Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (53)

Темата не е съвсем точна: „… ако другите ни ходят по нервите“. Че те ни ходят, и още как! Все има някой, който ви ходи по нервите — или? Вярвам, че мога да рискувам да кажа: „Нека се обади този, на когото никой не му ходи по нервите!“. Никой не се обажда. Това, че другите ни лазят по нервите, не е „ако“, а е най-обичайното нещо. Прав ли съм? О да, ние взаимно си действаме ужасно на нервите! Е, не всички! Моята жена например не ми ходи по нервите. Но има други, които направо ми танцуват по нервите. И с вас ли е така? Разбира се! Така се тормозим един друг. В семейството, вкъщи, със съседите, на работа и даже в християнските среди — непрекъснато си ходим по нервите. Светът е пълен с едно тихичко скърцане от това ходене по нервите. Много хора казват: „Ех, колко добре щеше да ми е, ако онзи или онази ги нямаше“. „Онзи“ е не само трън в очите ни, но и трън в живота ни. И затова трябва сега да си поговорим как да се справяме с живота, когато другите ни ходят по нервите.

Приятели, този въпрос трябва да се постави в по-широки рамки. Вижте, случва се например някой само от време на време да покашля, но всъщност да има рак на белите дробове. Тук не помагат бонбончета против кашлица. Необходима е по-подробна диагноза и друго лечение! Разбирате аналогията. Това, че си ходим по нервите, е само признак, че човечеството е болно. Това „ходене по нервите“ има по-дълбоки причини, отколкото например, че съседката е малко неприятна. Затова сега трябва да развия тази мисъл в доста по-широки рамки. Искам да ви покажа, че това „ходене по нервите“ е един симптом за болестта на човечеството.