Бойд Морисън
Ноевият ковчег (49)

48

Ложата, както наричаха хотелската сграда на хидронастите, беше слабо осветена. Щом се прекъснеше електрозахранването към сградата, тя щеше да потъне в пълна тъмнина. Тъй като беше идвал многократно в хотела, Дейвид Дийл си мислеше, че видът на сградата ще му подейства успокоително, но празнотата предизвика у него безпокойство. Имаше зловещото усещане, че всеки момент със страшна сила пред него ще оживеят виденията, които му се бяха явили, и този път изходът няма да е безобиден.

Дийл прекоси фоайето и се качи по стълбите до стаята си на третия етаж. Беше казал на правоверния си водач, че е забравил тетрадките си, които са важни за работата му, но в действителност беше забравил нещо много по-ценно за него. Но не би посмял да поиска от Себастиан Улрик специално разрешение да се върне в хотела, за да си прибере писмото, което дъщеря му му беше написала преди много време. Писмото, което беше скрил под дюшека, за да не го открият.

Жена му ги беше зарязала с единствената им дъщеря и беше избягала с друг мъж, наркодилър, който я беше покварил с греховния си и лъжовен начин на живот. Дийл не искаше нищо от нея. Сам щеше да отгледа дъщеря си. Но две години по-късно дъщеря му почина от левкемия.

Загубата за него беше покъртителна и той се обърна към религията, за да намери отговорите на въпросите, които го измъчваха. След като старата църква не го удовлетвори, той достигна до Светата църква на хидронастията, която обещаваше утопичен Нов свят в близко бъдеще — събитие, на което Дийл щеше да стане очевидец. В църквата на хидронастията той откри и други хора като него, интелектуалци, които имаха потребност да вярват в нещо по-голямо и значимо от тях самите, вяра, която не гледаше на науката като на ерес, а напротив, стремеше се към взаимодействие с научния прогрес.

Когато по време на посвещаването му в нивата започнаха да му се явяват видения, той окончателно се убеди, че хидронастията беше единственият път към откриването на истинското значение на света и живота.

После правоверният водач Себастиан Улрик им разкри, че Новият свят ще настъпи много скоро и че Дейвид Дийл е избран да стане част от него. Дийл не знаеше точно за какво ставаше дума, но Улрик им обеща, че след деветдесет дни заточеничество под земята, те ще излязат направо в Новия свят, един същи земен Рай, който щеше да бъде изграден включително с помощта на Дийл.

Само малцина избрани от най-приближения кръг на Улрик знаеха какво означаваше този Нов свят и макар че Дийл също беше любопитен да научи, той се беше примирил с факта, че не е сред посветените. Улрик им беше казал, че други хора може да се опитат да им отнемат техния „Оазис“, което беше и причината за изключителните мерки за сигурност — пазачи, огради, оръжия, пароли за влизане и излизане от „Оазис“. Тази седмица паролата за пропуск беше „Светъл лъч“, а тайната дума за тревога беше „Рай“. Дийл беше развълнуван от тази интрига и тайнственост и с нетърпение очакваше настъпването на идния свят.

Тъй като му бяха казали да слезе в „Оазис“ в последния момент, в бързината той беше забравил за писмото под дюшека. Обикновено го държеше в един скрит джоб в куфара си, но понеже го четеше всяка нощ, преди да заспи, дюшекът беше по-удобно скривалище. Чак когато влезе в стаята си в „Оазис“ се сети, че писмото е останало в хотела. Ако Ложата бъдеше изгорена или опустошена, той щеше да остане без последната частица комуникация с дъщеря си.

Когато влезе в стаята си, му трябваха само броени секунди да намери писмото. Прибра го в джоба и затвори вратата, след което тръгна обратно, надолу по стълбите.

Беше прекосил три четвърти от фоайето на първия етаж, когато външната врата се отвори. Двама пазачи в черни панталони, пуловери и с шапки влязоха вътре. Той не ги позна — единият беше висок бял мъж, с извита в полуусмивка уста, а другият — едър и як афроамериканец. Но пък той беше нов тук и не познаваше повечето пазачи.

Дийл предположи, че се е забавил и са ги изпратили да го върнат обратно, а той нямаше нищо против. Беше си взел каквото искаше и беше готов да се посвети на чакането на Новия свят.

— Как се казваш? — попита го високият мъж.

— Дейвид Дийл. Извинете, че се забавих толкова много. Доктор Улрик ми разреши да си взема нещо от Ложата.

— Е, сега иска да се върнеш и ние сме тук, за да те отведем.

Дийл сви рамене. Той така или иначе беше тръгнал към бункера и изпращането на охраната беше малко пресилено.

Локи знаеше от опит, че най-добрият начин да преодолееш охраната е да се държиш така, сякаш си част от нея. Този Дийл лесно се хвана на уловката, че пред него стоят двама от пазачите, и Локи реши да се възползва от това докрай.

Излязоха от фоайето на Ложата и придружиха Дийл до джипа, с който се бяха сдобили при оградата. Зад волана седеше Търнър, а редник Нол, от щурмовия екип, седеше отзад. Грант седна до шофьора, а Локи — отзад, заедно с Дийл, който се сви по средата. Търнър подкара към вратата, откъдето бяха видели Дийл да излиза първия път.

Щом издърпаха мъртвите пазачи встрани от откритото, Търнър нареди на останалите от екипа да останат с единия от джиповете и да стрелят по всеки, който се появи на проверка. При толкова много джипове наоколо никой нямаше да обърне внимание на групата на Търнър, докато се връщаха обратно към комплекса. Нито пък щяха да задействат сензорите за движение. В този район най-вероятно всички сензори бяха изключени, за да се предотвратят фалшиви аларми.

Ако в джипа имаше повече от четирима души и охраната ги видеше отдалеч, броят им щеше да предизвика подозрение. Разбира се, ако имаха нещастието да попаднат на някой, който познаваше убитите, трикът им щеше да се провали на мига.

Радарът скенер на земната повърхност потвърди, че под тях се намираше голям бункер. Това определено беше „Оазис“. Когато Локи беше видял първоначалните характеристики и параметри, там фигурираше и лаборатория с четвърто ниво на обеззаразяване — също като тази в Центъра за контрол върху болестите. Вероятно беше предназначена за изследвания и анализи на оръжие за масово поразяване, което и пораждаше необходимостта от бункера. Сега Локи всъщност осъзна, че лабораторията беше предназначена за създаване на биологичното оръжие.

Търнър повери командването на остатъка от отряда при разкъсаната ограда на един набит сержант и го инструктира да прослушва непрекъснато радиокомуникациите. Ако се натъкнеха на проблем в комплекса или ако противникът биеше всеобща тревога, отрядът щеше да се разгърне в пълномащабна щурмова операция. Тъй като Локи познаваше основното разположение на помещенията и инсталациите в „Оазис“ и идеята как да влязат вътре беше негова, той също беше причислен към групата. Освен това Локи настоя и Грант да дойде с тях. Търнър склони, макар и да не му се нравеше, че другите му бойци трябваше да останат при оградата. Но щом им предстоеше да влязат в бункера, най-добрите им съюзници и оръжия бяха стриктността и бързината. Ако бяха включили в групата още хора, това неминуемо щеше да ги забави при проникването.

Бяха се преоблекли в дрехите на пазачите. Търнър носеше един от окървавените пуловери, който се опитаха да почистят с вода от манерките. Щеше да свърши работа отдалеч. Грант с мъка си нахлузи най-големия от пуловерите, който така се опъна по тялото му, че щеше да се пръсне по шевовете.

Водени от ефрейтора, който управляваше безпилотния апарат, те стигнаха точно до сградата, в която беше влязъл цивилният. Локи се приготви за претърсване на сградата и затова той и Грант влязоха вътре, а Търнър и Нол останаха в джипа, в случай че цивилният се промъкнеше незабелязан покрай двойката вътре.

Умът на Локи препускаше трескаво. Когато Дийл спомена Улрик, Локи реагира своевременно и излъга, че и тях ги праща Улрик. Както и очакваше, Дийл не се усъмни в правомощията му.

Маршрутът до хангара беше кратък, но според часовника на Локи им оставаха броени минути, преди да дойде време Хардинг да докладва за обстановката по радиостанцията. Трябваше да действат бързо.

Локи предполагаше, че влизането в „Оазис“ няма да е никак лесно, но ако попиташе Дийл, онзи щеше да заподозре измамата. Налагаше се да импровизира. Той каза на Грант, Търнър и Нол да почакат в колата. Щяха да поддържат връзка по радиостанциите и щяха да разберат кога да тръгнат и те.

Входът беше ярко осветен от уличната лампа. Локи слезе, следван от Дийл. Изведнъж Дийл се спря и се вторачи в Търнър. Наведе се по-близо до него и се ококори още повече.

— Господи! Какво е станало с вас?

На светлината на лампата кръвта върху пуловера на Търнър аленееше ярко, а през дупката от куршум се виждаше зелената му тениска отдолу.

Локи сграбчи Дийл и го притисна към багажника на колата, а после запуши устата му с длан.

— Много внимавай и прави точно каквото ти казвам, за да не те застрелям. Никакви резки движения и никакви викове. Кимни, ако си разбрал.

Дийл бързо кимна. Локи свали дланта си, готов отново да му запуши устата, ако се усъмни и най-малко, че Дийл ще се разкрещи.

— Какво искате? — попита разтрепераният учен.

— Да ме вкараш в „Оазис“. Как ще влезем?

Дийл преглътна тежко.

— Има… Вътре има пазач, който стои зад бронирано стъкло. Той отваря вратата, след като специално устройство сканира дланта на човек и той каже паролата.

— Каква е паролата?

— Няма да ви свърши работа без отпечатъка от дланта.

— Няма да я кажа аз, а ти. Каква е паролата?

Дийл се поколеба секунда и отговори:

— „Рай“.

Нещо в начина, по който произнесе думата, накара Локи да се усъмни.

— Сигурен ли си? Ако пазачът не отвори вратата, ще ти видя сметката право там и ще се измъкна. — Локи блъфираше. Той не би застрелял за нищо на света невъоръжен цивилен, но заплахата му прозвуча доста убедително.

— Вратата ще се отвори — изскимтя Дийл. — Кълна се.

— Добре, тогава да вървим. Дръж се послушно и нищо няма да ти се случи.

Дийл отново кимна, взе се в ръце и влезе вътре, следван от Локи.

Ученият влезе в малко антре, което свършваше с метална плъзгаща се врата. До вратата, зад бронирано стъкло, седеше пазачът. Пазачът ги изгледа нащрек, докато Дийл постави дланта си върху биометричния скенер.

— Кой си ти? — попита пазачът Локи, който подмина скенера.

— Тайлър. Джеймс Тайлър. — Направи лъжата ти да е близо до истината и така по-лесно ще мине. Джеймс беше бащиното му име.

— Не съм те виждал досега, Тайлър.

— Нов съм. Кътър ме нае преди два дни на мястото на Хауърд Олсън.

— Сложи си ръката на скенера.

— Не мога. Понеже всичко стана в последния момент, още не са вкарали данните ми в системата. Но доктор Улрик ми нареди да ескортирам господин Дийл вътре.

Локи беше запомнил името на мъжа, паднал от асансьора в небостъргача в Сиатъл — Хауърд Олсън — и предположи, че е бил от охраната. Изглежда, номерът мина. Толкова много имена бяха споменати за толкова кратко време, че пазачът, изглежда, прие версията на Локи за правдоподобна.

— Парола? — попита пазачът.

Локи не отмести погледа си от пазача. Или Дийл щеше да я каже, или не, но Локи искаше веднага да разбере дали пазачът ще отвори вратата.

— „Рай“.

Пазачът кимна. Локи се беше фокусирал върху лицето му и забеляза как само за част от секундата очите му леко се отвориха, а веждите му се повдигнаха. Пазачът добре прикри емоцията си и ако Локи не го беше наблюдавал внимателно в този миг, щеше да пропусне издайническите мимики. Но пазачът очевидно беше изненадан. Това не беше паролата, която очакваше да чуе.

Въпреки всичко той спокойно натисна бутона пред него и вратата се отвори. После едната му ръка се плъзна надолу към бедрото, докато с другата им махна да влязат. Класическа заблуждаваща маневра. Нещо щеше да се случи.

Локи обаче стори същото. Махна с едната ръка на Дийл да влезе пред него, а с другата незабелязано посегна към колана си. Всяка секунда беше ценна и той трябваше да я оползотвори максимално. Иначе щеше да е мъртъв в мига, в който прекрачеше прага на вратата.