Йежи Кошински
Стъпки (30)

Таксито фучеше по столичните улици, покрай Партийните сгради, университета с историческите статуи, музеите, високите модерни здания и по-нататък по моста. Съзнавах, че ги виждам за последен път. Отивах към летището.

Двайсет и четири години от моя живот бяха разпръснати някъде сред тези сгради, провесени като връвчици между тези исторически паметници. Която мисъл изобщо не ме развълнува: биха могли да бъдат двайсет и четири дни или двайсет и четири века. Паметта ми, неравна и щърбава, бе като стар калдъръм.

Летището. Паспортен контрол. Плюшената седалка в самолета. Излитането. Не бях променил схващането си, че моята четвърт от настоящия век е била прекарана в очакване на това излитане и времето, в което навлизам, е забележително. Вече високо в небето изпитвах определена неловкост, защото през последните години не бях извършил нещо по-значително, с което да ускоря моето неизбежно отпътуване за друг континент. Само излитането бе реално. Чувствах се измамен и ограбен: толкова много години не ми бяха донесли нищо повече от едно място в самолета.

Ако бе възможно да задържа самолета завинаги във въздуха, да противодействам по някакъв начин на ветровете и облаците, които го блъскаха нагоре и теглеха надолу към земята, на драго сърце бих го направил. Бих седял със затворени очи на мястото си, безсилен, безстрастен, с неподвижна мисъл, като закачалка под забравена шапка, и бих останал там, извън времето, безмерен, неподлежащ на преценка, без да обезпокоявам никого, увиснал завинаги между моето минало и бъдеще.

Самолетът кацна и стигна до последната спирка пред сградата на летището. Облякох моето кожено палто. Беше зима, но продължаваше да ръси топъл пролетен дъжд.

Палтото бе разкошно, ушито от кожата на сибирски вълк, с огромна яка и широки, тежко провиснали ръкави. Бях го купил в едно степно градче. Доколкото помня, мъжът, който ми го продаде, бе опитал да ме убеди, че само с такова палто личност като мен би дръзнала да отиде на Северния полюс и само на Запад човек би могъл да си позволи да носи такава палто.

Разстоянието от самолета до аерогарата бе открито. Палтото ми се просмукваше от дъжда и мъчително натежаваше с всяка измината крачка.

Преминах по дългия коридор до митницата, оставяйки зад себе си водна диря. Останалите пътници ме гледаха с любопитство. Никой друг не носеше кожено палто и помислих, че търговецът от степите значително бе преувеличил богатството на Запада. Взех моя натъпкан с речници куфар и тъкмо смятах да пресека чакалнята, когато дръжката изведнъж остана в ръката ми, куфарът тресна на пода, разпуквайки се като мида, и избълва своето съдържание. Околните извиха глави към мен, децата се изкискаха.

Младежкото общежитие бе препълнено. Управителят — след като го подкупих с няколко ролки филм, — ми позволи да спя в една работилница без прозорци, до парната инсталация. Вечерта, когато парното се включи автоматично, през стените и тръбите започна да прониква пара, изпълвайки помещението с непоносим задух. Моето кожено палто, все още тежко от дъжда, изпускаше пара, сякаш го гладеха с ютия. Първо изсъхна яката, после раменете, гърбът и накрая маншетите и предницата. След изпаряването на последната капка влага палтото се сви и втвърди, козината загрубя, преплетените и слепени един с друг косми образуваха множество възли. Почти едновременно с това нещо като че ли изсмука въздуха от стаята. Устата и носът ми пресъхнаха; започнах да се мятам върху сламеника.

Всяка сутрин се будех с надеждата, че ще дойдат снегът и студът и ще спасят от смърт моето палто, ще вдъхнат нов живот на увисналите му рамена, ще изпълнят ръкавите му и ще придадат нов блясък на лъскавия му допреди седмица гръб.

Нямах какво друго да обличам, когато излизах да търся работа. Следващите няколко дни валя: палтото бавно се превръщаше в сплъстена буца.

Прекарвах времето предлагайки услугите си в квартала, но тъй като говорех езика съвсем слабо, не получавах никаква работа. Последната филмова ролка размених за храна. Вървях по улиците, усещайки все по-силно и по-силно омагьосващото привличане на отрупаните с деликатеси витрини. Бях много гладен.

Магазините и супермаркетите изобилстваха с храна, обаче никой от тях не бе достатъчно пълен с хора, за да приеме един гладен крадец с кожено палто. Освен продавачите, на стратегически места под таваните висяха панорамни огледала, в които се виждах уродливо подпухнал или сплескан като тиган, на фона на екзотични плодове. Бях склонен да открадна някоя ябълка или кифла, обаче не ми достигаше смелост. Отказвах се и излизах, сподирян от погледите на развеселени купувачи.

Привечер в магазините се събираха повече хора. Колкото по-силно изгладнявах, толкова по-смел ставах. Веднъж обикалях из един голям супермаркет и вдишвах неговите миризми, като същевременно прилежно избягвах да докосвам другите клиенти. Непрекъснато бях нащрек за нещо питателно и достатъчно малко, за да бъде лесно откраднато. Хрумна ми, че бурканчетата пред мен спокойно могат да бъдат скрити в дланта и след това бързо пуснати в горния външен джоб на палтото ми. Опипах за момент едно от студените бурканчета, вдигнах ръка към брадата и после го оставих да се плъзне — насочено от свитите ми пръсти — направо в джоба. Излязох от магазина, напълно спокоен. Имайки вече ясна представа за неговата стойност като тонизиращо средство, оттогава нататък крадях само черен хайвер.