Бойд Морисън
Ноевият ковчег (45)

44

Когато частният самолет на Улрик прелетя над Сиатъл, Дилара накрая се ориентира къде се намират, но това вече нямаше значение. След като се прекачиха на летището на хеликоптера за Оркас Айлънд, беше късно за всякакви опити за бягство.

Кацнаха в нещо като научен комплекс с голяма къща, която доминираше над цялото имение. Прекараха я през някакъв охраняван вход на сградата, откъдето с асансьор слязоха надолу под земята. Таблото на асансьора имаше седем бутона. Когато вратата се отвори и се озоваха на трето ниво, коридорът, открил се пред тях, гъмжеше от хора. Дилара веднага се досети — „Оазис“ — убежището, което щеше да приюти тези хора, докато биоагентът прион си свършеше работата на повърхността и се разсееше.

До асансьора ги чакаше огромен мъж с бръсната глава, придружен от двама други, въоръжени с автомати.

— Докладвай — обади се Улрик.

— Всички наши членове са налице и са в „Оазис“.

— Добре. Заключете и се подгответе да запечатате бункера веднага щом ви се обадя. Доктор Кенър, това е Дан Кътър. Той ще ви отведе във вашата стая. — Улрик се обърна отново към Кътър: — Дай ми два часа, после започни разпита. — След тези думи той, заедно с Петровна, се качи обратно в асансьора.

Кътър и двамата му подчинени отведоха Дилара в стая, чието обзавеждане далеч надмина очакванията й. Стаята беше с размерите на пътническа каюта на туристически кораб, с малка баня вътре. Леглото, нощното шкафче и тоалетката бяха антики. На леглото лежаха чисти дрехи за смяна, а на пода — чифт обувки.

— Можеш да се преоблечеш, а може и да останеш в тази рокля и високите токчета — каза Кътър. — На мен ми е все тая.

Той затръшна вратата и я заключи отвън. Дилара го чу как нареди на двамата да останат на пост отпред. След това, съдейки по стъпките, се отдалечи по коридора. Дилара никога не се беше чувствала толкова самотна и беззащитна.

Нямаше да остане в рокля. Макар и шансовете й да надвие обучен боец да бяха близки до нулата, по-добре беше да се преоблече в по-удобни дрехи, за да направи следващия си ход, когато й се удаде подходящ случай. Вероятно в стаята имаше монтирани камери, но беше безсмислено да ги търси. Ако закриеше обективите им, похитителите й щяха да довтасат за секунди.

Беше прекарвала прекалено много време на открито, в полето, където интимността невинаги беше най-големият проблем, за да се притеснява от някакви воайори да я зяпат. Но не искаше и да прекалява с шоуто. Преоблече се в новите дрехи, като се покри с ризата, преди да свали роклята. Дрехите й бяха учудващо по мярка, дори и маратонките. По-голямо неудобство беше да отиде в банята, но нямаше избор. Все пак отново се прикри от нежелани погледи.

След като свърши в банята, й остана само да чака. Затова седна на леглото и започна да медитира. Донесоха й храна, но тя не я докосна. Само пи вода от чешмата в банята. Свикнала бе да не яде по цял ден, когато се налагаше. Ако те бяха решили да я упоят с някакви психотропни препарати, тя нямаше да им се даде лесно.

Беше потънала в дълбока медитация и когато вратата се отвори, тя забеляза това чак в последния момент. Кътър я сграбчи за ръката и я изправи на крака.

— Хайде, тръгвай.

— Къде отиваме?

— В лабораторията. Имаме някои въпроси към теб.

Той я издърпа пред себе си и я избута към вратата.

След като завиха по някакъв дълъг коридор, стигнаха до въпросната лаборатория. Улрик стоеше отстрани, заедно с някакъв кльощав мъж на около четирийсет години, облечен в бяла престилка.

Обзавеждането на лабораторията се състоеше от три предмета: стол, който би отивал повече на някой зъболекарски кабинет, лабораторна маса и стол за доктора. Металният плот по протежение на едната стена беше оборудван с мивка и различни видове електронна техника. Приличаше на помещение от лазарет, който би могъл да им потрябва по време на престоя им под земята.

Кътър я поведе към зъболекарския стол.

— Сядай — властно й нареди той.

Щом седна, тя с напиращ страх проследи как Кътър завърза китките й с ремъци за стола. Спокойствието и душевният мир от медитацията мигновено изчезнаха, озоваха се някъде далеч оттук.

— Чуй ме — започна тя. — Ще ти кажа всичко, което поискаш.

— Може и така да е, но не мога да разчитам само на честната ти дума. Нямам време. Хората ми ще активират устройствата утре и аз трябва да съм сигурен, че няма да ги разкрият и заловят.

— И аз откъде ще знам?

— Струва ми се, че знаеш много повече отпреди. Научих, че специален агент от ФБР Перес и доктор Тайлър Локи са загинали в престрелка на борда на „Зора на Генезиса“. Затова сега ти си единственият източник на информацията, която е била известна на Тайлър.

Сърцето на Дилара се сви при новината за смъртта на Локи. Улрик, изглежда, не лъжеше.

— Знам, че това е ужасна и шокираща вест за теб. Трябва да си дадеш сметка, че никой не знае къде си в момента. Сама си и можеш да разчиташ само на нашето снизхождение.

Тя напъна ръцете си, но ремъците на китките й не помръднаха.

— Значи във всички случаи ще ме упоиш?

— Доктор Грийн ще ти направи инжекцията. Серумът е нов, разработен е от моята компания по поръчка на ЦРУ. Представлява по-надежден вариант от натриевия амитал. Няма да те заболи, но употребата му крие известен риск, защото потиска функциите на нервната система. Затова и ще ти го инжектира квалифициран медицински специалист.

— Кълна се, нищо не знам!

Улрик не обърна внимание на думите й.

— Нека започнем, доктор Грийн.

Грийн отиде до металния плот, забоде иглата на голяма спринцовка в някакво шишенце и изтегли оттам двайсет кубика прозрачна течност. После натри с памук със спирт вената на лявата й ръка.

— Вие сте лекар, моля ви, не го правете! — примоли се Дилара.

Грийн само се усмихна.

— Ще почувстваш леко убождане. — След което заби иглата в ръката й.

Тя усети как студената течност се вля във вената й.

Грийн прибра спринцовката.

— Препаратът трябва да подейства напълно до пет минути. Дилара, искам да броиш в обратен ред до сто.

Тя вече почувства замайване, но поклати глава.

— Няма нищо да правя! — извика и напъна ръцете си така, че вените й изпъкнаха.

— По-лесно ще е, ако не се съпротивляваш.

— Пуснете ме!

После сякаш някой изгаси лампата, в стаята се спусна пълен мрак и главата й като че се потопи в кофа с леденостудена вода. Гласът на Грийн отслабна и изчезна, докато сетивата й не блокираха напълно.

— Какво стана? — попита Улрик. По план не трябваше да припада, а да е будна, докато й задават въпросите.

— Кръвното й налягане падна и загуби свяст — отвърна Грийн, който освети с миниатюрно фенерче окото й. — Както казах и преди, подобно нещо се случва при пет процента от случаите. Да я сложим да легне на масата.

Грийн беше запознал Улрик с потенциалните рискове. И сега му се искаше да произнесе „Казах ти!“, но не му стискаше.

— Помогни му — заповяда Улрик на Кътър. — Пет процента! Идиот!

Кътър развърза ремъците и вдигна напълно отпуснатото й тяло от стола, след което го положи на масата.

Грийн подпря долната част на краката й с възглавница. После провери кръвното й налягане.

— Кръвното й е все още ниско, но стабилно.

— Сега какво следва? Можеш ли да я свестиш?

— Мога да й бия адреналин. Това ще я свести, но също така ще обезсили ефекта на серума. И ще трябва да започваме пак отначало. А ако й направим втора инжекция толкова скоро след първата, резултатът може да е фатален.

— Ако я изчакаме да се свести сама, още ли ще е под въздействието на серума?

— Няма как да разберем, докато не дойде в свяст, което може да отнеме няколко часа.

— По дяволите! Добре. Ти стой тук с един от хората на Кътър. Когато се събуди, веднага ме извикай.

— Да, сър.

— Хайде, да вървим — каза той на Кътър и излезе от стаята.