Йежи Кошински
Стъпки (24)

Разгледах внимателно картата, ала не можах да открия пътя, по който карах. Реших да последвам първия завой към долината, където вероятно щях да стигна до някое градче или по-голямо село.

След шест-седем километра вече карах успоредно на незаградени ливади в покрайнините на едно село, където черквата се издигаше насред прашно, занемарено площадче.

Къщите и оборите бяха на нивото на улиците. Селото бе притихнало. Беше неделя и не забелязвах никакви признаци на живот, освен лениво къдрещия се тъничък дим над няколко комина. Чук плътните тръбни звуци на орган и съобразих, че бе време за утринната литургия. Спрях. Излязох от колата и след минута от всички портички започнаха да лаят и ръмжат кучета. Докато вървях напред, техният хор сякаш набираше все повече сили. Вместо да тръгна към черквата, аз приближих един самотен плевник, на десетина метра от пътя. Седнах и загледах детелината, непознатите диви цветя край оградата, земята, от която се издигаше пара в душната жега. Кучетата бяха замлъкнали. Приглушената музика на църковния орган се рееше около къщите и плевниците и замираше над полето.

Тогава чух някакъв странен звук, който идваше от плевника. Помислих, че може би е скимтене на кученце или детски плач. Внимателно заобиколих плевника и спрях пред заключена с катинар врата. Започнах да блъскам и дърпам катинара, но въпреки че беше стар, той не поддаде. Дръпнах го силно за последен път: прогнилото дърво се откърти и падна.

Отворих вратата и застанах на прага, между светлината и мрака. Ослушах се и надникнах в тъмния плевник. Нито звук. Когато пристъпих настрани, усетих мириса на глина, прогнило дърво и сено. Не виждах нищо.

Постепенно различих опрените на стената до стар хамут два малки плуга със счупени дръжки, най-различни мотики, гребла и вили с изкривени и разклатени зъби. До един ъгъл видях ръждясали прогорели тръби от пещ, куп стари железа, куки, криви ръжени, лопати. Покрай другата стена бяха наредени кофички пълни с гвоздеи в различни размери, големи метални клинове, части от стари ютии, строшени мангали, парчета от дограма, дръжки за брадви, ключове, тенджери, тигани и парчета от кухненски порцеланови съдове. По-нататък имаше главини и спици от колела на каруца, купища подкови, окачени на пирони камшици, катинари, колани и две брадви, забити в нисък дебел пън.

Направих крачка навътре. Изпод сеното шумно излетя уплашена кокошка. С тревожен плясък на криле и кудкудякане, тя се измъкна на двора. Известно време единствено бръмченето на самотна оса нарушаваше тишината.

Тъкмо когато реших да изляза, отново чух вика, който сякаш идваше някъде изпод покрива. Веднага след вика долетя пронизителен вой.

Обърнах се, разтворих по-широко вратата и започнах внимателно да оглеждам неясните очертания на покривните греди. Но светлината не проникваше дотам. Върнах се в колата, да взема фенерче. Отново влязох в плевника.

Насочих лъча на фенерчето към звука. От наклонените греди на дебело въже висеше голяма метална клетка. Въжето минаваше през закрепена на покрива халка, слизаше надолу по стената и бе завързано за масивен клин.

Странният вик прозвуча отново: лъчът освети клетката. През решетките към мен бе простряна бяла ръка; зад нея изникна глава, обрамчена с разчорлени кичури светла коса. Стоях нерешително, с протегната към въжето ръка. За секунда помислих, че трябва да помогна, но първо исках да задоволя любопитството си. Отпусках клетката бавно, сантиметър по сантиметър, докато тя се залюля малко над пода. Пристегнах въжето. Зад решетките стоеше гола жена, която ломотеше безсмислени думи и ме гледаше с ококорени воднисти очи.

Приближих до нея. Жената помръдна леко, но не изглеждаше уплашена. Втренчена в лицето ми след малко тя запълзя към мен, като потриваше тяло, почесваше се и разтваряше крака. Забелязах сипаничавата й физиономия, изгризаните нокти на ръцете, измършавелите бедра, покрити с възсини белези. Дойде ми на ум, че сме сами в плевника и тя е напълно беззащитна.

Погледнах отново жената, която очевидно беше ненормална: тя правеше съблазняващи жестове и оголваше щърбавите си зъби в разкривена усмивка. Помислих, че има нещо много примамливо в това положение, при което човек може да пренебрегне всякакви задръжки и да бъде с друго човешко същество. Обаче ми нужно признанието на другата страна, а затворената жена изобщо не бе в състояние да осъзнае кой съм аз.

Издигнах клетката, докато в това време жената издаваше нечленоразделни звуци през решетката. Пристегнах въжето и излязох от плевника. Реших да не говоря с никого от селото. Час по-късно вече бях в областния полицейски участък.

Един сержант ме гледаше подозрително, докато другият полицай протоколираше моето описание на жената в клетката. Скоро подир това трима полицаи потеглиха с тяхната кола след мен.

Когато пристигнахме в селото, литургията бе приключила и улиците започваха да се изпълват с излизащите от черквата. Те бяха празнично облечени. Децата вървяха послушно зад възрастните. Спряхме пред плевника. Там седеше висок селянин и събуваше тесните си ботуши. Един от полицаите го попита нещо и го изблъска в плевника. Нашето малобройно шествие ги сподири. Оживената тълпа се струпваше мълчаливо около двете коли. После, като че изведнъж разбрали повода за нашето идване, хората се разотидоха по домовете.

Вътре в плевника няколко фенерчета устремиха лъчи към клетката, която вече бе ясно видима. Изпотен и разтреперан, селянинът бавно я спусна пред чакащите полицаи. Жената вътре се бе притиснала в решетките.

Сержантът отсечено и строго заповяда да бъде отворена клетката. Пръстите на селянина зашариха по ключа, но той не смееше да погледне уплашено свитата в ъгъла жена.

Полицаите я хванаха за ръцете и краката, измъкнаха я от клетката и, въпреки яростната й съпротива, я завързаха, отнесоха я до колата и я бутнаха на задната седалка. После сложиха белезници на селянина и го напъхаха в колата, до неговата пленница. Съпругата на селянина гледаше безмълвно и неподвижно подир заминаващите коли.

Изминаха няколко месеца. Накрая, след дълги и мъчителни размисли, реших отново да отида в селото. Тръгнах от града през нощта, за да стигна на разсъмване. Карах бавно и внимателно водех колата по коловозите на лъкатушещия между къщите път. Лек ветрец раздухваше вдигащата се мъгла, която ту скриваше ту разкриваше очертанията на сгради и плевници. Спрях близо до дома на енорийския пастор, без да имам определена представа какво ще направя след това. Вратата на къщата хлопна и видях излизащия пастор. Той тръгна към входа на гробището и изчезна сред плътните сенки на тисовете, от двете страни на пътеката към портала на църквата. Излязох от колата и забързах подир него.

Отецът току-що бе спрял и го заварих приведен над една надгробна плоча, сякаш опитваше да проследи остатъците от някакъв полуизтрит от вятъра и дъжда надпис. Омачканото му расо бе мръсно, кърпено и замрежвано на много места. Когато приближих, той трепна.

— Значи, вие сте дошъл толкова отдалеч, само за да говорите с мен… защо с мен? — Без да сваля поглед от мен, той изтърси кафявия мъж от дрехата си.

— Защото искам да обсъдя нещо с вас… нещо важно — отвърнах аз.

— Каква е професията ви?

— Работя в университета.

Пасторът изтупа праха от ръкава и приглади одеждата си. Той ме поведе към църковния двор, внимателно заобикаляйки гробовете, приведен, за да избегне мокрите клони. Там, пред къщата му, бяхме разделени от ято пуйки, които важно-важно пресякоха пътя ни. Свещеникът изчака до вратата.

— Чаша вино? — предложи той.

— Благодаря.

Влязохме. Пасторът разхлаби широкия колан на расото и наля вино в две чаши. Спогледахме се през масата.

— Е, младежо, какво ви води насам?

— Дойдох заради клетката.

Наблюдавах го внимателно. Червенината бавно заливаше подпухналото му лице, влажните гънки на устата, сипаничавите бузи и очите му, хлътнали дълбоко под кривите вежди.

— Заради?… — попита той.

— Клетката — повторих. — Клетката с жената.

— Нищо не мога да кажа. Зная само това, което е известно и на вас, тоест написаното във вестниците. — И отново напълни чашата ми. — Но защо ви интересува толкова?

— В момента не. Но тогава бях силно обезпокоен. Аз бях този, който намери жената. Бях се заблудил и случайно спрях до плевника.

— Значи вие сте този човек. Е, да, вестникът не споменаваше името ви. Сега си припомням: селяните говореха за някакъв непознат, който довел полицията. — Той отпи глътка вино. — Трагична история. Селянинът и благоверната му не желаеха да плащат за болница и затова държаха тази побъркана жена в клетката.

— Отче, имало е и други селяни, на които е било известно за затворената жена.

Пасторът не обръщаше внимание на думите ми.

— За болница или за лудница… клетото създание изобщо не познаваше света, в който живееше. — Той остави чашата. — На защо да се връщаме към тази история? Случаят е приключен. Виновните са наказани. Сега тя е в болница. Да не би целта на идването ви е да напишете още някоя непристойна статия за този скандал? Не е ли публикувано достатъчно по въпроса?

Сбръчканите ръце щръкнаха от широките му черни ръкави. Върху осветената от слънцето дървена маса те наподобяваха купчина изсъхнали плевели.

— Не възнамерявам да пиша статия, отче. Не съм репортер. Дойдох тук единствено заради моята съвест, заради самия себе си.

— Тогава, какво искате?

— Да ви видя, отче. И да говоря с вас.

— Е, добре, видяхте ме, поговорихме. Какво друго мога да направя за вас?

— Отче, мисълта ми е за годините, които тази жена е прекарала в клетката.

— Смятате ли, че знам нещо, което не ви е известно?

— Една нещо, отче, само едно.

— Питайте тогава и да свършваме.

Отпих от виното, загледан в пречупените слънчеви лъчи на дъното на чашата.

— Отче, вие живеете в селото повече от трийсет години, включително и тези пет години, през които много мъже от селото са имали работа в плевника, където беше жената. Въпреки категоричните им отрицания, полицията е доказала, че мъжете многократно са я изнасилвали и малтретирали. Кой би повярвал на лъжите им: търсели инструменти, складирали семена, поправяли сечива и тъй нататък? А собственикът на плевника да не би да е спечелил толкова много пари от продажба на зеле? Дори някои жени в енорията са знаели, че това окаяно същество е забременявало два пъти и билкарката е предизвиквала аборти. Такива неща не остават дълго в тайна, отче.

— Защо ми разправяте това? Аз го научих от вестника.

— Просто мисля на глас, питам се какво е моето отношение към този случай. Това нарушава покоя ми. Не смущава ли и вашия покой, отче?

— Моят душевен покой е въпрос на собствената ми съвест.

— Ако през всичките тези години нито един от участниците в многобройните сбирки в плевника не е споделял нищо с вас в усамотението на изповедалнята, тогава отче, каква полза е имало селото от вашата служба? Каква полза имат енориашите от толкова възхваляваната от вас религия?

— Вие нямате право, нямате никакво право да говорите за тези неща! — Гласът на пастора придоби ораторски патос, но той почти мигновено възвърна предишния си стил и повтори: — Нямате право да ми говорите за това.

— Имам право. Аз отворих клетката, аз освободих онази жена. Преподобни, защо да не допуснем, че онази неделна сутрин в плевника ме е завел самият Бог? Добре ли познаваме Бог? Имам право да ви питам това, отче, защото не мога да повярвам, че не сте знаели нищо за затворената в клетката жена и за нейните мъчители. От трийсет години вие сте техният обичан пастор. Селяните говориха за вашата служба с възхищение и уважение: за изповедите, за светите причастия, за опрощаването на греховете, за литийните шествия, за литургиите, за годишнините на светците и за светите дни, тъй обичани от всички.

— Преподобни, аз наблюдавах лицата им по време на процеса. Те бяха убедени, че онази жена е прокълната, защото била незаконно родена. Бяха убедени, че е луда и болна. Всячески опитваха да докажат, че е била извън лоното на църквата: в края на краищата, тя дори не е била кръстена! Отче, според мен вие сте знаели за клетката много преди да бях влязъл в плевника. Защо не отключихте клетката, защо не освободихте жената? С това свое действие нямаше да разкриете никакви тайни от изповедалнята и нямаше да има нужда да викате полицията. Защо не отидохте в плевника някоя нощ, когато вашите предани грешници спяха, и не освободихте жената от клетката? Или ви бе страх от неприятностите, които тя би могла да причини, ако беше свободна?

Свещеникът наклони заплашително глава напред. Вените на врата му се издуха и пропитата му с пот якичка сякаш щеше експлодира след миг.

— Не желая да ви слушам! — изкрещя той. — Вие нищо не разбирате… нищо!

Вие не сте живели в това село трийсет години. Имате ли някаква представа изобщо за селяните? Аз познавам тези хора, всекиго от тях. За трийсет години съм ги опознал достатъчно. Те са добри и грижовни бащи. Е, от време на време проявяват слабост, залитат. Да, аз изслушвам техните откровени признания, те ми поднасят своите грехове като жертвоприношения. Но аз също чувам как плачат, докато се изповядват. Те не просто искат, а направо ме умоляват за опрощение, както биха отправяли молитва към Бога за добра реколта. Те са мои чада, а вие идвате тук да ме нападате и оскърбявате с абсурдни предположения!

Отецът се тръшна обратно на стола и разкопча якичката на расото. Трепереше и едва се владееше. Напълних втора чаша с вино, плъзнах я по масата към него и го наблюдавах, докато той втренчено гледаше огромната картина, изобразяваща светица. Тя седеше под някаква палма и държеше ножица за стригане на овце, а на поднос пред нея лежаха отрязаните й гърди.

Свещеникът направи несръчен жест с ръка към виното, за да покаже, че не иска да пие. Чашата падна на пода, отскочи веднъж и се изтърколи към стената. Разлятото по масата тъмночервено вино започна да оцветява шарките на дървото. Той стана и залитайки излезе.

В стаята влезе възрастна жена, поздрави ме срамежливо и захвана да трие масата с парцал.

Отидох в църквата и седнах на една пейка. Скоро бях обгърнат от мъхестата прохлада и мириса на плесенясали камъни. В тъмния неф, близо до изповедалнята, шепнеха молитви старици в черно. Една от тях закуцука към трона, коленичи и долепи първо устни, а след това и ухо върху дървената решетка. Когато най-после тя стана, от мрака на изповедалнята щръкна костелива ръка. Старицата сведе глава и я целуна. Ръката прекръсти тъмнината и се отдръпна.

Докато прекосявах селото сред облаци прах, от къщите надничаха лица. Разхвърчаха се уплашени кокошки, залаяха кучета. Скоро стигнах до главния път.