Бойд Морисън
Ноевият ковчег (65)

64

Себастиан Улрик наблюдаваше през бинокъла тримата мъже, приведени до входа на пещерата, долу, на 400 метра от него. Утринното слънце грееше пред него и той внимаваше да не го издаде блясъкът от стъклата на бинокъла. Мъжете при пещерата се бяха разпръснали, всеки от тях намерил първото попаднало му прикритие около входа на пещерата. Улрик виждаше главите само на двамата.

Локи в крайна сметка дойде — както и очакваше Улрик. Когато водачът на култа видя инженера да излиза заедно с неговата група от манастира в „Хор Вирап“, а свещеникът жестикулираше оживено, беше очевидно, че са открили килията. Разрушаването й вече не беше необходимо. Тъкмо обратното — щеше да издаде на Локи, че Улрик е в района.

Щом ги видя да си тръгват от манастира, Улрик поведе групата си през турската граница, щедро подкупвайки граничарите, за да ги пуснат да минат. После, следвайки GPS координатите, които беше изчислил при предишното си посещение на местонахождението на Ковчега, Улрик ги отведе горе в планината още по тъмно. Всичките бяха екипирани с трето поколение очила за нощно виждане, които усилваха стократно и най-слабия източник на светлина. С помощта на уреда човек виждаше терена с всичките му детайли, като на дневна светлина. Така изкачването им беше значително улеснено. Благодарение на стимулантите останаха будни и пристигнаха точно когато хеликоптерът на Локи започна да кръжи над мястото.

Светлана и двамата телохранители се скриха зад една скала. Кътър коленичи до Улрик, вдигнал в позиция за стрелба снайперската пушка ВАЛ.

— От какво разстояние ще можеш да премахнеш онези двамата? — попита го Улрик.

— Единия мога да улуча и оттук — отвърна Кътър, — но останалите са се разпръснали. Ще се скрият, преди да съм стрелял отново.

— Трябва да им отклоним вниманието. — Улрик понижи гласа си, за да не го чуят другите. — Можеш да жертваш някой от хората си.

Кътър кимна и прошепна:

— Ще им заповядам да заобиколят откъм юг. Ще им кажа да се предадат и когато хората на Локи дойдат за тях, ще удари моят час. Ако имам късмет, ще очистя и тримата, без да им дам възможност да реагират.

— Отлично. Ами техните радиостанции?

— Ще включа заглушителя на широкочестотния спектър точно преди атаката. Да заемем ли позиции?

— Още не. Огледахме пещерата от горе до долу и не открихме механизъм за отваряне като този в „Хор Вирап“. Според мен това не е истинският вход, но ако Тайлър не излезе до няколко минути, ще предположим, че е успял да влезе някак.

— Доста е рисковано да се опитаме да минем през тесния като гърло на бутилка вход. Мисля, че е по-добре да изчакаме, докато излязат с амулета, и тогава да ги убием всички.

— Не — твърдо отсече Улрик. — Трябва да ги проследим вътре. Не бих искал да рискувам Тайлър да унищожи амулета вътре в пещерата. Щом разберем къде е истинският вход, ще направим следващия си ход.

— Ето ги. — Кътър посочи към пещерата.

Локи, Грант Уестфийлд и Дилара Кенър излязоха на слънчева светлина.

— Видя ли, от тази страна не може да се влезе — каза Улрик.

Той продължи да наблюдава Локи, който махна на хората си и всички заедно тръгнаха на юг.

— Търсете отвор много по-малък от входа на пещерата — нареди им Локи, — но достатъчно голям, за да може през него да мине човек.

Той отново започна да брои крачките. Когато стигна до седемдесет, забави ход и се заоглежда на всички страни, към всяко кътче по скалната повърхност, зад което можеше да се крие пещера. На деветдесет и три той се спря пред една цепнатина, която отговаряше на предположението му. Беше широка не повече от половин метър и висока около два метра. Единственият проблем беше, че цепнатината беше пълна с пръст и камъни, сякаш покривът се беше срутил преди стотици години.

Локи продължи да върви и стигна до сто двайсет и пет крачки, преди да се обърне назад, окончателно убеден, че цепнатината е отворът, който търсеха.

— Мислиш ли, че е това? — попита го Дилара.

— Ако е това, значи ние ще сме първите, които ще влезем. Няма как Улрик да е бил тук и после отново да е затворил входа. Защо му е да го прави?

— Предчувствам, че ще падне голямо копаене — намеси се Грант и подаде две сгъваеми лопати на другарите си, а третата взе той и я заби в цепнатината.

Нямаше как да се разбере колко дълбока е пещерата. Можеше да се наложи да копаят с часове или дни. Така или иначе нямаха голям избор. Трябваше първи да влязат в Ковчега, а Локи беше убеден, че това е входът към него.

За техен късмет още на втория час копаене лопатата на Грант хлътна в празно пространство. Избутаха настрани останалата пръст и осветиха с фенерчета коридора, чийто край не се виждаше.

Всеки от групата беше екипиран с радиостанция с миниатюрна слушалка. Локи предупреди наемниците, че към пещерата може да се опитат да проникнат поне петима враждебни елементи. Заповяда им да останат отвън на пост и да съобщят по радиостанцията за всяко необичайно нещо. Локи щеше да проверява каква е обстановката на всеки петнайсет минути.

Наемниците заеха позиции зад прикритията си. Локи се погрижи неговата раница и раницата на Грант да минат през тесния отвор. Тримата сложиха на главите си каски. Локи погледна към Дилара.

— Първо дамите ли? — попита тя.

— Понеже ти си тази, която започна всичко, мисля, че си заслужила да си първата, която ще види Ковчега.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти. Ще запомня този ден за цял живот.

Дилара си пое дълбоко дъх и влезе в цепнатината, погълната от мрака. Локи влезе втори, мъкнейки със себе си раницата, а Грант беше трети.

Вървяха бавно. На няколко пъти коридорът ставаше толкова тесен, че имаше опасност Грант да не може да промъкне едрото си мускулесто тяло.

— Ще можеш ли да минеш? — попита го Локи.

— Доста е тясно — отвърна Грант, пъхтейки. — Ако заседна, ще трябва да се обадим на момчетата отвън да донесат кофа с топло масло.

Локи се ухили. Грант не губеше чувството си за хумор и в най-тежките мигове.

— Виждаш ли нещо отпред? — попита Локи, след като изминаха около петнайсет метра навътре.

— Да — отвърна Дилара. — Мисля, че виждам. Широко е десетина метра.

След още минута цепнатината се разшири и Локи застана до Дилара. Тук не се долавяше неприятната миризма на варовик, характерна за повечето пещери. Вместо това уханието му напомняше за Египет и гробницата на Тутанкамон в долината на Фараоните. Въздухът беше изпълнен със същото чувство за историзъм и древна мистика.

Локи насочи фенерчето към стената отляво. Лъчът се плъзна нагоре по стената, към високия около петнайсет метра покрив, след което продължи по другата стена, докато видя, че последната граничи с трета стена под прав ъгъл. Съдейки по тъмнината в другия край, той предположи, че стената се намира на поне двайсет метра от тях. Отдясно на него лъчът на фенерчето се изгуби в празното и тъмно пространство.

Грант дойде при тях и си пое дълбоко въздух.

— Слава богу, успях да се измъкна. Не страдам от клаустрофобия, но след последната случка като нищо ще ме хване.

Плътният глас на Грант отекна в отдалечените повърхности, сякаш се намираха в каньон.

— Това място ми се струва огромно — отбеляза той.

— Да видим колко е огромно — каза Локи и извади стробоскопска лампа от раницата си. Нямаше да е много удобно да се движат с лампата, заради ярките блясъци, а и батерията нямаше да издържи дълго. Но благодарение на силната светлина щяха да добият чувство за размерите на пещерата.

— Отвърнете глави, за да не гледате директно в лампата — предупреди ги той и се приготви да я включи. — Готови ли сте?

— Давай — каза Грант.

Дилара кимна енергично.

— Хайде, покажи ни.

— Дами и господа, представям ви Ноевия ковчег.

Той включи лампата и отстъпи назад. Чу се как устройството генерира енергия за първата светкавица, след което лампата започна да хвърля силни отблясъци на всяка половин секунда. Благодарение на устройството на човешкото зрение, тримата възприеха визуално сцената, сякаш беше осветявана от постоянна светлина.

Дилара ахна в захлас. Всички онемяха. Картината беше смайваща. Простирайки се на дължина дотам, докъдето стигаше погледът им, пред тях се изправи в цялата си величественост огромна дървена конструкция, висока три етажа. Беше толкова голяма, че другият й край се губеше в тъмнината. Тя не беше строена набързо, напротив, личеше си, че беше изработена от истински майстори и инженерни гении. Не беше за вярване, че древна цивилизация беше постигнала такова ниво на развитие. Отделните части пасваха идеално една в друга, сякаш ги беше проектирал самият Локи.

За да се построи подобна грамада на километри от най-близките гори — източниците на дървесина — се изискваха неимоверни усилия. Дори и със съвременната техника изграждането на такава конструкция във вътрешността на пещера, без достатъчно осветление, щеше да представлява кански труд. Построен преди хиляди години с помощта само на голи ръце и товарни животни, Ковчегът сам по себе си беше израз на изумително техническо постижение. Локи гледаше в захлас най-старата все още съществуваща дървена конструкция в света — конструкция, която по величие можеше да си съперничи с великите египетски пирамиди. Превъзходно съоръжение, изобретено и построено от самия Ной.

— Боже мой! — накрая произнесе Дилара. — Все още е непокътнат. След толкова време още е здрав.

— Благодарение на сухия въздух — отвърна Локи. — Няма вода, няма термити, няма гниене.

— Изглежда, цялата пещерняшка екипировка, дето я мъкнем с нас, няма да ни трябва — каза Грант. — Съдейки по размерите, Ной и семейството му са възнамерявали да останат тук за дълго.

— Още ли си настроен скептично? — попита Дилара Локи.

Той бавно поклати глава.

— С гордост мога да заявя, че скептицизмът ми не се оправда.

— Това е най-невероятната археологическа находка в историята.

— Нещо повече, истинско чудо е.