Йежи Кошински
Стъпки (35)

— Как се запозна с нея?

— Живеехме в един и същи блок.

— Значи е било случайно?

— Не съвсем. Блокът беше дълъг цяла пресечка, в него живееха няколкостотин наематели и аз бях слушал гласовете на много от тях. Нейният глас беше между тези гласове.

— Какво значи „между тези гласове“?

— Имам предвид техните гласове. Всъщност, бях подписал договора за наем докато сградата беше още в строеж и имах възможността да обиколя недовършените апартаменти. Тогава се интересувах от електроника. Скрих миниатюрни микрофони, действащи и като предаватели във всички апартаменти на моя етаж и в тези на два етажа под моя апартамент. Микрофоните бяха не по-големи от копче, но улавяха всеки звук и можеха да го предават на петстотин метра. В моя апартамент инсталирах радио със специална конструкция, с което можех да приемам когато пожелая уловените от микрофоните звуци. И аз слушах гласовете им.

— Но това е невероятно! Откъде намери тези микрофони?

— Там, където ги намира всеки друг. Рекламират ги в списанията и ги доставят по пощата.

— Колко време слуша тези гласове, тези хора?

— Няколко месеца. Разбира се, отначало трудно различавах гласовете. По моето радио в даден момент можех да слушам само един глас, но не и да определям точно апартамента, от който идваше той. Налагаше се да бъда много внимателен. Например, не биваше да се разхождам прекалено дълго из коридорите, очаквайки да видя кой излиза от апартаментите, където бях скрил микрофони. При опитите да идентифицирам моите заподозрени, трябваше да се държа много непринудено, да започвам разговори в асансьорите и да поздравявам хората по коридорите. Изгубих почти три месеца в опити да съпоставя гласовете с хората, които предполагах, че подслушвам.

— И какво? Успя ли?

— Да. Идентифицирах всички гласове. Но, разбира се, много малко от тях ме заинтересуваха истински.

— Предполагам, тази жена те е заинтригувала.

— Да. Нейният апартамент беше на моя етаж. Разпознах гласа й, когато поздравяваше някого във фоайето. Тя беше от онези, които бях подслушвал дълго време.

— Какво направи?

— Останах вкъщи няколко дни и подслушвах нейния апартамент. Тя живееше сама и не работеше. Можех да слушам по цяла сутрин, когато ги нямаше „другите гласове“.

— Как успя да се запознаеш с нея?

— Предприех събиране на подписи по повод някакво оплакване за мръсните коридори и дефектната климатична инсталация. Звънях на всички наематели, включително и на нея. След това започнахме да се срещаме.

— Не беше ли нечестно това? Ти си имал такова преимущество пред нея.

— В известна степен да. Преимуществото бе на моя страна. Но преди да се запозная с нея, все още имаше много необясними неща. Например в апартамента й често настъпваше продължителна тишина. Бях долавял шумове, които не успявах да идентифицирам. Дори това, което ми бе известно като нейния глас, неочаквано се променяше, като че ли тя съзнателно се самоконтролираше. Друг път се чуваха разговори или шепот, понякога заглушавани от радиото, грамофона или телевизора.

— След като започнаха срещите ви, ти каза ли й, че си я подслушвал?

— Не.

— Продължи ли да подслушваш апартамента й?

— Известно време. Но скоро престанах. Чувствах се като учен, който е завършил своето изследване: наблюдаваният, регистриран и анализиран толкова дълго време от него обект, най-после е престанал да бъде загадъчен. Вече можех да я манипулирам: тя беше влюбена в мен.