Бойд Морисън
Ноевият ковчег (35)

34

През отворената врата към балкона на апартамента на борда на „Зора на Генезиса“ Локи чу приглушеното пърпорене на бързоходна моторница, която минаваше покрай морския терминал на Додж Айлънд. В далечината, на хоризонта, облени със светлина на фона на потъмнялото след залеза небе, стърчаха небостъргачите на Маями. Той погледна часовника си. Седем и половина. Галацеремонията беше започнала преди половин час. Нямаше смисъл да се явява по-рано. Не и предвид впечатлението, което целеше да направи.

Облечен в смокинг, Локи се огледа в огледалото. Не беше зле за раздърпан инженер, който само преди два дни за малко не стана на кайма. Някой беше намерил и върнал глока му, който изпусна по време на преследването на гигантския камион. Пистолетът беше малко очукан, но след едно бързо почистване отново възвърна безотказното си действие. И тъй като в щата Флорида беше разрешено скритото носене на оръжие, той специално си беше взел с един номер по-голям смокинг, за да може да носи отдолу пистолета, без да има нежелани издутини. След гонитбата във Финикс имаше предчувствието, че верният глок отново ще му потрябва, както и надеждният „Ледърман“, който носеше закачен в калъф на колана си.

Щом чу името на Себастиан Улрик, Локи веднага разбра, че бившият му клиент е замесен във всичко случило се до този момент. Нямаше никакво съмнение. Проблемът сега беше да го докаже. Последните двайсет и четири часа Локи беше умувал как да се сдобие с доказателства, но така и не измисли нищо. Никой не би се усъмнил в думата на един от най-богатите хора в страната, пък бил той и водач на сенчеста религиозна организация.

Съчетанието от богатство и фанатизъм правеха Улрик много опасен противник.

ФБР вече претърсваше кораба и багажа, затова Локи реши да приложи друг подход. Ако изненадаше Улрик на церемонията, щеше да го извади от равновесие и да го принуди да направи грешка или най-малкото да отложи това, което планираше да стори със „Зора на Генезиса“.

На Локи му мина през ума да замине сам за Маями, без Дилара. Мисълта да се качат и двамата на кораб, на който предстоеше да задействат мощно биологично оръжие, не действаше успокоително нито на него, нито на нея. Но когато я видя с медальона и си даде сметка колко е важно за нея да открие виновниците за смъртта на баща си, той осъзна, че е невъзможно да я остави и да тръгне сам за Маями. Тя имаше нужда да разплете докрай тази афера, дори повече и от самия него.

— Как върви при теб? — попита я Локи през вратата на спалнята.

— Почти съм готова. Само да оправя няколко гънки по роклята. Малко е стегната.

— Да ти помогна ли?

— Ще те повикам, ако ми потрябваш.

Миг по-късно тя разтвори широко вратата. Локи зяпна.

След като тръгнаха от ЦИТ, бяха направили един тур по най-скъпите магазини за дрехи във Финикс. Дилара си избра семпла черна вечерна рокля и обувки на токчета в същия цвят. Локи не я видя, докато ги пробваше, затова сега остана изненадан. До този момент я беше виждал само в работни и ежедневни дрехи, с прибрана на кок или на конска опашка коса и без грим.

Сега тя беше напълно преобразена. Черната й коса се спускаше върху раменете й над V-образно деколте, което излагаше на показ единственото бижу — медальона на баща й. Лекият грим подчертаваше високите й скули и шоколаденокафявите й очи.

Тя се завъртя и попита:

— Е?

Локи се отърси от шока си.

— Страхотна си.

Тя се усмихна, еднакво поласкана и смутена от комплимента му.

— В моята работа не се налага да се кипря често.

— Е, нека покажем на всички какво не са имали възможност да видят досега. — Той подаде ръка. — Тръгваме ли?

С токчетата тя беше висока почти колкото Локи. Хвана ръката му и го погледна в очите с хипнотизиращ поглед.

— Трябва да призная, че никога не съм предполагала, че инженер може да изглежда толкова добре в смокинг.

— Може би трябва да ходя облечен така по-често.

— И аз така мисля. — Тонът й стана отново делови: — А сега да отидем да видим дали ще научим интересуващите ни отговори.

Двамата излязоха от каютата и тръгнаха по коридора, който гледаше надолу към централния мол на борда на „Зора на Генезиса“. Откритият атриум беше с дължината на две футболни игрища и с височина девет палуби или етажи. На горните седем палуби бяха разположени пътническите каюти с балкони, докато долните две палуби-нива бяха претъпкани с магазини, ресторанти и барове. В единия край имаше три остъклени асансьора за пътниците, които не искаха да ходят пеша по спираловидната рампа, увиваща се около асансьорите. Най-долното ниво, широко петнайсет метра, беше трансформирано в голяма бална зала специално за галатържеството. Хиляди гости се бяха стълпили в атриума, докато облечените в бели сака сервитьори сновяха наоколо с подноси с чаши шампанско и хапки-ордьоври.

Локи вече се оглеждаше в търсене на Улрик.

— Виждаш ли го някъде? — попита Дилара, докато вървяха по коридора към асансьора.

— Още не. При толкова много хора може да ми отнеме известно време.

Локи забеляза рус мъж, който оживено ръкомахаше пред група събрали се двойки, очевидно съсредоточени в това, което той казваше. Локи се спря и тутакси разпозна този маниер на жестикулиране с ръцете. Също както преди години, на Хаваите. Тогава Улрик му беше проглушил ушите с брътвежите си за греха и разплатата. Мъжът се огледа за секунда и Локи ясно видя лицето му. Беше красив мъж, с по-грубовати черти, отколкото Локи го помнеше. Косата му беше перфектно сресана, както беше перфектен и скъпият му смокинг за поне пет хиляди долара.

Да, това беше Себастиан Улрик, придружаван от стройна млада жена.

— Това е той — каза Локи и кимна към него.

По време на полета до Маями беше разказал на Дилара част от историята му с Улрик.

— Този мъж ли е убил баща ми? — попита тя.

— Не знам още. Но съм готов да се обзаложа, че има пръст. Със сигурност е способен на такива неща.

— Чаровен е. Трудно ми е да повярвам, че е масов убиец.

— Трябва много да внимаваме с него, Дилара. Той е опасен човек, навярно социопат, но е изключително умен и интелигентен. Ако искаме да спечелим играта, трябва да си изиграем правилно картите. Следвай ме.

Двамата се качиха в асансьора и когато слязоха на главния етаж, една от уредничките на круиза ги видя да влизат в залата с тържеството.

— Искате ли да купите допълнителни билети за лотарията? — попита тя. — Като гости вие автоматично получавате шанса да спечелите една от големите награди. — Тя посочи към една платформа в средата на залата. Върху нея бяха струпани лъскавите награди: червен кабриолет „Мустанг“, два мотоциклета „Сузуки“ — единият черен, другият червен, плазмени телевизори, компютри и куп друга електронна техника. Ключовете за колата и мотоциклетите, всеки от които беше с ключодържател с цвета на превозното средство, бяха поставени в заключена стъклена витрина до наградите.

— Купувайки си допълнителни билети, ще увеличите шансовете си да получите някой от онези ключове в края на пътуването — добави уредничката.

— Не, благодаря — отвърна Локи и взе две чаши с шампанско за него и Дилара от подноса на минаващия покрай тях сервитьор. Трябваха им няколко минути да си проправят път през тълпата, за да се приближат в гръб на Улрик. Дилара стисна по-силно дланта на Локи.

— Май че съм виждала тази жена — прошепна му тя на ухото.

— Тази до Улрик ли?

— Да.

— Къде?

— На летището в Лос Анджелис. Тя беше бизнес дамата, която си изпусна чантата.

— Тя ли отрови Сам Уотсън?

Дилара кимна.

— Косата й беше различна, а успях да я зърна само за миг, затова не съм сигурна. Но като видях профила й, се сетих за случката на летището.

— Спомняш ли си гласа й?

— Може би. Жената от летището говореше с акцент.

— Кажи ми, ако я разпознаеш.

Локи се приближи още, за да могат да подслушат разговора. Улрик току-що беше свършил да говори и единият от събралите се мъже го попита:

— Разбирам гледната ви точка, но не мислите ли, че е необходимо да се постигне баланс между развитието на бизнеса и защитата на околната среда?

— Какъв баланс може да има тук? — каза Улрик. Говореше с баритон, който пред другите може и да му придаваше авторитет, но Локи намираше тембъра му за равен, монотонен и смразяващ кръвта. — Човекът е най-алчното и разрушително същество, обитавало някога тази планета, изтребило повече биологични видове от което и да е друго животно на този свят. Признавам, че има много хора, на които не им е безразлично това, което ние правим за света, но като цяло… ъъъ, аз не вярвам, че опустошението ще спре, докато не се случи нещо драстично.

— Нещо драстично? Като глобалното затопляне ли?

— Уви, промяната в климата е само симптом на нашите усилия да заличим от земята биологичното разнообразие, съзнателно или не. Глобалното затопляне може да предизвика вниманието ни, но само временно ще се фокусираме върху него и после всичко ще се върне постарому. Ще продължим да унищожаваме всичко, което не се съхранява в зоопаркове. Не, по мое мнение това събитие трябва да е много по-кардинално.

— И Бог видя земята — прекъсна го Локи, — и, ето, тя бе развратена, защото всяка твар се разхождаше развратно на земята. — Беше се потрудил по време на полета до Маями да си опресни библейската притча за Ной.

Улрик се обърна назад, за да види кой пречи на лекцията му. Локи го погледна право в очите, твърдо и решително. За част от секундата на лицето на Улрик се изписа смес от изненада и страх. После като всеки професионален актьор Улрик веднага си възвърна самообладанието. Доби неутрално изражение, след което върху лицето му се изписа широка усмивка.

— Тайлър Локи. Не знаех, че се занимаваш с изучаване на Библията.

Нито Улрик, нито Локи си направиха труда да протегнат един на друг ръка за поздрав.

— Аз съм само любител дилетант. Изненадан съм, че един милиардер, който може да си позволи да има собствени яхти, се принизява дотам, че да се вози на някакъв си пътнически кораб заедно с простолюдието.

Останалите пътници наблюдаваха размяната на реплики с неприкрито любопитство.

— Работата е там, че съм един от големите акционери в круизната компания — отвърна Улрик. — Реших да подкрепя лично това историческо събитие.

— И какво ще е това историческо събитие?

Улрик замълча за секунда, след което усмивката му се разтегна още повече, сякаш беше схванал намека на Локи.

— Разбира се, това е първото плаване на най-големия пътнически кораб на света. Дамата до мен е Светлана Петровна. А коя е твоята очарователна спътница? — Улрик хвърли поглед към медальона на врата й. Много добре знаеше коя е.

— Казвам се Дилара Кенър. От Русия ли сте?

— От покрайнините на Москва — отвърна Петровна с лек славянски акцент. — Преместих се да живея тук, когато бях на тринайсет години.

Дилара кимна.

Лекото стисване на дланта му подсказа, че това е жената, която е отровила Сам Уотсън.

— По работа ли сте дошли, или за да се забавлявате? — попита Улрик.

— По малко и от двете — отговори Локи. — От круизната компания ме помолиха да ги консултирам при проектирането на следващия им кораб и като част от сделката ми предложиха каюта на този. Рекох си: защо пък не.

— За цялото ли плаване ще останете?

— Само до Ню Йорк. Четирийсет дни за мен е твърде дълъг период да прекараш на кораб. А ти? Какво те очаква в следващите четирийсет дни?

— Аз ще прекарам тази вечер на борда, но после може и да отпътувам. Имам много натоварена програма.

— Какво мислиш за катастрофата на самолета на Рекс Хейдън? Доколкото разбрах, брат му е имал взаимоотношения с твоята църква.

— Трагедия е, че двамата братя загинаха толкова млади. Медиите още мълчат за причината за катастрофата.

— Всъщност аз участвам в разследването.

В очите на Улрик проблеснаха злобни пламъчета.

— Така ли? И какво открихте?

— Нямам право да кажа. Разследването продължава.

— Разбира се. Вие, инженерите, сте много стриктни с правилата и процедурите. А вие, доктор Кенър, с какво се занимавате?

— Археолог съм. Баща ми ме запали по тази наука. Хасад Арвади. Може би сте чували за него.

— В интерес на истината, чувал съм. Аз съм нещо като маниак на тема „Ноевия ковчег“ и така се натъкнах и на трудовете на баща ви. Интригуващи идеи, макар да се отклоняват малко от реалността. Разбрах, че от известно време се води за безследно изчезнал. Колко жалко — каза той с престорено и преиграно съчувствие.

Улрик сякаш се забавляваше, като ги водеше за носа. Локи усети, че Дилара всеки момент ще скочи върху водача на култа, затова се опита да успокои страстите.

— Преди малко спомена драстично събитие, имаше предвид Потопа, нали? — продължи Локи. — Нещо, което ще залее човечеството и ще го пречисти, за да започне наново историята?

— Ако Бог е пожелал така, нека да бъде волята му. Но със сигурност си запознат с неговия завет с Ной. Бог е казал, че никога отново няма да прати Потопа да ни унищожи. В Библията го пише много ясно. Вместо това Бог може да предпочете да ни затрие с огромен астероид или по някакъв друг начин, за който изобщо не предполагаме. Подобен печален край, според Божия замисъл, може да е необходим, за да поправи всичките щети, които сме нанесли.

— Значи, за да спасим селото, първо ще го унищожим, както обичаха да казват по време на войната във Виетнам.

— Вярваш ли, че хората ще променят начина си на мислене, Тайлър? Наистина ли смяташ, че шест милиарда души са способни да направят верния избор, когато става дума за опазването на тази планета?

— Ако ние не сме способни, тогава кой? Някакво висше същество ли, убедено, че е единственото, което знае кое е добро за всички останали?

— Ако е необходимо… Вярвам, че Бог е избрал най-добрия път за човечеството. А сега, скъпа моя — обърна се Улрик към Петровна, — това парти ме изтощи. Мисля да се възползваме от удобствата, които предлага апартаментът ни. Лека нощ на всички. Тържеството беше чудесно. И, Тайлър, ако не се видим отново — натърти той, — пожелавам ти приятно прекарване по време на плаването.

Той се усмихна на Локи и се обърна. Преди да си тръгне, Локи се наведе и прошепна в ухото му:

— По-добре се моли да не се видим отново, Себастиан.

При тези думи най-накрая усмивката на Улрик помръкна. Страхът отново се върна у него за миг, но после той реагира с подигравателна насмешка и си тръгна.

Дилара ги съпроводи с изпълнен с омраза поглед.

— Едва се сдържах да ударя жената в лицето — каза тя.

— Знам как се чувстваш. Но поне сега знаем едно нещо.

— Какво? Че Улрик е психопат ли?

— Не. Това го знаех и преди. И по ехидната му физиономия мога да предположа, че той смята, че вече сме закъснели. Каквото и да е замислил, той е тук именно за да постави началото му.

— Докато той е на кораба, едва ли ще се случи нещо.

— Правилно. Каза, че ще си тръгне, преди корабът да отплава. Така че имаме време до утре сутринта, когато „Зора на Генезиса“ отплава. Ако дотогава не открием какво е планирал, той ще осъществи своя апокалиптичен сценарий.