Бойд Морисън
Ноевият ковчег (69)

68

Кътър се надяваше да завари Грант Уестфийлд коленичил в ъгъла на някоя стая, за да го застреля като куче, но уви. Късметът му се усмихна, докато проверяваше докъде е стигнала Петровна. Бяха решили да запазят радиомълчание, за да не издадат позициите си. На рампата над него той видя огромна фигура на не повече от десет метра от Петровна, която безшумно се изправи и тръгна към нея. Тази буца мускули можеше да е само Уестфийлд. Кътър го взе на мушка, но ъгълът не беше много подходящ. Искаше да е сто процента сигурен, че ще очисти копелето.

Уестфийлд не го забеляза. Също като в добрите стари дни в армията той се фокусира върху целта си, без да внимава за фланга си. Сега щеше да си плати за това невнимание.

Кътър намери една рампа и тръгна нагоре по нея на пръсти. Беше предпочел МП-5 пред снайперската пушка. Картечният пистолет беше много по-подходящ за бой на къси дистанции.

Уестфийлд продължаваше да се прокрадва към Петровна, с оръжие в ръка. Беше само на седем метра и половина над Кътър. Едрият му гръден кош застана в центъра на мерника. Нямаше начин Кътър да не улучи. Прекалено силно беше изкушението да види изражението на лицето на Уестфийлд, когато онзи разбереше, че ще бъде застрелян от Кътър. Затова Кътър се провикна към него:

— Моторната резачка идва!

Уестфийлд рязко обърна глава по посока на гласа и макар и да беше с очила за нощно виждане, веднага си пролича, че го е познал.

Не щеш ли, силна експлозия разтърси пещерата като адска канонада. В същото време картината в очилата му за нощно виждане изчезна. Нищо, само черна тъма.

Кътър стреля, но съзнаваше, че е изпуснал момента. Куршумите се забиха в дървото, но не се чуха никакви викове от болка.

Не улучи. А и на всичкото отгоре сега беше като сляп.

Дилара мразеше да се крие. Експлозията, последвана от ударите на забиващи се наблизо куршуми, тутакси я оживи. Не можеше да остане тук да чака да я намерят и да й видят сметката. Трябваше да предприеме нещо. Извади пистолета, макар и да нямаше никаква идея какво да прави без фенерче.

Беше се скрила в стаята с оръжията, които беше открила преди това. Беше възхитена от великолепието на ножовете, мечовете и копията, наредени из стаята. Спомни си, че до едната стена бяха подредени лъкове, а до тях имаше урна с нарисуван пурпурен символ — молеща се човешка фигура. В урната имаше стрели, сложени с остриетата надолу. Символът й се стори познат, но не можеше да се сети откъде.

Никое от древните оръжия не беше по-добро от пистолета и затова тя ги остави на мястото им. Ефективността на триизмерната картографска система, както Локи й беше казал, се ограничаваше до информацията, събрана чрез заснемане от камерата, монтирана върху количката. Затова нямаше как да види какво има около урните и другите предмети в стаята. Със свободната си ръка Дилара пипнешком се придвижи до другия край на стаята и надникна иззад ъгъла, с надеждата да има някаква светлина, по която да се ориентира.

Мракът беше пълен. Тогава забеляза някаква малка лампичка. Беше лампичката на каската на Грант. Светлинката плавно се плъзгаше по пода на около пет метра пред нея.

В следващия миг видя фигурата на Светлана Петровна. Беше толкова близо, че можеше да я докосне. Петровна стреля по каската и в същото време започна да отстъпва назад, право към насочения пистолет на Дилара. Дилара беше толкова неподготвена за случващото се, че изпусна пистолета. Останала с голи ръце, тя направи единственото, което й хрумна за момента. Удари Петровна и я повали на земята.

От удара Петровна също изпусна картечния си пистолет. Тя обаче се окопити и удари с лакът Дилара. Дилара отвърна с нов удар. Постепенно разбра, че няма да може да надвие тази жена в ръкопашна схватка. Не и без елемента на изненадата, както стана на „Зора на Генезиса“. Нуждаеше се от помощта на Грант.

Дилара се завъртя назад и видя Грант да тича към нея. После той рязко смени посоката и се хвърли върху Дан Кътър, който стоеше на края на коридора, насочил оръжие към нея и Петровна. Двамата мъже изчезнаха от погледа й и паднаха на долния етаж.

Обърна се отново към Петровна, на чието лице се четеше необуздана ярост. Това щеше да е двубой на живот и смърт. Нямаше кой да дойде и да я спаси. Ако искаше да остане жива, трябваше да довърши схватката сама.