Бойд Морисън
Ноевият ковчег (25)

24

Джулия Коулман седеше в „Старбъкс“ на приземния етаж на сградата, в която се помещаваше офисът на „Коулман Инженеринг“. Дежурството й в „Харбървю Медикъл Сентър“ току-що беше свършило и тя още беше облечена в хирургичен екип. Локи знаеше само, че тя е специализант в болницата, но нищо повече. Щом влезе в кафенето, той забеляза уморените й очи изпод слънчевите очила. Косата й беше прибрана на конска опашка. Безизразното й лице свидетелстваше достатъчно за дългите и трудни часове на нейното дежурство.

Когато Локи й се обади по телефона, тя се съгласи да се срещне с него, но поиска обяснение за какво им е достъп до архива на баща й. Локи предложи да го обсъдят на кафе някъде близо до офиса на Коулман, за да може да влезе в архива веднага щом получи съгласието й.

Двамата бодигардове от охранителната фирма наблюдаваха Локи и Дилара от кола, паркирана отвън. Локи беше сигурен, че нощес няма да последва ново нападение, но присъствието на охраната вдъхваше спокойствие на Дилара.

Локи представи себе си и Дилара на Джулия Коулман, но лекарката не си направи труда да стане от масата, само уморено се здрависа с тях.

— Благодаря, че се съгласихте на среща — каза Локи. — Сигурно сте много уморена.

— Убедихте ме, когато казахте, че става дума за баща ми.

— Да, много съжалявам за загубата. Натъкнахме се на информация, която може да хвърли повече светлина върху смъртта на баща ви.

— Вие да не сте от агенцията за тютюн и оръжие — АТО?

— Не, инженер съм от „Гордиън Инженеринг“. Познавах баща ви, но никога не съм работил с него.

— Да, сега си спомням. Отзивите на баща ми за вас бяха високи, макар и да бяхте конкуренти. — Тези думи изненадаха Локи. „Гордиън“ и Коулман имаха дружески конкурентни взаимоотношения, но той не знаеше, че Коулман е говорил на Джулия за него. — Вие също ли работите в „Гордиън“? — попита тя Дилара.

— Не, аз съм археолог.

— Че защо му е на археолог да се занимава със смъртта на баща ми? Познавахте ли го?

— Не, но бях близка с един човек, който може би го е познавал. Името Сам Уотсън говори ли ви нещо?

Джулия поклати глава.

— Не ми е познато. Той има ли нещо общо с инцидента?

— Според нас не е било нещастен случай — каза Локи.

— Но разследването на АТО показа, че не са свързали правилно кабелите за детониране на експлозивите. Взривът е бил задействан преждевременно. Да не би да твърдите, че е било направено нарочно?

— Баща ви беше ли от хората, които биха допуснали подобна грешка? — Локи от опит знаеше, че боравенето с експлозиви не е шега работа. Проявиш ли невнимание и небрежност, хвръкваш във въздуха. Джон Коулман беше в този бизнес от доста време.

— Той беше перфекционист — отвърна Джулия. — Затова аз винаги съм си мислела, че за грешката е бил отговорен някой от другите инженери.

— Знаете ли върху какъв проект е работил той тогава?

— Нов тунел в Каскадните планини. Трябваше да поставят експлозивите и на следващия ден да ги взривят. И тогава стана трагедията… беше ужасно. Всичките блестящи инженери на фирмата загинаха.

— Кой управлява компанията сега?

— Никой. Аз не съм инженер и определено нямам време за бизнес. Фирмата беше консултантска и затова никой не поиска да я купи. Не исках да се съдя с години със семействата на загиналите инженери и затова уредихме споровете, като им платих обезщетенията, а след това закрих компанията. Нямах време да реша какво да правя с нещата в офиса. Те и сега са си там. Мислех да затворя офиса другия месец.

— Върху какво беше работил той преди тунела?

— Някакъв голям държавен проект. Строго секретен. Работи върху него три години. Дори не можеше да ми каже за какво е. — Джулия вдигна очи към тях. — Да не искате да кажете, че баща ми е бил убит?

— Съществува такава вероятност.

— Защо? Кой би искал да го убие?

— Това искаме да разберем и ние, но се нуждаем от помощта ви.

Джулия се облегна назад и се загледа в празното пространство, докато мисълта, че баща й е бил убит, залегне в съзнанието й.

— Майка ми умря, когато бях на двайсет — каза накрая тя. — Той беше единственият ми близък човек, единственото семейство, което имах. Ще ви дам да вземете всичко от офиса му, ако ми кажете кой го е убил.

Те оставиха кафетата си и влязоха в сградата. Офисите бяха на третия етаж. Джулия отключи вратата и ги въведе вътре. Посрещна ги типичната атмосфера на преградено с множество паравани работно пространство.

— Работното място на баща ми е в ъгъла — каза Джулия.

— Може ли да включа сървъра, за да могат моите хора да свалят данните на компанията и да ги анализират? — попита Локи. — Знам, че неговата компания е била страна по много договори, с които е поел задължение да не разгласява информация…

— Ще ви смятам за подизпълнител. Ако някоя компания поиска да ви съди, ще си има работа с адвокатите на фирмата.

Локи включи компютрите и се обади на Ейдън Макена, който му обясни как да открие порт в защитната система, за да позволи отдалечен достъп до файловете. Той инструктира Ейдън да търси файлове, в които има нещо за Проект „Оазис“. Докато Ейдън се зае с търсенето, Локи прерови бюрото и шкафа с папки на Коулман.

Както и очакваше, болшинството от файловете на Коулман бяха на електронен носител. Повечето инженерни фирми изработваха проектните си планове на компютър и комуникираха по телефон или чрез електронна поща, но винаги правеха разпечатки на чертежите, схемите и презентациите. Трябваше да има някъде хартиени следи от „Оазис“, ако те наистина бяха работили върху проекта. Папките на Коулман бяха безупречно поддържани и означени с етикети.

Два от шкафовете бяха пълни догоре и Дилара се зае да проверява всяка папка за наличието на информация, свързана с „Оазис“. В третия шкаф — този, който беше най-близо до бюрото — долното чекмедже също беше препълнено, но горното беше почти празно. Локи се зачете в датите върху папките по-внимателно. За периода допреди три години се наблюдаваше постоянен поток от проекти и изведнъж в следващата папка имаше само шепа по-дребни поръчки.

— Доктор Коулман, изнасяни ли са папки от офиса? — попита Локи.

— Не и с моето знание. Защо?

— Някои папки като че липсват. Знаете ли имената на проектите, върху които баща ви е работил през последните три години?

— Той не трябваше да ми казва нищо, но когато беше много уморен, се изпускаше от време на време. Всъщност дори се уплаши, когато осъзна какво е направил, и ме накара да обещая да не казвам на никого. Проектът се наричаше „Оазис“.

Локи и Дилара се спогледаха многозначително.

— Доктор Коулман, можете ли да си спомните нещо друго за „Оазис“?

— Знам само, че по онова време постоянно пътуваше до островите Сан Хуан. Сигурно беше спечелил доста пари от проекта. След смъртта му открих, че фирмата му наскоро е вложила на депозит над трийсет милиона долара. Тези пари ми дадоха възможност да изплатя обезщетенията на роднините на загиналите инженери и да поддържам офиса отворен, докато реша какво да правя с него. — Джулия видя, че Локи се изненада от тези думи, и продължи: — Баща ми щеше да остане разочарован, ако бях изоставила лекарската професия.

Локи кимна, но цената на договора не му излизаше от ума. Фирмата на Коулман разполагаше с интелектуален потенциал, но не много голям. Трийсет милиона долара бяха огромна сума за тях.

— Доктор Локи, трябва да се прибера у дома и да поспя — Джулия му подаде ключа от офиса. — Само заключете вратата, когато свършите.

— Много щедро от ваша страна — отвърна Локи и взе ключа от нея.

— Искам само да знам едно нещо. Възнамерявате ли да хванете човека, който е сторил това на баща ми?

— Ще направим всичко, което е по силите ни.

— Добре тогава. Може и да съм лекар, но с удоволствие бих гледала как този човек се пържи на бавен огън.

Тя си тръгна и остави Локи и Дилара сами в офиса.

— Знам как се чувства — каза Дилара. — Значи според теб някой е взел файловете за „Оазис“?

— Намирисва ми на потулване на следите — отвърна Локи. — Първо, всичките топ инженери във фирмата, работили върху „Оазис“, загиват в трагичен инцидент, какъвто опитен специалист като Коулман никога не би допуснал. После всичките файлове и папки за проекта мистериозно изчезват. И на всичкото отгоре фирмата му е получила космически хонорар, вероятно защото са мислели, че оцелелите ще си мълчат заради парите. Някой е дошъл тук и е откраднал всички документи, отнасящи се до „Оазис“. Предполагам, че единствената причина да не подпалят това място, за да покрият окончателно следите си, е, че подобен ход би предизвикал нежелани въпроси.

— Ами компютърните файлове?

— Ако е останало нещо, Ейдън ще го открие.

Те продължиха да търсят из папките още час, но не намериха нищо за „Оазис“. Който и да беше замесен, беше прочистил папките до основи. Единствената им надежда беше да е останало по случайност нещо в електронните бази данни. Когато Ейдън му се обади, за да съобщи резултатите, Локи окончателно се обезсърчи.

— Тези типове са били добри, Тайлър. Не са оставили абсолютно никаква информация за „Оазис“ във файловете. Пауърпойнт, Уърд, електронната поща. Всичко е прочистено напълно. Но са оставили много друга информация. Вероятно защото изтриването на абсолютно всички файлове щеше да бъде прекалено съмнително.

Локи предусети, че Ейдън не току-така му спомена за това.

— Значи все пак си открил нещо? — попита той, изпълнен с нова надежда.

— Казах, че са добри, но аз съм по-добър. Реших да направя периферно търсене. Тъй като онзи Уотсън е споменал името ти, го вкарах като ключова дума при търсенето. Открих няколко писма между теб и Коулман. Няколко молби за препоръки, такива неща. Но едно от писмата ме заинтригува особено.

— От мен или за мен?

— Не позна. Относно теб.

— Прочети ми го.

— То е от Коулман до един от неговите инженери. Цитирам: „Джим, този нов проект ще направи всички ни богати. Не мога да повярвам, че Локи им е отказал. Струва ми се, че е проект като за неговия калибър. Той губи, ние печелим. Проектът се нарича «Вихър». Смешно е, нали? Тези военни типове си умират да използват кодови имена. Клиентът ни ми каза, че ще смени името, но още не ми е пратил новото. Когато го разбера, ще ти го кажа и после стартираме с пълна сила. Дай ми предложение за хората в екипа, който ще работи по проекта. Не забравяй, че става дума за секретна работа. Никой друг не трябва да знае за него. Джон“. Край на цитата. Прав ли съм? Това има ли нещо общо с нашата мистерия?

Локи за миг остана безмълвен. „Вихър“. Не беше чувал това име от три години. Откакто се съгласи да участва в проекта и два месеца по-късно клиентът му се отказа от него като изпълнител.

— Тайлър? Там ли си още?

Локи преглътна.

— Да, Ейдън. Виж дали можеш да намериш някаква друга информация за „Вихър“ и после пак ще се чуем.

Локи затвори. Шокът, изписан върху лицето му, очевидно не можеше да се прикрие, защото Дилара го попита:

— Какво има?

И той й разказа за електронното писмо.

— Значи според теб „Вихър“ и „Оазис“ са един и същи проект?

— Моля се на бога да не е.

— Защо?

— Защото който и да стои зад „Вихър“, се готви за настъпването на края на света.