз в това време ще натисна петия.

Грант зае позиция.

— Какво правите? — попита ги отецът.

— Мисля да ви покажа нещо, за което до този момент не сте знаели, че съществува тук — отвърна Локи.

— Готов съм — каза Грант.

— Едно, две, три!

Двамата натиснаха с цялата си сила. Първоначално не се случи нищо. После Локи усети как камъкът леко хлътна.

— Усети ли го? — попита той Грант.

— Да. Според мен трябва да бутаме с равна сила. Постави ръката си малко по-високо. Едно, две, три!

Този път и двата камъка хлътнаха още по-навътре. В същото време четвъртият и седмият камък се изнесоха напред. После движението спря.

Локи хвърли поглед към Дилара, която беше не по-малко развълнувана от него. Отец Татилян, от друга страна, обаче силно се раздразни и изрече нещо на арменски.

— Какво има? — попита Локи преводача.

— Отчето е много разстроен — отвърна Кирнян. — Попита: „Какво направихте?!“.

— Май че току-що отключихме врата.

Локи огледа щръкналите от стената камъни. С изключение на малките прорези, страните им бяха издялани изключително гладко и идеално пасваха на местата си. Ръбовете откъм външната страна бяха изпилени с нивото на стената и покрити с един сантиметър мазилка, за да се създаде илюзията, че са една цялостна структура.

Локи отиде до нишата и забеляза, че страничната стена се беше леко помръднала. Натисна я с рамо и тя се завъртя около невидима ос, като образува вляво отвор. Локи светна с фенерчето в тъмното пространство. Надолу водеха стъпала. Удари го силна миризма на разложено. Отляво се виждаше механизъм за заключване на вратата.

Както и предполагаше, каменната врата беше с опростена конструкция, завъртаща се около централна ос. Дървена досега отдавна да беше изгнила. Двата камъка, които той и Грант натиснаха, бяха свързани един с друг. С натискането само на единия вратата не можеше да се отвори. Но ако се натиснеха и двата, заради лостовия механизъм и уравновесения натиск, оста не само поместваше другите два камъка навън, но също така избутваше и друго парче камък, което държеше вратата заключена.

За да се затвори отново входът, беше достатъчно да се бутне вратата и после да се натиснат четвъртият и седмият камък. Локи се възхити на примитивната простота и гениалност на механизма.

— Какво видя? — попита го Дилара.

— Има стълбище. Открихме килията.

Грант и Дилара също включиха фенерчетата си, а Кирнян и отец Татилян взеха по една свещ.

Локи заслиза по стъпалата. Когато се обърна надясно, видя още двайсет стъпала. Сигурно ги бяха дялали години наред.

Когато слезе долу, се озова в друго помещение с цилиндрична форма, два пъти по-голямо от ямата. При вида на стената срещу него застина на място. Карта. Насочи лъча на фенерчето натам. На стената беше нарисувана подробна карта на планината Арарат. Върху картата имаше няколко черни точки, а до нея се виждаха редове с текст, подобни на тези от свитъците.

Лъчът на фенерчето се спря върху края в долната част на текста и Локи видя човешко стъпало, обуто в обувка. Вдигна фенерчето нагоре и пред него се облещи почти напълно оголен череп — зловещ резултат от години разлагане в тукашния сух климат. Кафявите одежди върху мумифицираните останки подсказваха самоличността на трупа. Изчезналият послушник.

При вида на разложеното тяло отецът и преводачът ахнаха от изненада и ужас, а Дилара дори извика. Реакцията й беше малко необичайна за човек, свикнал да изравя човешки останки от земята. Локи се обърна и видя, че археоложката не гледаше към трупа на послушника, а към друг труп, почти в същото състояние.

Тялото беше обуто в сини джинси, риза и яке. Посивяващата коса издаваше възрастта на мъжа — поне петдесет години. На пода до него лежаха бележник и химикалка. И тогава Локи разбра кой е той.

Дори на слабата светлина беше невъзможно да се скрие ужасът, изписан на лицето на Дилара.

— Татко… — изрече тя тихо, с мъка и любов в гласа си.