Йежи Кошински
Стъпки (40)

Носеха се слухове, че в една друга страна ще избухне революция. Централното правителство там се разпадаше. Страната бе разделена на два лагера: отляво студентите и селяните, които бяха против президента; отдясно работниците, които усещаха, че е настъпило време тяхната партия да нанесе решителен удар. Според слуховете, президентът бил склонен да подкрепи партията на работниците, убеден, че тя скоро ще получи помощ от съседната страна, където същата тази партия била на власт почти двайсет години.

За мен това представляваше една възможност. Никога не бях виждал или участвал в революция. Само бях чел или гледал телевизионните хроники.

Напуснах службата и още на другия ден отлетях. След като самолетът кацна на окръженото с палми летище, оставих куфара в един малък хотел и се смесих с тълпите, обикалящи града. Броят на хората, понесли оръжие и знамена, непрекъсната се увеличаваше. Тъй като не знаех техния език, преструвах се на глухоням и играех добре моята роля.

Всяка група, към която се присъединявах, опитваше да ме задържи. Даваха ми оръжия и отличителни знаци, сякаш бяха убедени, че най-естественото нещо на света е някакъв глухоням да се бие за тяхната кауза.

Една привечер поредица от експлозии разтърси столицата. Когато ми заповядаха да се кача на натоварения с различни оръжия камион, разбрах, че превратът е започнал. Докато камионът вървеше из затъмнения град, фаровете му осветяваха други въоръжени групи, които пресичаха пътя ни или се криеха зад импровизирани барикади и преобърнати автобуси. Скоро видяхме мъртвите, проснати на тротоарите в локви кръв, като захвърлени чували с жито. Към нас се присъединиха други въоръжени групи и подкарахме с пълна скорост към покрайнините на града. Камионите спряха и ние наскачахме долу, въоръжени с пушки с щикове. Минути след това обкръжихме три-четири сгради. Няколко души влязоха вътре. Останалите застанаха настрана в очакване.

Извеждаха пленниците, повечето полуголи, един по един. Още не разбрали какво се е случило, някои от тях опитваха да задават въпроси или да протестират, но веднага биваха заставяни да млъкнат. Отвътре долитаха писъци и детски плач. Броят на пленниците бързо нарасна до няколко десетки.

Командирът на нашата група заповяда на пленниците да се обърнат с лице към стената. Бях сигурен, че ще ги разстрелят. Понеже не исках да участвам в екзекуцията, направих знак на човека до мен и му предложих да разменя моята пушка за неговия дълъг нож. Той прие. Тъкмо понечих да се скрия зад един камион, когато няколко души, също въоръжени с ножове, грубо ме изблъскаха. Заповядаха на всекиго от нас да застане точно зад един от пленниците.

Огледах се: въоръжените мъже, напрегнати и готови, стояха встрани и зад мен. Едва тогава осъзнах, че пленниците ще бъдат обезглавени. Отказът ми да изпълнявам заповедите би означавал, че ще бъда екзекутиран, заедно с пленниците. Вече не виждах лицата им, но ризите им бяха на няколко сантиметра от острието на моя нож.

„Абсурдно е — помислих аз — да прережа гърлото на друг човек, само защото събитията са ме поставили зад гърба му.“ Това, което щеше да последва, бе неизбежно и все пак тъй нереално, че се превръщаше в безсмислица: трябваше да повярвам, че вече не съм същият и каквото и да стане, то ще бъде плод на въображението ми. Виждах себе си като някой друг човек — спокоен, безчувствен, хладнокръвен и достатъчно непоколебим, за да придаде твърдост на ръцете си, да хване оръжието, да го вдигне и да премахне препятствието от своя път. Наясно бях, че имам сили да извърша това. Припомних си сръчността, с която отсичах млади дръвчета: чувах техните стонове и скърцане, виждах потръпването им и знаех, че мога да отскоча, когато те се пречупваха и падаха, а листата им погалваха краката ми.