Бойд Морисън
Ноевият ковчег (70)

69

Локи си даваше сметка, че експлозията едва ли е убила Улрик. Но взривът или беше унищожил фенерчетата, или ги беше захвърлил надалеч, защото в пещерата беше абсолютно тъмно.

Той се надигна и изправи, потискайки напиращата кашлица, за да не издаде позицията си. Ако Улрик беше оцелял, той, за разлика от Локи, още беше въоръжен. Ударната вълна беше съборила каската от главата на Локи и той пипнешком я потърси около себе си. Намери я, сложи си я и въздъхна облекчено, че триизмерната моделираща система не беше повредена. С нейна помощ можеше да вижда Ковчега. Но инфрачервеният сензор не работеше. Без него не можеше да види Улрик, освен ако последният не включеше фенера на каската си. За да го стори, трябваше да е пълен глупак, защото щеше да се превърне в идеална мишена.

Локи чу прищракване, характерно за изваждането на празен пълнител. После пъхането на нов пълнител и плъзгането на затвор на картечен пистолет. Улрик беше тежковъоръжен.

— Ти си идиот, Тайлър! — извика Улрик. — Съзнаваш ли какво направи? Сега няма как да излезем оттук. Хиляди тонове скали блокираха изхода.

Беше изпаднал в истерия. Това беше добре. Значи не знаеше за изхода към първата пещера.

Локи се изправи и огнестрелната рана в крака му се обади. Прониза го остра болка. Опипа раната, но не можа да прецени доколко е сериозна. Провери крака си. Можеше да върви, но с всяка следваща крачка някой сякаш забиваше още по-дълбоко шиш в бедрото му.

— Доволен ли си, Тайлър? Заради теб човечеството е обречено! Аз исках да предпазя човешката раса. Не го ли разбра? Ние се самоунищожаваме! Моят план беше единственото спасение. Трябваше да започнем всичко отначало. А ти провали всичко!

Сега Улрик го предизвикваше. Искаше Локи да се обади, за да изстреля целия пълнител в негова посока. Локи обаче не се хващаше толкова лесно на подобни уловки.

Улрик произнесе в радиостанцията:

— Кътър! Светлана! Елате насам!

Повтори няколко пъти заповедта. Очевидно никой от двамата не отговори.

Локи се промъкна напред на пръсти, леко и безшумно, доколкото му позволяваше раненият крак. За малко не се спъна в нещо, което не беше изобразено на триизмерната картина. Наведе се и опипа предмета. Беше раницата му. Вътре бяха количката, дистанционното управление и лаптопът, но нямаше оръжия.

Някъде в другия край на Ковчега проехтяха изстрели, но той не можа да различи други шумове. Слухът му още не се беше възстановил напълно от експлозията. Погледна в посоката, откъдето беше чул изстрелите, и му се стори, че забеляза слаба светлинка. Нямаше как да различи дали идва от приятел, или враг. Обзе го страх за Дилара и Грант, дебнени от обучени убийци. На всяка цена му трябваше план за действие.

Не можеше с ранен крак и без оръжие да влезе в схватка с Улрик. Единственият му шанс беше да намери първи Грант и Дилара. Трябваше да се придържа към мисълта, че са още живи, защото умът му не искаше да приеме алтернативата. Заедно щяха да избягат от пещерата и да запушат вътре Улрик, Кътър и Петровна. Но как?

Хрумна му да използва единственото налично средство — количката с дистанционно управление. Набързо нахвърля в ума си плана. Рисковано беше, но можеше и да проработи. Взе раницата и я метна на рамо.

Трябваше да спечели малко време и дистанция. На земята около него нямаше камъни, затова взе лаптопа, като внимаваше да не издаде звук. Хвана го като фризби и го метна, колкото сили имаше, към цепнатината.

Лаптопът се разби в стената. Улрик веднага изстреля откос натам.

Локи използва момента, за да докуцука до противоположната стена, в посока към изхода. Шумът от гърмежите заглуши движението му. Скри се зад купчина високи урни, подредени до стената.

Улрик насочи фенерчето натам, откъдето беше чул удрянето на лаптопа, и изтича към стената. Светлинният лъч се застрелка напосоки в търсене на трупа на Локи, но накрая се спря върху останките от портативния компютър.

— Ще ми паднеш, Тайлър! — Лъчът заснова из пещерата, като от време на време се спираше и надникваше в отделните стаи.

Локи ускори крачка, стараейки се да се движи извън полето на лъча. Трябваше да стигне до изхода, преди Улрик да го е открил.

Но за да подейства планът му, трябваше първо да намери Дилара и Грант. Нямаше да ги изостави за нищо на света. Не можеше да извика, затова се надяваше инфрачервеният скенер на Грант още да работи.

Локи вдигна ръка в тъмното и започна да маха — сигнал, предназначен за Грант.

 

 

Грант не можеше да остави Кътър, не и ако искаше да спечели битката.

Кътър беше най-добрият стрелец, когото Грант познаваше, а почти толкова точно мяташе и нож. Предимството на Грант беше в размерите му.

По време на краткото им спречкване на втория етаж Грант беше паднал върху Кътър. Двамата се претърколиха и за миг Грант отслаби хватката си. Кътър включи фенера си и го метна настрани, извън обсега на Грант, но достатъчно близо, за да се виждат един друг.

През това време Грант успя да захване Кътър за гърдите, но не можа да му направи ключ на врата, каквато беше крайната му цел. Позата му напомни за добрите му стари дни като професионален борец кечист, но този път нямаше актьорска игра и преструвки, нямаше и правила. Щеше да играе „мръсно“, Кътър — също.

Грант удари Кътър в левия бъбрек, а онзи отвърна, като го удари с тока по стъпалото. Кракът му избухна в болка и той падна назад. Кътър се претърколи върху му и мигновено скочи на крака. В далечината прогърмяха изстрели. Грант се помоли наум Тайлър да е застрелял Улрик.

Кътър посегна към пистолета си. Грант се метна към него и го сграбчи, преди Кътър да е насочил оръжието към него. Пистолетът отхвръкна настрани, а от инерцията на скока и двамата отново се озоваха на земята. Грант отново беше отзад и когато спряха да се търкалят, прошепна в ухото на Кътър:

— Бих те изритал с коляно в слабините, но знам, че ще е безполезно. Едно предимство да нямаш топки.

Знаеше, че след споменаването на бойната травма — тази, за която Кътър обвиняваше Грант — Кътър щеше да изгуби контрол. Така и стана. Изръмжа от гняв и се изскубна от хватката на Грант.

Кътър извади нож иззад кръста си. Грант посегна към своя, но калъфът беше празен.

— Къде ти е ножът бе, задник?! — триумфално извика Кътър. — Винаги съм бил по-добър боец от теб.

Той замахна с ножа към Грант, който отскочи назад, към ръба на коридора. С всеки замах Кътър натъртваше на думите си:

— Мъртъв… си.

Ако Грант скочеше на първия етаж и побегнеше, Кътър щеше да намери пистолета и да го догони. Затова се налагаше да приключи с килъра още сега.

— Хайде де! — извика му той и нарочно свали гарда и остана без защита откъм лявата си страна.

Острието на ножа се стрелна напред и се заби в рамото на Грант. Болката беше нетърпима, но планирана.

Грант, по прякор Пламъка, прибягна до хватката, негова запазена марка, извъртя се, обви ръка около врата на Кътър и го стисна като с клещи, след което се метна на долния етаж.

Двамата паднаха едновременно, но благодарение на многогодишния си опит Грант съумя да се извърти така, че при самото падане дясното му рамо се оказа откъм Кътър. Усилен от силата на инерцията, ударът смаза трахеята и гръбнака на Кътър.

Грант измъкна ръката си изпод Кътър, после извади забития в лявото му рамо нож. Бликна малко кръв, но не на силна струя. Значи не бяха засегнати артерии.

В мрака чу хриптенето на Кътър. Оставаха му броени секунди живот.

— Сега видя ли кой е задникът? — процеди Грант.

От гърлото на Кътър излезе само слабо свистене, след което той замлъкна завинаги.

Грант се изправи, хванал лявата си ръка, взе фенерчето и тръгна към най-близката рампа, за да потърси Дилара.

 

 

Петровна избута Дилара от себе си, а Дилара веднага скочи на крака, без да има ясен план за по-нататъшни действия. Защитните техники, които владееше, бяха достатъчни да противостои на обикновен обирджия, но тази жена, изглежда, беше добре обучена.

Петровна включи своето фенерче и го насочи в лицето на Дилара, заслепявайки я със светлината. Дилара отстъпи назад към оръжейната и грабна от пода един от мечовете. Замахна с него към фенерчето и го изби от ръката на Петровна.

С ловко движение Петровна се извъртя и също се въоръжи с меч. Изправи се и замахна грациозно няколко пъти с него, след което зае стойка за фехтовка — очевидно тренирана многократно.

— Значи искаш да се дуелираме с мечове — каза тя. — Добре. На мен ми е едно от любимите оръжия.

Дилара никога преди не беше боравила с меч. Боят щеше да приключи много бързо и то не в нейна полза, ако не измислеше бързо нещо друго. Петровна пристъпи към нея и направи опит да я съсече. Дилара инстинктивно вдигна нейния над главата си, за да блокира удара. Мечът на Петровна отскочи настрани, но хватката на Дилара беше слаба и оръжието отхвръкна от ръката й, като събори урната с пурпурния символ заедно със стрелите в него.

— Трябваше да те отровя още на летището в Лос Анджелис — каза Петровна.

Отрова! Чак сега Дилара разпозна символа на урната. Не беше молеща се фигура, а растение, цветето самакитка. Стрелите навярно бяха напоени с отрова от самакитка, а урната беше нарочно означена.

Дилара сграбчи сноп стрели и започна да ги мята по Петровна, която обаче успя майсторски да отрази атаката. Докато Петровна се окопитваше от обстрела, Дилара взе последната останала стрела и се устреми в нова атака. Заби острието в крака на Петровна, преди последната да е реагирала. Петровна замахна с меча, поряза ръката на Дилара и я отблъсна към стената.

С усмивка на лицето Петровна извади стрелата.

— Само това ли можеш? Ти, скъпа, явно си аматьор.

Дилара взе копие от стената и го насочи към противника. Направи няколко опита да прободе Петровна, но тя умело финтира ударите.

— Жалка си. — Рускинята удари копието с меча си.

Дилара успя да задържи копието, но Петровна с всеки удар съсичаше част от него. Когато дължината на копието се смали до метър, Петровна се завъртя на сто и осемдесет градуса и удари с крак Дилара в корема. Дилара падна на пода, останала без въздух. От удара каската й падна от главата.

Петровна самодоволно се приближи и натисна жертвата си с коляно в гърдите. Надигна меча и го насочи към врата на Дилара, готвейки се за смъртоносен удар. В този миг обаче замря. С едната ръка се хвана за гърлото, а мечът в другата се разтрепери. Ръката й се отпусна и мечът падна. Дилара рязко дръпна главата си настрани. Острието падна толкова близо до врата й, че дори леко докосна кожата й. Оръжието издрънча на пода.

Със силни спазми Петровна се строполи на пода. Просна се и се загърчи. Понечи да каже нещо, но от устата й не се отрони нито звук.

Дилара се изправи, пипна врата си и дланта й се изцапа с кръв, но не много. Острието я беше одраскало леко.

Зад нея отекнаха тежки стъпки и Дилара тутакси вдигна меча от пода. Обърна се да посрещне следващия нападател, но видя, че към нея се приближава Грант. На слабата светлина забеляза, че лявото му рамо лъщеше от нещо мокро. Кръв.

— Боже мой! — възкликна тя. — Добре ли си?

— Щях да те питам същото. — Той погледна към Петровна, която още се тресеше от гърчове на пода. — Какво я е сполетяло?

— Отровна стрела. Помниш ли растението самакитка? Много е отровно. Дори след 6000 години то си остава една от най-силните и смъртоносни отрови, познати на човек. Отрова, за която няма противоотрова.

Тя погледна безразлично към Петровна, чиито очи се бяха изпълнили със страх.

— Сега вече знаеш какви мъки е изтърпял Сам Уотсън, преди да умре.

Сякаш в отговор тялото на Петровна се преви почти на дъга. После се отпусна на пода и застина.

— А Кътър? — попита Дилара.

— Замина за ада няколко минути по-рано от тази. — Грант взе каската на Дилара и си я сложи. — Хайде, да вървим. Още не е свършило. Улрик е още тук някъде.

— И Тайлър също. — В последното не беше много уверена.

— Дано да е така.