Бойд Морисън
Ноевият ковчег (7)

6

Дилара Кенър полагаше всички усилия, за да държи над водата главата на изпадналия в безсъзнание пилот на хеликоптера, но вълните ги връхлитаха една след друга и задачата се оказа непосилна. Добре че спасителните костюми бяха непотопяеми. Можеше да се надява само вълните да не отнесат тялото му надалеч. Помощник-пилотът, русокос мъж с детско лице на име Логан, също се опитваше да помогне, но ръката му беше счупена и той внимаваше предимно да не се нагълта със солена вода.

Тя бе изгубила от поглед останалите пътници — четиримата мъже, нефтени работници, тръгнали за триседмичната си смяна на платформата. Те бяха отнесени от вълните и Дилара не можеше да се надява на тяхната помощ. Преди тя и Логан да спрат да говорят, за да съхранят телесната си енергия и да не се нагълтат с вода, помощник-пилотът й каза, че на платформата няма хеликоптер. Най-близкият бил на два часа път оттук, в Сейнт Джон.

Положението изглеждаше безнадеждно, но Дилара си беше помислила същото и когато участва в Лосанджелиския маратон. Да пробяга четирийсет и два километра, без да спира изобщо, й се струваше невъзможно. Но когато се съсредоточи върху самото тичане, стигна до финала.

Ето защо и сега се концентрира не върху чакането на хеликоптера, който евентуално щеше да пристигне след два часа, а върху усилията да остане жива в следващата минута. Най-сериозният проблем бе водата, която проникваше в костюма й. Съдрала го беше на остър метален ръб, когато изплува от потъващия хеликоптер. Чувстваше как крайниците й започват да се вкочанясват.

— Уморих се вече — изпъшка Логан, след като вълните го бяха подмятали десет минути. — Струва ми се, че нещо с костюма ми не е наред.

Дилара също беше на ръба на силите си, но ако в момента се предадеше, я чакаше смърт.

— Ще се справиш, Логан. Не говори. Само дръж глава над водата и не губи самообладание.

— Мъглата наближава. Няма да ни видят.

— Не ми пука за мъглата. Ще ни намерят.

— Краката ми се схващат.

— Логан, аз успявам да държа над водата себе си и един пилот — изпробва тя друга тактика. — С една жена ли не можеш да се мериш?

Логан разбра накъде бие тя и се усмихна немощно.

— Ха така! — Дилара видя, че малкият й трик върши работа. — Няма да ме изоставиш точно сега.

— Да, да… Докато ти си тук, и аз ще съм с теб.

— Радвам се. Не бих толкова път, за да се откажа точно сега.

Ужасна ирония имаше в тази катастрофа. Дилара тъкмо очакваше да приключи с всички загадки, когато хеликоптерът падна в океана. Сам и неговите мистериозни думи бяха началото на всичко.

„Хейдън. Оазис. Генезис“. Тези думи не значеха нищо за нея. И твърдението му, че баща й всъщност е постигнал целта на живота си… всичко това беше умопомрачително.

Версията, че Сам е бил отровен, й се струваше абсурдна. Но едно нещо не й даваше мира: Сам беше специалист фармацевт и ако някой знаеше със сигурност дали е бил отровен, то това беше именно той. Но защо му беше на някой да го отравя? Искаше й се да му повярва, но цялата история звучеше невероятно и неправдоподобно.

Това, която я убеди в правотата на Сам, се случи на тръгване от летището. Дилара забеляза едър и тромав мъж в черен шлифер на спирката на летищния автобус. Той погледна към нея няколко пъти и тогава думите на Сам отново отекнаха в съзнанието й:

Трябва да бягаш… иначе ще убият и теб.

Дилара трескаво запали колата си и излезе на „Сепулведа“ — булевард с шест платна, който водеше от летището към нейното жилище в Санта Моника. Трафикът в посока север не беше толкова натоварен, така че тя беше сама в лявото платно през по-голямата част от пътя.

И тогава един черен джип се изравни с нейната тойота. Джипът внезапно сви рязко, удари се в колата й и започна да я изблъсква към лентата за насрещно движение.

Дилара натисна спирачката и се опита да устои на джипа, който обаче беше два пъти по-тежък от нейната кола. Точно срещу нея шеметно се приближаваше един пикап. Тя отпусна педала на спирачката и натисна газта, след което се насочи към най-лявата част на отсрещното платно. Навсякъде около нея се разнесе скърцане на гуми и гневно бибипкане. Цял късмет беше, че успя да се размине на милиметри с пикапа.

Пресече платното по диагонал и се спря на паркинга на един крайпътен мол.

Джипът потегли с бясна скорост, оставяйки след себе си върволица от коли и миризма на изгоряла гума. Дилара предположи, че я бяха проследили от летището. Стъклата на джипа бяха затъмнени и не можа да види дали зад волана седи мъжът с шлифера, но така или иначе вътре бяха хората от свитата на бизнес дамата, която беше отровила Сам.

Мисълта, че се опитват да я убият, направо я подлуди. Бързо потегли от мола с треперещи ръце на волана. Кара безцелно известно време, докато се убеди, че не я следят. Накрая намери място за паркиране, за да се успокои и да изчака треперенето да премине.

Трябва да бягаш… иначе ще убият и теб.

Можеше просто да махне с ръка на всичко и да продължи към нормалния си начин на живот, но интуицията й подсказваше, че думите на Сам не бяха старческо бръщолевене. Някой се опитваше да я убие. Тя нямаше доказателства, но беше сигурна. Ако продължеше да живее както преди, щеше да е мъртва още на следващия ден.

Накрая се успокои достатъчно, за да може да шофира. Дори отиде в полицията, макар и без голяма полза. Детективът, с когото разговаря, взе свидетелските й показания, но си личеше, че не я приема сериозно. Приятелят й Сам Уотсън не е умрял от сърдечен удар, а е бил отровен, и някой съзнателно се беше опитал да я избута към насрещното движение, за да се отърве от нея… Дори на самата нея тази версия й звучеше налудничаво.

Трябва да бягаш… иначе ще убият и теб.

Дилара не можеше да се върне в апартамента си. Логично беше преследвачите да я причакат първо там. Щом не можеше да се прибере у дома, значи беше беглец… и щеше да си остане беглец, ако не разбере кой я преследва и защо?

Отиде до най-близкия клон на обслужващата я банка и изтегли всичките си пари от сметката. Кредитните карти бяха прекалено лесни за проследяване, а за да открие Тайлър Локи, щеше да се наложи да попътува.

Не беше трудно да намери компанията „Гордиън Инженеринг“. Отиде в библиотеката и потърси информация за тях в интернет. „Гордиън“ се оказа най-голямата частна инженерингова фирма в света и предоставяше консултантски услуги на всички големи играчи — като се започне от водещите в света компании и се свърши до американската армия. Всеки от старшите инженери в „Гордиън“ беше съдружник, по подобие на адвокатските фирми. „Гордиън“ се специализираше в анализ и превенция на технологичните рискове, а в уебсайта им бяха изброени десетки конкретни области — автомобилни и авиационни катастрофи, пожари и експлозии, аварии в конструкции — списъкът беше безкраен.

Тя използва търсачката на сайта, за да открие Тайлър Локи. Длъжността му беше ръководител специални операции. Опитът му определено впечатляваше. Завършил Масачузетския технологичен институт с основна специалност „Инженерна механика“. Докторска степен от Станфорд. Капитан от запаса от американските сухопътни сили, командвал бойна инженерна рота. Специалист по разрушения, взривове, обезвреждане на бомби, механични системи, експертизи при разследване на катастрофи, тестване на прототипи.

Внушителна биография.

Дилара никога не беше чувала за съществуването на бойни инженери. От един военен сайт разбра, че са военни, занимаващи се с изграждането на мостове и фортификации, разчистване на минни полета, обезвреждане на мини и бомби — и всичко това под неприятелски огън. Потърси по-подробна информация за военната кариера на Локи, но не можа да открие нито колко време е служил, нито в кои войни е участвал, а само, че е бил награждаван многократно с медали, включително със „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“. Излизаше, че е в бизнеса от трийсет и пет години. Нямаше негови фотографии, но тя си представи плешив и шкембест мъж на петдесетина години, с бяла риза с къс ръкав и химикалки в джоба на ризата.

Най-вероятно лесно щеше да отрече нейната версия по телефона. Трябваше да го види лично.

Когато научи, че се намира на нефтена платформа край Нюфаундленд, се отчая. Чудно място за среща — на хиляди километри от Лос Анджелис, където хора като нея трудно можеха да стигнат. Трябваше да си запази отрано място на хеликоптера — задължително изискване за тези, които искаха да пътуват до платформата. Не можеше просто така да отиде на гишето и да си купи билет за пътуване до частната нефтена платформа. Трябваше много да внимава, за да не остави следи. Замина със самолет до Гандер — град на двеста и петдесет километра път с автобус от Сейнт Джон. В случай че я чакат на летището в Сейнт Джон. После се качи на хеликоптера минути преди да излетят — имаше време само да си облече спасителния костюм и да се качи на борда.

Отпусна се чак когато излетяха. Може би скоро щеше да получи отговори. Тъкмо гледаше през илюминатора към огромната нефтена платформа, когато се разнесе гръм. Пътниците, включително и тя, започнаха да викат. Пилотът хладнокръвно изравни машината след загубата на контрол и успя да я задържи в хоризонтално положение чак до удара им във водната повърхност.

На Дилара й трябваха няколко секунди да се отърси от разхвърляните предмети. Единият от пътниците отвори страничната плъзгаща се врата. Пилотът беше в безсъзнание в креслото си. Дилара забеляза, че ръката на помощник-пилота е изкривена неестествено. Нямаше време да помоли някого за помощ, защото всички бяха скочили от хеликоптера. Тя преджапа през бързо наводняващия се салон. Хеликоптерът щеше да потъне след броени секунди.

Освободи пилота от колана. Водата стигаше над кръста й и продължаваше стремително да приижда. Помощникът му, стенещ от болка всеки път, когато ръката му се удареше в нещо, се добра до вратата със сетни сили. Дилара успя да извлече пилота до изхода точно когато хеликоптерът потъна под водата. С един последен напън тя изтласка и двамата навън, след което тримата изплуваха на повърхността.

И сега, докато се опитваше да поддържа главата на пилота над водата, младата жена бе изпълнена с решителност да намери хората, виновни за всичко това. Същите хора, които бяха убили баща й. Явно Сам й беше казал нещо толкова важно, че те бяха готови да убиват за него. Трябваше да разбере какво е това нещо и този Тайлър Локи щеше да й помогне да го открие. И убийците щяха да съжаляват, че са се изпречили на пътя й.

Сред бученето на вълните се долови нов шум. Двигател. Тя развълнувано се огледа. Отначало вятърът й пречеше да определи посоката, от която идва шумът, но след миг видя оранжевия плавателен съд с форма на снаряд. Той се спря на около двеста метра от тях. В задната част се отвори люк, появи се човешка фигура и започна да издърпва на борда другите пътници на хеликоптера.

Дилара вдигна ръката, с която не придържаше пилота, и трескаво замаха във въздуха, ритайки с крака, за да се надигне по-високо.

— Ето тук! — извика Дилара.

Обзе я облекчение и тя извика от радост. Успяха, оцеляха!

Логан също се опита да извика, но беше прекалено отпаднал и плюеше вода. Ако не се измъкнеха оттук скоро, Логан щеше да потъне завинаги.

Тя извика още по-силно, но не забеляза никаква реакция. Лодката ту се показваше, ту се скриваше от погледа й, а люкът вече не бе обърнат откъм нея. За секунда се уплаши, че ще си тръгнат, но тогава лодката сякаш стана по-голяма. Приближаваше към тях. Бяха я видели.

Когато кърмата й се изравни с Дилара, двигателят заглъхна. Младата жена беше насочила цялото си внимание към спасителния съд и беше забравила за Логан. Люкът се отвори и висок мъж с разрошена кестенява коса се огледа, преди да се гмурне във водата точно там, където за последно беше видяла Логан.

Мъжът остана под водата няколко секунди, които й се сториха цели часове. После изплува, подхванал с ръка Логан под брадичката. Той подаде тялото на огромен чернокож мъж, който се беше показал от люка. Чернокожият издърпа Логан от водата, сякаш бе парцалена кукла.

После плувецът спасител издърпа пилота от нея и го подаде на лодката. Накрая се обърна към Дилара и напук на студената вода и вятъра се усмихна и й каза:

— Ваш ред е, госпожице.

Усмивката му разкриваше идеално бели зъби, а сините му очи като че ли я бяха приковали. Поведението му беше неестествено при настоящите обстоятелства, но в същото време му придаваше някакъв чар. Това й вдъхна увереност и тя се отпусна.

Чернокожият с лекота я изтегли на лодката, но вместо да седне на първото свободно кресло, тя отиде да провери дали Логан и пилотът са добре. Логан дишаше затруднено и от време на време изкашляше морска вода. Третият спасител се беше навел над тялото на намиращия се в несвяст пилот.

— Ще се оправи ли? — попита пресипнало. Зъбите й потракваха.

Спасителят кимна.

— Получил е доста тежка травма при удара, но е още жив.

— Благодарение на вас — разнесе се нечий глас. Тя се обърна и видя синеокият мъж да затваря люка. Изтощена и трепереща, тя се отпусна в креслото.

Мъжът взе вълнено одеяло и я уви с него.

— Как си? — попита я. На светлина в лодката Дилара забеляза бял белег на врата му. Очите му сякаш дълбаеха в нейните. Той взе дланите й и ги потърка.

— На т-ази лодка си-гурно ня-мате маш-ина за кафе — отвърна тя. От силното тракане на зъбите й Дилара звучеше като заекваща. — Защо-то не бих отказ-ала едно дв-ойно в момента.

Мъжът отново показа блестящата си усмивка.

— Бармана ни в момента го няма, но скоро ще ви уредим едно много горещо кафе — отвърна мъжът. — Ти трябва да си Дилара Кенър.

Тя изненадано вдигна глава.

— Да. Не очаквах лично посрещане… А високият грубоват мъж, който ме спаси, е…?

— Не знам кого имате предвид, но онзи там е Грант Уестфийлд. Джими Марксън е при мъжа, когото спасихте, а аз съм Тайлър Локи.

За миг тя онемя. Човекът, с когото беше дошла да разговаря, стоеше пред нея. Вместо петдесет и пет годишния бюрократ, когото очакваше да види, тя се взираше в около трийсет и пет годишен, не по-възрастен от нея мъж, който приличаше повече на мускулест пожарникар, отколкото на хилав инженер.

Покашля се и попита:

— Доктор Тайлър Локи?

— Не виждам повод да бъдем официални. Предпочитам да ми викат Тайлър, но Тай също става.

— Какво правите тук?

— Аз бих ви попитал същото. Преминахте през доста перипетии само и само за да се срещнете с мен. Какво е толкова важно, че да си струва да рискувате живота си заради него?

Шокът и изтощението си казаха своето. Преди Дилара да се вземе в ръце, думите сами излязоха от устата й:

— Искам да ми помогнете да намеря Ноевия ковчег.