Бойд Морисън
Ноевият ковчег (52)

51

Помещението не се отличаваше от който и да било друг лекарски кабинет, който на Дилара й се беше налагало да посещава. Тя прерови чекмеджетата и шкафовете в търсене на нещо, което би могло да й послужи за защита. Едва ли държаха скалпели тук, но може би имаше други остри или тежки предмети. Пълно беше с шпатули, тампони, марли и кърпи, но единственото остро нещо беше спринцовката с иглата, с която й бяха инжектирали серума.

Без оръжие тя щеше да е беззащитна. Пазачите бяха много по-яки и издръжливи от доктора и щяха да я надвият за секунда. Все пак тя не можеше да стои със скръстени ръце и да чака да дойдат да я спасят. По-добре беше да действа и да си пробие път с бой.

Най-добрият вариант беше да тръгне към стълбите и да се опита да избяга, докато вниманието на похитителите й беше насочено към проникналите в бункера. Щом веднъж излезеше на повърхността, тя щеше да потърси контакт с щурмоваците.

Сърцето й заби като лудо, когато предпазливо поотвори вратата на сантиметър. Ако я отвореше докрай, бягството й можеше да се провали още тук. Надникна през процепа.

Нямаше никой. Отвори вратата по-широко, докато не видя номера „315“ на нея, след което погледна в другата посока. Чисто. Тъкмо понечи да тръгне и чу нечий мъжки глас. Идваше насам, но по коридор, към който тя нямаше видимост. Той спря, докато говореше. Навярно говореше по телефон. Съдейки по стъпките, беше сам.

Тя позна гласа — беше на пазача, който беше излязъл преди малко от кабинета.

— Ще сляза долу с нея до една минута — каза той.

Идваше за нея.

Дилара тихо затвори вратата. Имаше само няколко секунди. Пазачът щеше да види доктора на пода чак когато отвореше напълно вратата. Това щеше да й даде известна възможност за изненада.

Тя грабна спринцовката и я заби в същото шишенце, от което й бяха инжектирали на нея. Изтегли пет пъти по-голямо количество от това, което й биха на нея. После се наведе зад вратата, която се отваряше навътре.

Стисна спринцовката в едната си ръка, а другата длан постави в готовност върху буталото. Стъпките приближиха вратата отвън. У идващия нямаше никакво колебание. Пазачът очакваше да види Дилара все още лежаща на масата. Щеше да му е необходима около секунда, за да разбере какво се е случило, и тя трябваше да нанесе удара си през това време.

Вратата рязко се отвори и пазачът влезе. Застана точно до нея, когато се спря и се вторачи в доктора на пода. Дилара изскочи иззад вратата и заби спринцовката до основата на иглата в бедрото на пазача. В същото време натисна буталото и инжектира цялото й съдържание. Прозрачната течност се вля във вените на крака му, преди да се е окопитил.

Пазачът извика и издърпа крака си. Дилара продължаваше да стиска спринцовката и след като я извади, я хвана като нож.

— Кучка такава! — извика пазачът и се хвърли към нея. Мускулестият мъж изби спринцовката от ръката й и я хвана за раменете.

Макар и да беше инжектирала психотропното лекарство мускулно, тя се надяваше то да му подейства също като на нея. Дилара започна тихо да отброява секундите.

На „шест“ пазачът я блъсна в стената и й изкара въздуха. Тя се преви и отвори уста, за да си поеме дъх.

— Стой тук! — извика пазачът. На нея й оставаше само да продължи да брои.

На „осем“ той вдигна радиостанцията към устата си.

На „девет“ подбели очи.

На „десет“ падна на пода.

Пазачът беше в съзнание, но силно замаян. Той изстена тихо и избърбори нещо, което Дилара не разбра. Тя си пое въздух и се изправи.

Подритна ръката му, но тя беше неподвижна. Лесно успя да му вземе картечния пистолет и резервните пълнители.

Огледа оръжието. „Хеклер и Кох МП-5“. Веднъж беше стреляла с такъв по време на обучението й. Красиво, леко оръжие. Точно каквото й трябваше.

Пистолета тя затъкна в панталона си и тръгна да търси стълбите.

На второто ниво Локи повтори процедурата. Извадиха от строя камерите и после той постави противопехотна мина до вратата. След като камерите не работеха, преследвачите им нямаше как да знаят колко зле щяха да изживеят последните трийсет милисекунди от живота си.

Грант разби камерата на третото ниво и Локи коленичи до вратата. Постави мината и тъкмо се канеше да нагласи детониращия механизъм, когато чу стъпки в коридора. Някой идваше към тях.

Локи още не беше приключил с поставянето на мината и затова я издърпа настрани, оттегли се към площадката и насочи оръжието си към вратата. Грант и Търнър в това време бяха на стълбите под него, също с насочени към вратата оръжия. Вратата се отвори и когато Локи видя лицето, което се показа, рязко отмести пръста си от спусъка.

— Не стреляйте! — извика той.

Беше Дилара, въоръжена до зъби.

— Тайлър!? — възкликна тя. — Ти си жив! — И се хвърли в обятията му. Локи я прегърна силно и след няколко секунди се усмихна глуповато към Търнър, който беше слисан от случващото се.

— Добре ли си? — попита я Локи.

— Улрик ме упои с нещо, но ще ми мине — отвърна с дрезгав глас Дилара.

Локи посочи към картечния пистолет, който тя носеше.

— Сигурна ли си, че знаеш как да боравиш с това?

— Когато излязох на стълбищната площадка, за малко не те застрелях.

— Приемам отговора ти за „да“.

— Казаха ми, че си умрял.

— Така исках да си мислят.

— Трябва да ги спрем. Планират да пуснат някакъв прион в Ню Йорк, Лос Анджелис и Лондон. Довечера ще натоварят устройствата.

— Затова сме тук. Разполагаме с двайсет минути да ги намерим.

— Защо двайсет минути?

Локи й разказа за кръжащия в небето над острова бомбардировач.

— Само тримата ли сте?

Локи кимна.

— Останалите от отряда са горе на повърхността. Загубихме връзка с тях.

— Тогава какво ще правим?

— След като намерим и овладеем прионите, ще трябва да измислим как да влезем в тяхната контролна зала.

— Може би някой пазач ще може да ни каже как — отвърна Дилара.

— Дори и да намерим някой, той, както и останалите като него, едва ли ще е от приказливите. Ще ни трябва доста време, за да измъкнем някаква информация от който и да е от тях.

— Знам един, който ще говори.

— И защо ще го прави?

— Защото преди малко му инжектирах конска доза от серум на истината.