Йежи Кошински
Стъпки (18)

— Онези момичета, които тъй старателно позират на прозорците, са проститутки, нали?

— Точно така.

— В другите квартали проститутките ходят по улиците и използват хотелски стаи, обаче тук притежават собствени апартаменти.

— Апартаментите не са техни. Те просто ги наемат. Често две или три използват един и същи апартамент, като се редуват през деня и нощта.

— Харесва ли им да работят така?

— Да, подобен начин е предпочитан от мъжете, които се смущават от грубите маниери на уличната проститутка и от необходимостта да я заговорят на улицата и да я последват в хотела, пред хорските погледи. Но тези жени на прозорците намекват за нещо друго: техните апартаменти предлагат интимност и комфорт, заключени врати и спуснати завеси. Мъжът вижда себе си като гост, а момичето — като негова домакиня. Мъжът отива там, за да се облекчи, а често и без определен повод. Тогава всичко, което се случва, изглежда по-естествено.

— Бил ли си някога с проститутка?

— Да.

— Преди да се запознаем, или след това?

— Преди или след, няма абсолютно никакво значение.

— Но какво те кара да предпочетеш една проститутка? В състояние ли е тя да ти даде нещо, което аз не мога? По-отзивчива ли е тя от мен?

— С нея аз върша онова, което ти ще намериш за неприемливо.

— Уверен ли си, че ще бъде неприемливо за мен?

— Напълно сигурен съм, защото ти ме познаваш само от една определена страна. Защото нашата връзка се основава на презумпцията, че ме приемаш за такъв, какъвто съм бил с теб.

— В такъв случай, онова, което приемам за твоята личност, е само една страна от теб.

— Ти също предлагаш онази страна от себе си, която смяташ, че е най-приемлива за мен. Досега никой от нас не е показвал нещо противоречащо на онова, което ние двамата винаги сме допускали.

— Когато си с проститутка, всичко, което тя казва или върши, е преструвка. Тя желае парите ти, а не теб.

— Парите ме правят по-силен. Без тях не бих могъл да бъда това, което съм. Не бих могъл да те виждам там, където те срещам, и по начина, по който го правя. Без пари не бих имал този стил на живот, нито бих могъл да си позволя тъй нужните ми преживявания.

— Обаче, каквото и да върши с теб проститутката, тя го прави също и с другите, нали? Не ревнуваш ли?

— Това не ме засяга. В случая с нея фактът, че други мъже я притежават, изобщо не е обезпокоителен. Толкова много са те на брой, че престават да бъдат съперници. Така човек дори изпитва някаква солидарност с тях, защото изборът му е потвърден от притежавалите я преди това. Тъй като не е изключено да я е обладавал всеки мъж, тя като че ли олицетворява не толкова жената, колкото една споделена от всички мъже страст.

— Но, след като си отидеш, за нея ти преставаш да съществуваш.

— Когато тръгвам, аз отнасям със себе си възприятието за всичко, което е станало. Това усещане е мое, а не нейно.

— Той ми се стори обаятелен и чаровен. Говореше с акцент. Според мен е чужденец.

— Точно така. Дойде преди няколко години в тази страна. Но сега живее постоянно тук.

— Познаваш ли го добре?

— Да.

— Какво работи той?

— Архитект е. Проектира високо функционални сгради, за които стилът е нещо второстепенно: болници, училища, затвори, погребални бюра, клиники за животни.

— Погребални агенции?

— Естествено. Трябва да бъдат строени и такива, както и родилни домове.

— Много странно.

— Не чак толкова. Веднъж той сподели с мен, че в края на трийсетте години, веднага след дипломирането си, постъпил на работа в една проектантска фирма. Първата възложена му задача била да проектира концентрационен лагер.

— И той отказал.

— Напротив. Задачата била трудно изпълнима, защото почти не съществували подобни прецеденти, но това възбудило у него още по-силно желание за работа. По онова време много архитекти съперничели за проектите, възложени по държавни поръчки. Разбираемо е, че когато проектирали училища, болници или дори затвори, той и колегите му лесно можели да представят себе си вътре в тези сгради, но един концлагер бил нещо съвсем различно: за целта било необходимо изключително въображение. Все пак, в концлагера имало по нещо от училището, от болницата, от чакалните в обществените сгради, а също и от траурната агенция, само дето отделът за погребения е трябвало да бъде по-функционален. Преди всичка било наложително концлагерът да е функционален; това била основната философия. Той преценил внимателно терена: един стил за пресечена местност с верига от хълмове и друг стил за равнинна местност без висока растителност. И тъй като държавата разполагала с много парични средства и земя, проектът на моя приятел бил приет веднага. Въпреки всичко, това си оставало само един проект. Можеш да го анализираш от различни гледни точки: например, от родилния дом излизат повече хора, отколкото влизат. За концлагера е валидно обратното. Главното му предназначение е хигиената.

— Хигиената ли? Какво имаш предвид?

— Виждала ли си някога как унищожават плъхове? Или, да го дефинирам по-ясно, обичаш ли животните?

— Естествено.

— Е, добре, плъховете също се животни.

— Не съвсем. Те не са домашни животни. Опасни са и затова трябва да бъдат унищожавани.

— Точно така. Трябва да бъдат унищожавани. Такава е задачата на хигиенизирането. Наложително е плъховете да биват премахвани. Ние ги унищожаваме, но това няма нищо общо с отношението ни към котките, кучетата или което и да е друго животно. Ние не просто убиваме плъховете, а се отърваваме от тях или, да употребя по-подходяща дума, елиминираме ги. Този акт на елиминация е освободен от всякакво съдържание. При него няма ритуали, няма символика. Правото на екзекутора изобщо не бива поставяно под въпрос. Затова в проектираните от моя приятел концлагери, жертвите изобщо не бивали разглеждани като индивидуалности, отделни личности. Те ставали еднакви, като плъховете. Съществували са единствено за да бъдат убивани.