Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (57)

През моята младост хората с въодушевление четяха новелите на един писател на име Макс Ест, който днес вече е забравен. Той всъщност беше инженер и черпеше своите сюжети главно от началото на техническия век. Една от новелите му носеше заглавието „Професионална трагедия“. В нея се описва животът на млад инженер, който един ден при особени обстоятелства получава гигантска поръчка — да построи мост над една река, която по-скоро представлява морски ръкав. Това е трудна задача, защото основите на моста ще са изложени постоянно на влиянието на приливите и отливите. А в началото на техническия век хората още не са разполагали със средствата на нашето време. Младият човек построява този огромен мост. Когато мостът е готов, се устройва голямо празненство с музика, знамена и репортери от пресата. Официални лица минават с влак по моста. Младият човек е в центъра на вниманието. Всички вестници публикуват името му. И той преуспява, създава в Лондон огромно архитектурно бюро, оженва се за богата жена. Има всичко, което може да си пожелае. Но все пак в живота му има една странна тъмна тайна, за която само жена му подозира нещо. Винаги, когато настъпи есента, той изчезва. Отива при своя мост. И когато нощем бушува бурята и плющи дъждът, той стои навън при моста, увит в дъждобрана си и изпълнен със страх. Той буквално усеща заедно със своя мост колко силен е напорът на бурята върху него и се пита за сетен път дали колоните са изчислени достатъчно добре и дали ще издържат ударите на водната стихия. Когато бурите отминават, се връща в Лондон и отново става голям човек, знатна личност в обществото. Никой не забелязва, че всъщност той живее в постоянен страх: „Добре ли е построен мостът? Наистина ли е достатъчно здрав?“. Тези мъчителни въпроси са тъмната тайна на неговия живот. Макс Ест описва покъртително как в една ужасна бурна нощ, инженерът, изпълнен със страх, отново наблюдава своя мост. Вижда влака, който се носи по него. Все още вижда задните му светлини, когато те изведнъж изчезват в грохота на бурята. И тогава той разбира — влакът е паднал в пропастта, в бушуващите вълни. Мостът се е скъсал.

Когато аз като младо момче прочетох тази новела за пръв път, в ума ми се прокрадна мисълта: не е ли това историята на всеки човек? Ние всички строим моста на своя живот и от време на време, през някоя безсънна нощ, или когато нещо ни смути, у нас се надига страхът: „Всъщност правилно ли съм построил моста на своя живот? Ще устои ли на житейските бури?“. И тогава много ясно усещаме: „Нещо не е съвсем наред. Мостът на живота ни не е наред!“. Това е първото, което искам да ви покажа.