Йежи Кошински
Стъпки (11)

През войната бе трудно да се намери поминък. Аз бях твърде слаб, за да работя на полето, а и селяните предпочитаха да използват децата си или роднини в стопанствата. Понеже минавах за безпризорен, бях жертва на всички. Селянинът, който ме бе наел, често ме хващаше за яката, вдигаше ме и после ме удряше, за забавление. Понякога викаше брат си или приятели да участват в една друга игра, при която от мен се изискваше да стоя неподвижно — и да гледам втренчено напред, без да затварям очи — докато те отстъпваха три-четири крачки от мен, плюеха в лицето ми и междувременно се обзалагаха колко пъти могат да ме улучат право в окото.

Тази игра на плюене стана много популярна в селото. Аз бях мишената на всички деца, на селяните и жените им, на трезвеници и пияници.

Веднъж отидох на гробището, когато погребваха сина на най-заможния селянин. Лицето му бе прежълтяло като току-що преорана земя, очите му зачервени и подути. Омекналите крака едва удържаха тялото му и той немощно търсеше опора в жена си. Когато донесоха ковчега при гроба, бащата се хвърли върху лъскавия капак, започна да му бърбори и да го целува, сякаш това бе детето му. Воплите — неговите и на жена му — прорязваха тишината, като хор от празна сцена.

Разбрах, че любовта на селяните към децата им е необуздана и може да бъде сравнена с върлуваща епидемия сред добитъка. Неведнъж бивах свидетел как някоя майка гали меката косица на своята рожба или бащините ръце подхвърлят високо момченцето и уверено го хващат. Често наблюдавах как малките деца пристъпваха с неуверено клатушкане на пълничките крачета, препъваха се, падаха и се изправяха, сякаш родени от същата онази сила, която укрепваше брулените от вятъра слънчогледи.

Малко по-късно станах неволен свидетел на мъчителната смърт на една овца след продължителни конвулсивни гърчове. Отчаяното й блеене хвърляше в паника цялото стадо. Селяните казваха, че животното сигурно е глътнало въдица или парче стъкло.

Изминаха месеци. Веднъж една крава от стадото, което пасях, влезе в имота на съседа и изпотъпка посевите. Доложиха на моя господар за това. Когато се върнах от полето, селянинът вече ме чакаше. Блъсна ме в хамбара и ме нашиба до кръв. Накрая, фучейки от бяс, ме плесна с кожения ремък през лицето.

Започнах да събирам изхвърлени кукички от въдици и да ги заравям зад хамбара. Една неделя, когато селянинът и жена му отидоха на черква, се промъкнах при моето скривалище и замесих две въдички и натрошено стъкло в топчета, които бях отчупил от току-що опечените хлябове.

Обичах да играя с най-малкото от трите деца на селянина. Често излизахме заедно на двора и момиченцето се кискаше весело, когато имитирах жаба или щъркел.

Една вечер момиченцето ме прегърна. Овлажних със слюнка топче хляб и подканих детето до го изяде наведнъж. Когато то се поколеба, аз отхапах парче ябълка и, натискайки го с показалец навътре, тутакси го погълнах. Момиченцето започна да ми подражава, гълтайки топчетата едно след друго. Извърнах очи от детското лице — наложих си да мисля само за изгарящата болка от камшика на баща му.

Оттогава гледах смело в очите преследвачите си и ги предизвиквах да ме наказват и тормозят. Не чувствах болка. За всеки получен удар с камшик, мъчителите ми биваха осъждани на хилядократно по-силна от моята болка. Вече не бях тяхна жертва. Бях се превърнал в техен съдия и палач.

В областта нямаше лекари, нито болници. Само от време на време по близката железопътна линия минаваха товарни влакове. Призори жално ридаещите родители откарваха безчувствените деца в черквата, за да ги причести отецът със светена вода. А привечер, напълно обезверени, занасяха издъхващите младенци в далечните колиби на местните знахарки, които правеха магии и лекуваха.

Но смъртта неспирно вземаше своята дан и децата продължаваха да умират. Някои селяни хулеха Бога и шепнешком нареждаха, че Той Самият бил изпратил Своя единствен син Исус на неизбежна смърт на кръста, като изкупление за собствения грях — сътворението на нашия тъй жесток свят. Други твърдяха, че Смъртта се е приютила в селата, за да избегне бомбардираните градове, войната и концлагерите, където денонощно бълваха дим комините на крематориумите.