Вилхелм Буш
Иисус — наша съдба (50)

1. Че аз имам ли нужда от това?

Убеден съм, че половината от вас си казват: „Прошка за греховете? Нямаме нужда!“. Един млад човек напоследък ми обясни това така: „Ние живеем във време, когато чрез рекламата се създава потребността. Нашите прадеди не са знаели нищо за дъвката и за цигарите. Чрез безкрайната реклама по телевизията, радиото и по улиците постепенно сме стигнали дотам да вярваме, че не можем да живеем например без цигари. Създава се потребност и тогава може да се продава“. И младият човек продължи така: „Църквата казва на хората: «Вие се нуждаете от прошка за греховете», и после им я продава. Разбирате ли, ние нямаме такава потребност, но вие я създавате, за да си продавате стоката“. Така ли е? Ако сега спрете някого на улицата и му кажете: „Добър ден! Как се казвате?“. „Майер“. „Г-н Майер, имате ли нужда от прошка за греховете си?“, тогава г-н Майер ще отговори: „Глупости! От 2000 марки имам нужда, а не от опрощение на греховете!“. Така ли е? Дали наистина се създава една потребност, която не е съществувала преди, само и само за да бъде задоволена чрез Библията?

Аз ви казвам, че това е една ужасна заблуда, една чудовищна заблуда. От нищо не се нуждаем така, както от прошка за греховете! Който си мисли, че не се нуждае от прошка за греховете, той не познава светия, страшен Бог. Толкова много е говорено за Божията любов, че ние вече съвсем сме забравили, че Бог — така пише в Библията — е един страшен Бог! И така, когато аз разбрах, че трябва да се страхувам от Бога, изведнъж се събудих от един живот в грях! И който казва: „Аз не се нуждая от прошка за греховете“, изобщо няма понятие от живия Бог, който може да погуби и душата, и тялото ни в пъкъла. Точно така — човек може да бъде погубен завинаги! Това го казва Иисус, а Той знае със сигурност. И ако цялото човечество каже: „Ние пък не го вярваме!“ — тогава цялото човечество ще бъде погубено! Иисус знае какво има зад завесите. Той ни предупреждава съвсем недвусмислено за тази гибел. А ние се изправяме с нашите грехове и смеем да казваме: „Ние нямаме нужда от опрощение на греховете! Църквата създава една потребност, която не е съществувала!“. Глупости! От нищо не се нуждаем толкова, колкото от прошка за греховете си!

На това място искам да ви разкажа едно свое преживяване. Веднъж в красивия град Цюрих имахме огромно събрание в конгресния дом. Много хора стояха покрай стената. Между тях ми направиха впечатление двама господа, които твърде весело си приказваха. Виждаше се, че са дошли от любопитство. Единият от тях имаше хубава малка брадичка. Забелязах го, защото си помислих: „Жалко, че аз не мога да нося такава!“. Когато започнах беседата, си поставих за цел да говоря така, че и тези двама господа да слушат. И те се заслушаха доста заинтригувани. Тогава споменах за опрощение на греховете. И в момента, в който казах „опрощение на греховете“, видях как господинът с брадичката подигравателно се усмихна и прошепна нещо на ухото на съседа си. Това беше, както казах, в една огромна зала. И двамата бяха далеч от мен. Не можех да чуя какво каза той, но по израза му разбрах. Той ме иронизираше приблизително така: „Опрощение на греховете! Типичният пасторски брътвеж. О, небеса!“. При това може би си е мислил: „Че аз да не съм престъпник! Нямам нужда от опрощение на греховете!“. Така си казвате и вие, нали? „Та аз не съм престъпник. Аз не се нуждая от опрощение на греховете!“ Нещо подобно ще да си е казал и той. Тогава се вбесих. Зная, гневът не е добро нещо пред Бога, но въпреки това се вбесих. „Един момент, ако обичате — казах. — Сега ще направя една половинминутна пауза, през която моля всеки да си отговори с «да» или «не» на въпроса: «Искате ли за цялата вечност да се откажете от прошка за греховете си, понеже тя не ви е необходима?». Да или не?“ И после заедно с хилядите хора останах безмълвен цяла минута. Изведнъж виждам как човекът с малката брадичка силно пребледнява и се подпира на стената. Така се стресна горкият! Сигурно му е минало през ума: „Сега ще кажа: «Аз не съм престъпник!», но когато дойде ред да се мре, когато работата стане дебела, тогава все пак бих искал да имам прошка за греховете си. Не искам за цялата вечност да се откажа от нея!“. И вие ли не искате? Или искате?

Има една фраза, която съм чувал много често през живота си: „Аз постъпвам честно и не се боя от никого!“. Но помислете си, никога не съм чувал това от хора под 40 години. Един млад човек много добре знае, че в живота му има много вина. Чак когато съвсем безогледно сме затъпкали съвестта си, успяваме да изречем такава лъжа. Значи, когато някой заяви: „Аз постъпвам честно и не се боя от никого!“, аз мога да му отвърна: „Ти си над 40 години. Това, че говориш така, се дължи на атеросклероза. Дължи се на безскрупулно умъртвената ти съвест“. Докато нашата съвест не е убита, ние ще знаем със сигурност, че от нищо не се нуждаем така много, както от прошка за греховете си.

Преди няколко години в Есен даде концерт Бил Хейли, един такъв модерен музикант, който вдига цялата зала на главата си. В големия салон Груга се събраха хиляди, за да го чуят — него и състава му. Още при първото изпълнение те започнаха бавно, но сигурно да рушат залата. Щетите бяха за около 60 хиляди марки. След това един млад полицай ми каза: „Бях седнал отпред и трябваше да се държа здраво за стола, иначе щях и аз да участвам“. На следващия ден минавам през центъра на града. Гледам трима типа застанали един до друг, които изглеждаха точно като да са били там. Отивам при тях и им казвам: „Добър ден! Обзалагам се на каквото искате, че снощи сте били на концерта на Бил Хейли“. „Разбира се, г-н пастор.“ „О, познаваме ли се? Чудесно. Я ми кажете, аз не мога да разбера. Защо всъщност разрушихте салона?“ И получавам следния отговор: „Ах, пастор Буш, всичко това е просто отчаяние!“. „Какво? — питам аз. — Отчаяние от какво?“ А той отговаря: „Ами и ние не знаем!“.

Големият датски богослов и философ Сьорен Киркегаард разказва една случка от своя живот. Като дете се разхождал с баща си. Понякога баща му се спирал и замислено поглеждал сина си. След това казвал: „Мило дете, ти ходиш в тихо отчаяние“. Когато прочетох това, си помислих: когато човек вече от 40 години е пастор в големия град, той знае, че всъщност това се отнася до всички.

А сега питам вас. Познавате ли вие това вътрешно отчаяние от живота? Искам да ви кажа откъде идва то. Нека за целта направим една изследователска експедиция в собственото си сърце. Ще използвам един нагледен пример. Като пастор в Рурската област често съм обикалял рудниците. Това е много интересно. Дават ви работен костюм, слагате си миньорска каска на главата, влизате в шахтовата клетка и се спускате към дълбините, например до осмия хоризонт. „Не може ли още нататък?“ — питате вие. „Може, но по-надолу не се ходи, защото там е «зумифът» — т.е. блатото.“ Там се събират водите от шахтата и това миньорите наричат „зумиф“. Откакто съм в Есен, само един път се случи да се скъса въжето на асансьора и той падна на дъното — в блатото. Беше ужасно!

Това блато в мината за мен е като нагледна илюстрация на човешката душа. Всички вие знаете, че има няколко пласта в нашето същество. Например външно можем да изглеждаме весели, а отвътре положението да е съвсем друго. Можем да се усмихваме и въпреки това да сме ужасно тъжни. Можем да се правим, че като на шега се справяме с живота, но дълбоко в душата ни, на дъното на сърцето ни, се крие дълбоко отчаяние. Така казват лекарите, така казват философите, така казват психолозите, така казват психиатрите. Страшно е, когато от време на време отчаянието и страхът се надигнат. Един психиатър ми каза: „Нямате представа колко млади хора пълнят приемната ми!“. Повечето хора въобще не питат откъде идват отчаянието и страха, а се опитват да се отърват от тях — чрез опиянение. Но по-разумно би било действителността да се погледне в очите.

Създава се впечатлението, че отчаянието, скрито в дъното на човешкото сърце, е откритие на нашето време. Удивително, но Библията още преди 3000 години е установила същото. На едно място тя казва: „Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно“. И вижте, Библията ни казва и защо това е така. Тя изброява няколко причини: че ние след грехопадението на Адам сме отделени от Бога, че оттогава живеем извън естествената си среда (знаете ли, Бог е нашата естествена жизнена среда) и че ние по природа се страхуваме от съда на живия Бог. Но най-важната причина за дълбокото отчаяние в душата ни е нашата вина пред Бога! Това е големият проблем на живота ни, с който ние не можем да се справим! Ние го усещаме и затова таим дълбоко отчаяние в душата си.

Нуждаем ли се от прошка за греховете си? Разбира се, че се нуждаем! От нищо друго не се нуждаем така остро, както от прошка за греховете си!

А какво е грях? Грях е всяко отделяне от Бога. Ние сме си родени като грешници. Позволете ми да използвам един пример: едно дете, родено в Англия по време на Първата световна война, сигурно не е имало нищо против нас, германците, но по рождение е принадлежало към противниковия лагер. И така, ние по природа сме родени в лагера, който е против Бога — в този свят. По природа сме отделени от Бога. И през живота си се отдалечаваме още повече, като изграждаме между себе си и Него стена от грях. Всяко нарушение на Божиите заповеди е един камък, който прибавяме към стената. Така грехът става ужасна действителност.

На това място искам да ви разкажа как за първи път осъзнах, че грехът е страшна реалност, и че човек не може да поправи сторения грях. Имах чудесен баща, с когото бяхме в отлични отношения. Един ден, както работя по дипломната си работа на таванчето на нашата къща, той вика отдолу: „Вилхелм!“. Аз така се казвам. Подавам глава навън и го питам: „Какво става? Пожар ли има?“. А той ми казва: „Трябва да отида до града. Искаш ли да дойдеш с мен? Двама ще ни бъде по-приятно“. „Но, татко — викам аз отгоре, — точно сега се занимавам с дипломната си работа. Не мога сега.“ „Тогава ще отида сам“ — вика той. След 14 дни почина. У нас имаше обичай тялото да се остави вкъщи и ние, синовете, да стоим на смени при ковчега. Беше тиха нощ. Всички спят. Аз съм седнал близо до открития ковчег. Изведнъж ми идва наум как баща ми преди две седмици ме помоли да го придружа до града. А аз му отказах! Гледам го и казвам: „Татко, помоли ме пак! И 100 километра да искаш да вървя с теб, ще вървя!“. Но устата остава безмълвна. И тогава ми стана ясно — тази дребна липса на любов е една страшна действителност, която аз никога повече не мога да поправя.

Как мислите, колко грях има в нашия живот, колко пропуснати възможности? Как ще се справим с живота, ако постоянно ни съпътстват грехове и пропуски? Без прошка за греховете изобщо не можем да се справим с живота.

А след смъртта? Какво ще бъде тогава? Смятате ли да отнесете цялата си вина във вечността? Често съм си представял това. Нали и на мен вече ми идва реда. Може би човек все още ще държи една любима ръка. Но идва моментът, когато ще трябва да пусна и нея. И тогава корабът на моя живот ще отплува към великото мълчание — пред Бога, пред Неговото лице! С цялата си вина и с всичките си пропуски ще се изправите пред живия и свят Бог! Ще бъде ужасно да откриете: „Цялата ми вина и всичките ми пропуски продължават да ме следват“.

Нуждаем ли се от прошка за греховете? От нищо друго не се нуждаем така, както от прошка за греховете си! Това ни е по-необходимо от насъщния хляб!