Бойд Морисън
Ноевият ковчег (73)

72

Локи стоеше на балкона на истанбулския хотел „Четири сезона“ и допиваше сутрешното си кафе. Над минаретата на „Света София“ се бяха скупчили дъждовни облаци, но в далечината небето бе ясносиньо. Слънцето щеше да изгрее всеки момент — точно навреме за разходката му с Дилара.

Той остави празната чаша и влезе вътре. Кракът му се противеше на всяко усилие. Лекарят му каза, че ще го боли още няколко седмици, но че няма да му трябва бастун. Раната от куршум беше болезнена, но не много тежка.

Локи предпочете да не включва телевизора. Знаеше какво щяха да кажат по новините. Бяха минали три дни след като избягаха от Ноевия ковчег, а светът тепърва научаваше за откритието на картата в „Хор Вирап“. Медиите бяха полудели и трескаво повтаряха, че тази карта може да спомогне за изравянето на Ноевия ковчег. Локи успя да се скрие от вниманието на журналистите и остави Дилара и покойния й баща да оберат лаврите.

Все пак ролята му в цялото приключение си имаше и предимства. След като откриха радиостанциите на наемниците, повикаха хеликоптера да ги прибере и с него кацнаха във Ван, където се погрижиха за раните и травмите си. Естествено, няколкото трупове предизвикаха доста въпроси от страна на турските власти. Но влиянието на Шърман Локи и съюзниците му в политическите среди във Вашингтон, съчетани фотографски с документираните от Дилара доказателства, убедиха турците да почакат с отговорите на тези въпроси, ако групата напусне страната до няколко дни.

Раната от нож в рамото на Грант, при която той беше изгубил много кръв, наложи няколкодневен престой в най-добрата болница в Истанбул. Там му направиха операция на срязания раменен мускул. Възстановяването му щеше да отнеме повече време от това на Локи, но изгледите за пълно оздравяване бяха добри. Локи и Дилара щяха да го навестят в болницата по-късно през деня, но първо имаха да свършат нещо друго.

— Готова ли си? — попита я Локи.

Дилара седна на масата и се вгледа в малката урна. В нея почиваха кремираните останки на Хасад Арвади. След аутопсията, направена в Ереван, арменската полиция изпрати тялото заедно с необходимите документи в Турция. Дилара предпочете да не организира траурна церемония. Повечето от приятелите и колегите на Арвади живееха в Америка, а неговото желание беше да го погребат в родната му Турция.

— Дилара?

Тя кимна и избърса сълзите си. После с любов прегърна урната.

— Да. Да вървим.

Излязоха от хотела и тръгнаха към „Кенеди Кадасъ“. Вървяха бавно. Локи разбираше, че Дилара има нужда мислено да остане насаме със себе си за известно време. Накрая тя прекъсна мълчанието:

— Той беше толкова близо до триумфа.

— Мисля, че би се радвал, че ти си открила Ноевия ковчег — отвърна Локи. — Също така би останал доволен, че вече смени фамилията си от Кенър на Арвади.

— Трябваше да го направя много отдавна.

— Дилара и Хасад Арвади ще станат прочути имена.

— Сигурен ли си, че не искаш да споделиш славата?

— Не е в мой стил. Освен това, Майлс Бенсън вече смята колко ще спечелим от последните открития и готви сключването на договори с нови клиенти. Не, ти и баща ти повече го заслужавате.

— Ти спаси света.

— Това ме навежда на мисълта, че Библията се нуждае от ново тълкуване. Заветът на Бог с Ной казва, че той никога няма да изтреби отново човечеството.

— Но нали не го е направил?

— Само защото спряхме Улрик да не използва Аркон.

— Откъде знаеш, че не си пратеник на Бог? Неведоми са пътищата господни. Ти самият призна, че Ковчегът е чудо.

— Така е. Доста се изненадах, когато го открихме в такова състояние след всичките тези векове. Но там играят фактори като местоположение и изолираност. Всичко може да се обясни по научному и няма нищо свръхестествено.

— Именно в това се крие необятността на Божието творчество. То може да се интерпретира по много начини.

— Трябва да призная, че прекалено прибързано отхвърлих теориите ти за Ноевия ковчег.

— А какво стана с репутацията ти на непоправим скептик?

— Няма нищо нередно в това да отвориш съзнанието си за новото. — Той хвана Дилара за ръката. — Значи ще останеш още няколко дни тук и после ще се върнеш в планината Арарат?

— Вече се свързах с турското правителство. Тъй като откритието е мое и само аз разполагам с фотографии на вътрешността, те веднага се съгласиха да ме включат в експедицията за разкопките. Но процесът ще отнеме няколко месеца. Трудно ще е да копаем в онези тунели, да не говорим за изследването на интериора. Този път възнамерявам подробно да го изследваме.

— Май ще се задържиш там доста време. Аз трябва да се връщам в Сиатъл.

Тя кимна.

— Кой знае, може би някой ден и двамата ще сме готови да спрем скитането и да създадем семейство.

— Може би, някой ден. — Локи стисна леко дланта й.

Стигнаха до площад „Кенеди Кадасъ“, прекосиха улицата и излязоха на бреговата стена, която отделяше сушата от Мраморно море. На отсрещния бряг се намираше азиатската част на Истанбул. Босфорът, главният морски път, свързващ Черно море със Средиземно, беше осеян с кораби.

Локи пусна ръката на Дилара и тя отиде до водата. Видя как устните й се размърдаха, после коленичи и изсипа праха на баща си във водата.

Изправи се и замислено повъртя с пръсти медальона на врата си. Локи отиде при нея и я прегърна.

Двамата стояха така известно време. Накрая Дилара се обърна към него:

— Ще ходим ли да вземем Грант?

— Ти върви. Ще се видим направо там и ще го заведем на един обилен обяд. Сигурен съм, че е умрял от глад, след като е бил три дни на болнична храна.

— А ти къде отиваш?

— Трябва да свърша една работа на „Гордиън“.

Той я целуна, след което с наслада я съпроводи с поглед, когато тя тръгна към болницата. Вървеше жена с ясна цел в живота си. На Локи това му се стори невероятно секси.

Тя се обърна за последно назад и му махна. Той й отвърна със същото. След малко тя зави зад ъгъла и се скри от погледа му.

Локи си повика такси.

— „Арако Стийл Уъркс“ — каза той на шофьора.

Петнайсет минути по-късно таксито влезе в промишлената зона на града. Към небето се извисяваха безброй комини. Колата спря пред входа на гигантска металургична леярна. През огромната отворена врата Локи видя как се разпръскаха искри от наливането на разтопена стомана.

— Почакай тук — каза той на шофьора. — Няма да се бавя повече от пет минути. — Шофьорът кимна, без да гаси двигателя.

На портала Локи показа паспорта си.

— Господин Майлс Бенсън ми е уредил среща.

Отегченият пазач погледна в списъка с посетителите и му разреши да влезе.

„Гордиън“ бяха консултирали „Арако“ за един от металургичните му заводи в Европа. Затова Майлс познаваше собственика на компанията. Сякаш запасът на Майлс от връзки и познати беше неизчерпаем. Но за Локи това не беше повод за протести или оплаквания. Именно уменията на Майлс да завързва необходимите контакти бяха издигнали „Гордиън“ до днешния инженерингов колос.

А и така планът на Локи значително се улесняваше.

Самият той изпитваше смесени чувства, задето не беше споделил с Дилара намеренията си. Каза си, че не е необходимо тя да знае, но дълбоко в себе си вярваше, че е, защото не иска да я излага на нови опасности. Веднъж вече беше изгубил любим човек. Дилара определено не му беше безразлична, а и събитията от последните две седмици го накараха да осъзнае, че не е готов отново да загуби човек, за когото го е грижа.

В сградата на леярната беше страшно задушно. Горещината от пещта го накара да си спомни за Финикс. Изкачи се по една стълба до втория етаж, където го очакваше тясна метална пътека. Когато се озова над един от кошовете с разтопено желязо, той бръкна в джоба си и извади Амулета на Схем.

Кехлибарът заблестя на пламъците, очертавайки силуета на земноводното, което можеше да причини смъртта на милиарди хора. Когато беше хвърлил янтарното кълбо на Улрик, Локи не очакваше той да се заеме да го оглежда подробно. Не и предвид динамичната ситуация, в която бяха попаднали и двамата. А и Локи не искаше да рискува да открият амулета, когато рано или късно разкопаят Ноевия ковчег. Някой със сигурност щеше да се възползва, за да създаде нова модификация на прионно оръжие. После всичките му усилия щяха да отидат нахалост.

Никой не знаеше, че истинският амулет беше у Локи. Нито Дилара, нито Грант. А ако американските военни разберяха, мястото щеше да гъмжи от войници, преди Локи да е слязъл от самолета в Истанбул.

Локи погледна сферата за последен път, удивен как толкова красиво и просто нещо би могло да е толкова смъртоносно. После, само с едно движение на китката, го хвърли в разтопеното желязо. Сферата се запали и бързо потъна в разтопената до хиляда и седемстотин градуса по Целзий течност. Най-накрая прионите бяха унищожени.

Локи слезе обратно и върна каската на изхода. Мобилният му телефон иззвъня. Беше Майлс Бенсън.

— Благодаря, че ни настани в „Четири сезона“, Майлс.

— Няма защо, Тайлър. Заслужи си го. В момента уреждаме съдебните искове за случая със самосвала. Благодарение на теб „Гордиън“ няма да плати и цент. Всичко ще бъде за сметка на Улрик. Стигна ли до леярната?

— Тъкмо си тръгвам.

— Предполагам, няма да ми кажеш защо трябваше да ходиш там.

— Ще ти кажа, като се видим след седмица.

— Може да се наложи да съкратиш ваканцията. Последните ти авантюри предизвикаха засилено внимание от страна на военните и органите на реда. В момента се подготвят няколко нови проекта, а ти си най-подходящият човек за тях. Изписаха ли Грант от болницата?

— Сега отивам да го взема.

— Кажи му тогава да си вдига по-бързо задника от леглото. Трябвате ми и двамата.

Локи потисна смеха си. Майлс определено знаеше как да прави бизнес от всичко.

— Извинявай, Майлс, губиш ми се… връзката е лоша… Ще ти се обадя след няколко дни.

— Тайлър, знаеш ли колко пари… — Локи прекъсна връзката и изключи телефона си. „Гордиън“ и останалият свят щяха да преживеят една седмица и без него. Трябваше му малко време да отпусне.

Щом отвори задната врата на таксито, той почувства влага върху лицето си. Последните капки от дъжда, преди облаците да се разсеят. Вдигна глава към небето и се зачуди как ли би възприела Дилара пъстрия природен феномен, известен като дъга. За съществуването му имаше достатъчно рационални причини и обяснения, но тя би могла да му придаде по-различно значение, предвид последните им преживявания.

Поставям дъгата си в облака; и тя ще бъде белег на завета между мене и земята… — спомни си Локи завета на Бог с Ной.

Каквото и да беше обяснението, той стоя така няколко секунди, възхищавайки се на гледката, която му припомни, че животът е кратък и че си струва човек от време на време да се понаслаждава на красотата на природата. И Локи трябваше да признае пред себе си, че независимо кой или какво я беше създало, той никога досега не беше виждал толкова красива дъга.