Бойд Морисън
Ноевият ковчег (21)

20

Компютърната зала, също като всичко останало в „Гордиън“, не беше това, което Дилара очакваше да види. Тя си мислеше, че ще е някаква зала, натъпкана с компютри и жици догоре. Оказа се, че става дума за лъскав високотехнологичен център, който спокойно можеше да мине за зала за управление на футуристичен космически кораб. Ергономични бюра с цветни панели върху тях бяха поставени на близко разстояние едно до друго из цялата зала. През огромен прозорец в другия край на помещението се виждаше голяма видеостена, като тези по стадионите.

Всичко, което Дилара видя, опроверга мнението й за инженерите. Тайлър Локи беше безразсъден авантюрист, но компанията му беше оборудвана по последна дума на техниката. Хората, които срещаше, не се вписваха в стереотипа на очилатите многознайковци. В началото се смути, когато видя Майлс Бенсън в инвалидната количка, подпрян на двете колела, но беше убедена, че добре го е прикрила.

— Това е нашата зала за визуализация — обясни Локи и посочи видеостената. Двама мъже, седнали на едно канапе, трескаво въртяха в ръцете си джойстици и стреляха по извънземни в някаква видеоигра. — Преди да започнем работа по труден проект, имаме навика да си правим сценарии в картинки и да чертаем инженерни схеми. Когато залата не се използва, даваме на момчетата да поизпуснат парата с игрите.

Освен двамата играчи, в компютърната зала имаше само още един човек, който пишеше нещо на компютър.

— Днес е понеделник, къде са останалите? — попита Дилара.

— Може да са още на съвещание, но повечето от тях нямат твърдо фиксирано работно време, така че работната седмица е относително понятие. По-важни са крайните срокове и срещите с клиентите. Понякога тази зала може да е пълна дори в събота вечер, ако довършваме някой проект.

Човекът, който пишеше на компютъра, беше младеж на двайсетина години, с чорлава коса. Той се взираше напрегнато в монитора, докато тракаше с пръстите по клавиатурата като пианист виртуоз, свирещ соната от Бетовен. Беше седнал с гръб към тях и изцяло съсредоточен върху компютъра, поради което, изглежда, не забеляза идването им.

— Мрази изненадите — каза Локи и се ухили. Мъжът пред компютъра изобщо не потрепна, само продължи да пише. Локи застана право зад него и вдигна ръце като да го сграбчи за раменете.

— Няма да стане, Тайлър — каза младежът на провинциален ирландски диалект, без да спира заниманието си. — Забелязах те, когато влезе заедно с красивата дама. Не можеш да се промъкнеш зад мен, когато имам двайсет монитора, на които наблюдавам всяко твое движение.

Той се завъртя на стола към Локи и скочи на крака. Здрависа се с него и премина на жестомимичен език. Ето защо не се беше обърнал, когато те заговориха за първи път. Той беше глух.

Локи изсумтя и отговори едновременно вербално и с жестове:

— Да, ще те запозная с нея, но тя не се интересува от такива неща.

Младежът, който имаше красиви черти на лицето и гъсти вежди, доминиращи иззад очилата в телена рамка, се усмихна на Дилара глуповато. Каквото и да беше казал, тя се съмняваше, че Локи щеше да й го преведе.

— Дилара — каза Локи. — Това е нашият щатен експерт по възстановяване на компютърна информация Ейдън Макена. Както виждаш, той е глух и има интересно чувство за хумор. За негово улеснение използвам жестове, но той може да чете по устните и изречените думи се преобразуват в текст, който се изписва върху очилата му.

Дилара стисна протегнатата ръка на Ейдън.

— Приятно ми е — каза той. — Само питах Тайлър колко време ще остане в града — добави младежът с ясна отчетливост, необичайна за глух човек. Ако Локи не й беше казал, тя нямаше изобщо да разбере за слуховите проблеми на Ейдън.

Локи го погледна неодобрително.

— Имаш късмет, че си незаменим.

— Така е. А ти си късметлия, че съм избрал вас пред „Майкрософт“ или „Гугъл“. — Ейдън отново насочи вниманието си към Дилара: — Значи сте археолог. Доста съм чувал за вас. А и тези дрехи ви стоят доста добре.

— Ами, Тайлър се погрижи за мен. — Веднага щом изрече тези думи, тя си даде сметка как прозвучаха.

— Така ли? С какво мога да съм полезен на двама ви?

— С няколко неща — отвърна Локи малко прибързано. На Дилара й се стори, че бузите му леко поруменяха. — Първо, каква връзка откри между думите, за които ти казах?

Ейдън седна отново на стола.

— Ах, да, тайнствените фрази. — Той взе едно залепено за монитора листче с нещо записано на него. — Хейдън. Проект. Оазис. Дженезис. И Зора.

— Не забравяй и Коулман.

— Вярно. И по някакъв начин всичките са свързани с Ноевия ковчег?

— Ти ми кажи.

— Предполагам ще се съгласите с мен, че Хейдън се отнася за Рекс Хейдън и неговата нещастна гибел. Лично на мен никога не ми е бил интересен, нито съм го харесвал. А и филмите му бяха боза.

— Някаква връзка с Коулман?

— Проучването ми не откри никаква връзка между Хейдън и Коулман. Не че очаквах да има някаква връзка между филмова звезда и инженер. А и не можах да проникна през интернет във файловете на Коулман. Офисът му още е на старото си място, но разбрах, че е обезлюдял след убийството на най-добрите му инженери. За да се сдобиеш с техните файлове, е необходимо да имаш достъп до техните компютри на място.

— А другите думи?

— Ами, поотделно те са твърде общи, за да значат нещо. Например, помислих си, че „Дженезис“ е просто името на първата книга от Библията — Битие. Но после ги сложих в реда, в който ти ми ги каза. Прозвучаха ми повече като изрази, отколкото като думи. Затова ги анализирах в тяхната съвкупност. Никъде не открих информация за Проект „Оазис“. Може да е нещо, върху което е работил Коулман. Но открих данни за Дженезис и Зора — „Зора на Генезиса“.

Локи щракна въодушевено с пръсти.

— Круизният кораб!

— Шегуваш се — намеси се Дилара, съвсем объркана от начина, по който се навързваше всичко. — Круизен кораб?

— Не просто круизен кораб — добави Ейдън и им подаде снимка на огромен плавателен съд. — Най-големият круизен кораб, строен някога. Разбира се, всеки нов круизен кораб е по-голям от предшествениците си. Може да побере 6000 пътници и 2000 души екипаж. В сравнение с него „Титаник“ изглежда като детска играчка.

Локи хвърли поглед върху разпечатката и я подаде на Дилара. На листа беше изобразена рекламна фотография на кораба, вероятно взета от сайта на круизната агенция. На нея „Зора на Генезиса“ преминаваше покрай Статуята на свободата, която изглеждаше като джудже на фона на огромния плавателен съд.

— И познай: корабът ще стартира първото си плаване в петък — каза Ейдън.

Локи настръхна.

— Откъде?

— От пристанището на Маями.

Дилара се върна мислено към катастрофиралия самолет на Хейдън и зловещата находка на костите. После се спогледаха с Локи. Двамата едновременно осъзнаха какво означаваше това.

— Боже мой! — възкликна тя. — Трябва да го спрем!

— Какво искаш да кажеш? — попита объркан Ейдън. — Какво да спрете?

— Права е — обади се Локи. — „Зора на Генезиса“ може да е следващата им мишена.

— За какво?

— За биооръжието, което са употребили в самолета на Рекс Хейдън.

— Че защо им е да избиват цял кораб с хора?

— Уместен въпрос.

— Няма значение — прекъсна ги Дилара. — Трябва да спрем отплаването.

— Няма как да убедим който и да било да спре първото плаване на кораб за един милиард долара, без да разполагаме със солидни улики — отвърна Локи. — Можем само да се надяваме охраната да е затегната. Ако трябва да се претърсват 8 000 души — пътници и членове на екипажа — ще е трудно да се възпрепятстват атентаторите, ако не знаем какво точно търсим.

— Тогава какво още чакаме? — попита нетърпеливо Дилара. — Да отидем в офиса на онзи Коулман и да видим какво можем да открием там.

Ейдън, изглежда, се развесели от този ентусиазъм, но Дилара беше под пара и не й пукаше. Писнало й беше да се защитава, да е в отбранителна позиция. Искаше да вземе инициативата в свои ръце и да изпревари с няколко хода този, който стоеше зад цялата конспирация.

— Чу дамата — каза Локи. — Тръгваме за там. Още едно последно нещо. Какво намери за Сам Уотсън?

— Нямах време да се заема с него. Знам само, че е работил в малка фармацевтична фирма.

— Продължавай да търсиш. Трябва да разберем как е разкрил плана им.

— Дадено. — Ейдън подаде на Локи предмет с размера на пакетче дъвка. — Това е последният модел флаш памет на „Самсунг“. Трябва да стигне да качиш на нея всичко, което откриеш в компютрите на Коулман. Само от любопитство да се поинтересувам, как смяташ да проникнете вътре?

— Имам идея.

— Ами, успешен лов тогава. — Без да каже нищо повече, Ейдън си седна пред компютъра и отново започна да пише.

— Произношението на Ейдън е отлично — отбеляза Дилара, когато излязоха.

— Той оглуша едва преди пет години. Вирусен менингит.

— Много ли хора със затруднения работят при вас?

— Повече от дузина. Наемането на Ейдън беше случайност, но Майлс е добре известен сред общността на инвалидите. С охота ги взема на работа при нас.

Когато Локи и Дилара се качиха в асансьора, той натисна бутона за първия етаж вместо за подземния паркинг.

— Няма ли да вземем колата? — попита Дилара.

— Офисът на Коулман е само на три пресечки оттук. На улицата ще има много хора и ще сме в безопасност. Те, изглежда, не обичат много свидетелите. Но ако искаш, ще отидем с колата.

— Не, напротив. Тъкмо ще се поразтъпча. Така или иначе съм свикнала да вървя пеша през повечето време.

Те преминаха покрай внушителния сектор на охраната и излязоха на оживената улица. Следобедното слънце беше засенчено от високите небостъргачи, но въздухът все още беше топъл. На първото кръстовище пресякоха от другата страна на улицата и тръгнаха на север.

Дилара все още беше с дрехите, които й беше осигурил Локи, и след като имаха намерение да продължат да работят заедно до петък, тя имаше нужда от още дрехи. Когато минаха покрай магазин с добра модна колекция, тя забави крачка и посочи към витрината. Това беше точно нейният стил.

— Имаш ли нещо против да минем оттук на връщане? — попита го тя. — Обикновено ходя леко облечена, но това в момента е прекалено. — Дилара посочи с длан сегашното си облекло.

Локи се усмихна и хвърли поглед към витрината на магазина.

— Разбира се. Извинявай, че не можахме да ти намерим нещо по-… — Изведнъж той тревожно отвори очи и изкрещя: — Залегни!

Локи бутна Дилара на земята и я покри с тялото си. Всичко стана толкова бързо, че тя беше прекалено шокирана, за да се съпротивлява. После чу бърза серия от тупкане, нещо като приглушено биене на барабани. Витрината пред тях се пръсна на парчета и се срина, а върху Локи и Дилара се посипаха парчета стъкло.

Нужен й беше само миг, за да осъзнае какво се случва. Приглушеният ритъм беше от изстрели на оръжие със заглушител. Някой от другата страна на улицата стреляше по тях.