Йежи Кошински
Стъпки (22)

Студентският съюз бе решил да ме накаже за моята пасивност. Партийното и университетското ръководство бяха одобрили предложението за наказание: наредиха ми да прекарам четири месеца като помощник-лектор в едно новообразувано селскостопанско обединение.

Пътуването бе дълго. В купето с мен имаше още трима души — абсолвенти от икономически институти, с нетърпение очакващи старта на своя нов живот, за да разработват проекти в целините.

Селскостопанското обединение включваше няколко кооператива и две експериментални животновъдни ферми, свързани от наскоро построен път. Единно партийно ядро осъществяваше ръководството на обединението. Работниците прекарваха шест дни седмично на полето, използвайки най-модерни машини. Неделите бяха определени за лекции по обществени и политически дисциплини.

Разбрах, че няма да бъде приет като свой човек. Гледаха ме с подозрение и често ме питаха за кого провеждам разследване, дали не шпионирам. Посещаваха лекциите ми, защото го налагаше програмата, но ме слушаха с враждебна учтивост или с подчертана незаинтересованост. Когато питах има ли въпроси, посрещаше ме ледено мълчание. Знаех, че всичко това е безсмислено. Трябваше само да прекарам останалите четири месеца в обединението и да правя каквото изискват от мен. С никого не се сприятелих и като че ли нямаше човек, с когото бих могъл да разговарям. Накрая реших да посвещавам свободното си време на подготовка за изпитите и написването на доклад за следващата поредици от лекции.

През тези седмици само едно събитие изглежда възбуждаше някакъв всеобщ интерес. Това бе гастролът на държавния цирк, който по програма трябваше да остане няколко дни в нашето обединение, за да могат и работниците от по-отдалечените места да видят представленията. А те бяха внушителни: имаше танцьори, клоуни, акробати на трапец, ездачи на неоседлани коне, жонгльори, въжеиграчи и дресура на диви животни. Завладени от възхищение към трупата, работниците непрекъснато и бурно ръкопляскаха, искаха бис след бис.

Особено бях развълнуван от един номер: млада акробатка изпълняваше с изключително умение и грация различни упражнения на трапец. Момичето направи няколко фигури върху опънатото въже и завърши своето участие с гимнастическа демонстрация, в която демонстрира необикновена гъвкавост. Сякаш цялото й тяло бе отлято от една-единствена фибра, толкова грациозни и пластични бяха извивките и заеманите от нея сложни пози. Всяка нейна частица излъчваше лекота и сила. Докато я гледах, се чувствах неприлично дебел и тромав.

Тя стигна до кулминацията на своя номер, застанала срещу публиката, с широко разтворени крака и ръце опрени на бедрата, а блясъците от прожекторите играеха върху туниката й. После под ускорения акомпанимент на оркестъра, тя отметна високо ръце, надигна се на пръсти и изпъна тяло назад и нагоре, като напрегната стоманена пружина. Лъчите на прожекторите следваха съвършено хармоничната арка, образувана от извитата й назад глава, докато тя се отпускаше все по-ниско. След малко, когато лицето й се появи между колената, единствено пристегнатата в опашка гладка кестенява коса отразяваше светлината. Чувствайки сдържаната й сила, цялата публика наблюдаваше със затаен дъх, очаквайки момичето с леко отблъсване да заеме своето първоначално положение. Но тя, като по чудо, изви още повече тяло и мушна глава още по-напред, докато коремът й се скри зад нея, а светлините уловиха блясъка на очите и зъбите й. Тя задържа позата няколко секунди.

Оркестърът изсвири само един пронизителен акорд в съзвучие с всеобщия екстаз, завладял всички, и още преди финалната нота да заглъхне, тя като че ли изхвърли долните крайници напред: лицето й изчезна и тозчас, докато разберем, че главата й е скрита от краката, момичето с отскок се върна в първоначалното положение, с вдигнати нагоре, широко разперени ръце, сякаш прегръщаше изпълнилите въздуха аплодисменти. И стоеше там, завладяна от напрежението и силата, които допреди миг сама тя бе владяла. Връхлетя ме неизпитано дотогава от мен желание.

Гледах нейния номер три поредни вечери. В програмата пишеше, че тя е прекарала целия си живот в цирк. Била обучена като гимнастичка и акробатка на трапец от родителите си, и двамата много талантливи изпълнители.

Циркът трябваше да изнесе още три представления. Реших да опитам да се запозная с момичето. Наясно бях, че е трудно, защото цирковите артисти не общуват с външни хора, а и нямах убедителен повод да им се натрапя. Нито циркът, нито ръководителите на обединението насърчаваха някакви опити за сприятеляване.

На другия ден бе организиран официален обяд за цирковите артисти и избрани ръководители на кооперативни стопанства, тъй че и двете групи да могат да вдигнат наздравици и да произнесат хвалебствени речи илюстриращи общия им принос за благополучния живот на страната под ръководството на Партията и правителството. Когато гостите за обяда пристигнаха, успях да поздравя момичето и незабавно го отведох до моята маса. От лявата й страна бе стената, а аз се настаних до момичето, като междувременно повиках един възрастен селянин да заеме мястото вдясно от мен.

Тя седеше до мен някак отнесено, изглежда забравила защо е там, и бе свела очи към скута си, където сплиташе и разплиташе пръсти, като паралитик извършващ терапевтично упражнение. След малко разтвори ръце и ги вдигна нагоре. Прокара ги по бюста си и след това надолу по бедрата, с отдръпнати назад лакти и издадени напред гърди и глава.

Огледах залата. Артистите бяха неспокойни и притеснено се въртяха на твърдите дървени столове. Представителите на различните кооперативни стопанства, привикнали с такива срещи, бяха отпуснати апатично на столовете. Внимателно обърнах глава към момичето.

Навярно и тя се бе придвижила едновременно към мен, защото усетих допира на бедрото й в моето. Вторачих се през масата, симулирайки повишен интерес към оратора. Допирът до бедрото ми премина в поредица бавни побутвания. Хвърлих бърз поглед към нея: тя седеше изпъната, като разтваряше и затваряше бедра, а колената й слепваха плътно едно в друго и побеляваха от натиска.

Бавно сложих ръка върху облегалката на стола й. Пръстите ми бяха полусвити, кокалчетата обърнати към гърба й. Не можех да разбера дали е забелязала това. Когато тя се облегна, платът на роклята докосна ръката ми. Сега ясно чувствах всяко нейно движение. Изглежда тя като че ли опитваше да съедини гръбнака си с моите пръсти, да превърне мимолетния контакт в постоянен. Отново я погледнах внимателно: тя стисна устни и леко поруменя.

Тържеството приключи късно следобед. Гостите тръгнаха към техните общи спални помещения, разположени в сечищата край пътя. Ние с момичето също излязохме, но бързо хлътнахме сред дърветата.

Разказах й за възбудата, която бях изпитал гледайки нейния номер, описах й желанието ми да я обладая в този момент на върховно напрежение, когато главата й се показва между бедрата. Тя не възрази, не спря да върви, нито отвърна нещо. Продължихме.

Вече притъмняваше. Вятърът не достигаше до по-ниските клони на брезите, а листенцата на храстите висяха неподвижни, като изковани от графит. Неочаквано тя спря, извърната от мен, съблече роклята си и я пусна върху листата, които образуваха дебел килим под краката ни.

Отново се извърна към мен и нежно ме помоли да легна по гръб. Когато коленичи над мен, тялото й ми се стори яко, с къси крайници. Челото й опря в гърдите ми, ръцете й — на земята до раменете ми. След това, само с едно плавно движение, тя вдигна крака във въздуха. Когато преминаха най-високата точка на арката образувана от гърба й, те сякаш възприеха грациозната еластичност на натежали от падащия сняг млади борови клонки. Стъпалата бавно минаха над темето й. С лице затворено в рамката на бедрата, и с прегънати колене, тя потърка моето лице, първо с устни, а после и с вулвата си.