Йежи Кошински
Стъпки (8)

Още в първите дни на месеца, полкът започна упражненията за парада по случай националния празник. Началниците отделиха няколкостотин войници, подбрани заради еднаквия ръст и сравнително добрата строева подготовка, и подхванахме ежедневни занятия.

На разсъмване ни събираха на разположения сред гората корав, изсушен от слънцето плац. Въпреки лятната горещина строевата подготовка не спираше от сутрин до вечер. Без да сгъваме колена, марширувахме напред-назад в колона по четирима по цялата дължина на парадния плац. Шестте поделения обикаляха и завиваха, отново и отново кръстосваха маршрутите си, като множество вагони при железопътна маневра.

След месец напрегнати и мъчителни упражнения бяхме станали отлично обучена команда, маршируваща като един човек. Дишахме в унисон и отдавахме чест с едно движение, въртяхме пушките, които се бяха превърнали в продължения костите и мускулите ни. През тези изтощителни дни не мислехме за нищо друго, освен за болките в подутите пламтящи стъпала и за дебелите груби униформи, които протриваха потните ни кожи. Сякаш марширувахме безкрайно към неподвижната гора, но, преди да стигнем до сенките на дърветата, колоната неизменно се завърташе кръгом.

В деня на националния празник утринната проверка мина по-рано от обикновено. Парадът трябваше да се състои привечер, извън лагера. Тогава разбрах, че има начин да отсъствам няколко прекалено досадни часа. Заедно с тримата маршируващи до мен можехме тихо да изчезнем и да прекараме остатъка от деня в гората. Би било просто невероятно нашите свръхзаети офицери да разкрият отсъствието ни. Вечерта лесно щяхме да влезем в лагера и да се смесим с множеството пристигащи войници.

Обсъдих идеята с моите събратя-войници. Те приеха плана и решихме да излезем от лагера преди първата проверка. Вместо да отидем на закуска, тръгнахме към бунището, все едно бяхме зачислени към санитарния наряд. После бе достатъчно само да застанем наперено на товарната платформа и да сигнализираме на камионите да се насочват навътре или навън, докато настъпи подходящ момент да избягаме в гората. Никой не ни попречи и веднага щом прегазихме първите храсти, ние хукнахме, повлекли пушките след себе си. Докато тичахме напред, сойките пищяха и от време на време катеричките подскачаха високо пред нас от клон на клон. Спряхме чак след като навлязохме дълбоко в гората. Съблякохме се и легнахме.

Слънцето се изкачи високо в небето и горската земя почна да изпуска пара. Далечно избучаване се вмъкна сред неизброимите цвъртящи и бръмчащи звуци, огласящи сечището. Заспахме.

Събудих се замаян и някак натежал. Гърлото ми пламтеше. Изпитах силна тревога и станах. Слънцето докосваше върховете на дърветата, светлината в сечището бе избледняла. Моите събратя по отлъчване още спяха. Униформите им висяха по близките храсти. От дълбините на гората долиташе звук, който с всяка изминала секунда приближаваше и се усилваше. Изведнъж разбрах, че това е оркестърът. Загледах в посоката, откъдето идваше звукът. Видяното ме порази — на около двеста метра полковият оркестър маршируваше сред дърветата право към нас. Позлатеният жезъл на диригента проблясваше на светлината, белите кожени престилки на барабанчиците се открояваха ясно на зеления фон.

Скочих към униформата, като в момента единствената ми мисъл бе как да избягам и къде да се скрия. После връхлетях мързеливо изтегнатите ми другари и подхванах да ги разтърсвам, за да ги събудя. В отговор ме засипаха с ругатни, но когато осъзнаха какво щеше да последва, те също изпаднаха в паника. Грабнаха униформите, обувките и пушките си и потънаха сред гъстия храсталак и дърветата.

Импулсивно се хвърлих напред и мигновено бях скован от парализиращо вълнение. След няколко секунди пристъпът отмина, но все още не можех да побягна. Просто стоях гол насред сечището, с пушката и униформата в краката, като че напълно съзнателно бях решил да запазя позицията си и да изчакам пристигането на колоната.

Първите редици бяха само на няколко метра. Те вече ме бяха забелязали, защото оркестърът замлъкна, а трима-четирима офицери на коне се отделиха от карето и препуснаха към сечището. В колоната настъпи хаос. Няколко войници бяха напуснали строя, други викаха и сочеха към мен. Видях знамето на полка и несъзнателно изпитах желание да отдам чест. Вдигнах ръка към шапката си, застанах мирно и козирувах. От близките редици долетя подигравателен вик, един оркестрант надигна инструмента си и затръби по ловджийски, нарушавайки последователността на движенията ми. Погледнах се: нищо не можех да направя — бях възбуден.

Прокънтяха заповеди, колоната спря и въпреки че сержантите наредиха на войниците да останат в строя, те несдържано се разсмяха. Двама от тях тръгнаха към мен, последвани от един офицер на кон. Втори офицер слезе от коня и ми изкрещя, че съм арестуван. Последваха нови команди: колоната се строи повторно и отмина с маршова крачка, продължавайки по прекия път през горската поляна към лагера. Облякох се и конвоят ме отведе.

Бях обвинен, че съм отсъствал без разрешен отпуск и съм напуснал мястото в строя. Опитаха да ме задължат да назова моите съучастници, но в отговор заявих, че съм действал съвсем сам, а те навярно са пристигнали в сечището отделно от мен, докато съм спал. Настоятелно твърдях, че мога да бъда държан отговорен само за едно дребно нарушение — пропуска да доложа за излизането от лагера, — като подчертавах, че по време на строевата подготовка един офицер ме е освободил от участие в парада и макар той вече да предпочита да не помни това, не е справедливо да ме порицават за отсъствието ми. На обвинението, че козирувайки гол, напълно съзнателно съм опозорил знамето, отвърнах, че е имало много случаи, когато войници, изненадани от неочаквана атака, се били принудени да воюват в такова състояние.