Йежи Кошински
Стъпки (33)

Той беше барабанист на малкия оркестър — атракцията на кварталния ресторант. Ходех там редовно и той изглежда бе забелязал, че винаги седя сам, защото една вечер на почивката дойде при мен и попита може ли да поговорим. Разбрал, че търся работа и можел да ми предложи нещо. Поясни, че барабаните били само негово хоби, а денем се препитавал като шофьор на камион. След като е блъскал барабаните цяла нощ, продължи той, през деня обикновено се чувствал твърде уморен, за да може да кара внимателно. Не искал да загуби добре заплатената постоянна работа като шофьор, а същевременно желаел и да остане в оркестъра. Попита ме дали бих карал понякога камиона вместо него. Увери ме, че ще ми плати добре.

За да ме обучи да шофирам камиона, той ме взе рано на другата сутрин. Камионът беше огромен, с отделна кабина на шест колела, раздалечена от фургона, който стоеше на четири групи колела. Когато завъртах волана при завой, ремаркето не поддаваше, съпротивляваше се упорито, все едно че имаше собствен живот, и следваше непреклонно своя път, като вцепенено туловище на исполински змей. Целият уикенд се подготвях да управлявам гигантското возило.

В понеделник трябваше да започна работа сам. Транспортното депо бе разположено в покрайнините на града. То имаше свое постоянно сменящо се население от механици, товарачи, диспечери и шофьори. Отидох направо при камиона, проверих гумите и спирачките, загрях двигателя и, след като прегледах маршрутните карти, изкарах тежката машина на улицата.

Трябваше да превозвам шапки от една фабрика до множество магазини, разпръснати из целия град. Плашеха ме не само размерите на возилото, но и булевардите, които неочаквано се оказваха забранени за камиони. Тесните, задръстени и почти непроходими улици ме хвърляха в паника. Ужасявах се от временно затворените за движение площади, от децата от строежите, от всичко.

Всеки път, когато спирах да погледна картата или да попитам за посоката, движението зад мен също спираше. Всеки опит да дам заден ход би задръстил трафика на километри от мен и би предизвикал намесата на полицията.

Карах по оживените улици и много често вниманието ми отскачаше от обстановката пред мен към ставащото отзад. Трябваше да определям дистанцията и да пресмятам колко място е необходимо за завой на кабината и широката дъга на фургона. Никому не можех да имам доверие — разбира се не и на умалените фигурки в страничните огледала, нито на минувачите, които пресичаха улиците или слизаха от тротоарите точно пред камиона.

По принуда камионът и аз станахме едно цяло. Започнах да усещам с тялото си пролуката между задните гуми и ръба на тротоара, дистанцията между камиона и несигурно паркираните велосипеди. Знаех кое колело ще сплеска някоя празна бирена кутия и можех точно да определя почти несъществуващото разстояние между пръчките за флагчета на предните калници и униформата на регулировчика. Открих, че шофирането на камион има нещо общо с това, което бях изпитвал при карането на ски. Трябваше да се изхвърлям извън собственото ми тяло в едно още незапочнало, но предстоящо и необратимо движение.

Веднъж, докато прекосявах деловата част на града, забелязах, че една кола неотклонно следва камиона. Побоях се, да не би това да е полицията или някой профсъюзен деец. Щом намалих скоростта колата ме задмина и негърът, който шофираше, ми направи знак да спра. Когато паркирах, той приближи и каза, че му харесва начина, по който шофирам: бил силно впечатлен от моята увереност, добрата скорост и сигурния контрол над камиона. Добави, че би желал да стана негов шофьор и ще удвои надницата, която получавам. Огледах простодушното му лице и елегантния интериор на колата.

Негърът ми обясни, че иска от мен само да карам неговата кола тъй бързо и умело, както и моя камион. Имало още една причина да ме наеме и тя не била, че той е негър, а аз съм бял. По-скоро защото редовно събирал съдружниците си в колата, за обсъждане на важни въпроси. Лимузината трябвало да бъде в движение по време на разговорите им, за да предотвратят подслушването от страна на онези, които той наричаше „другите хора“. Обясни ми също, че работата му била от такова естество, което нито един външен човек не бивало да узнае. Той не само искаше от мен колата да бъде непрекъснато в движение по време на разговорите, на също и да поддържам висока скорост и минимална дистанция до другите автомобили, като по този начин ще създавам у съдружниците му впечатлението, че сблъсъкът е неизбежен. Това, надяваше се новият ми познат, ще ги изплаши и те ще отделят по-малко внимание на неговата личност от обикновено. Сигурно е, убеждаваше ме той, че тяхната гордост няма да им позволи да покажат страха си пред един бял.

Приех предложението му. Колата бе извънредно лесна за управление и бързо свикнах с нейната мощност и комфорт. Докато обикаляхме града с новия ми работодател, той коментираше моето шофиране, насърчаваше ме да карам по-бързо и дори още по-рисковано да задминавам другите коли.

След няколкочасова тренировка новият ми работодател вече нямаше основание да критикува скоростта и моите прецизно изчислени плътно задминаващи маневри. Дори няколко пъти изгуби самообладание и вдигна ръце, като да се предпази от неминуем сблъсък. Не можеше да повярва, че лимузината е излязла невредима.

Една сутрин взехме съдружниците му. Когато се настаниха отзад, моят работодател ми даде знак да тръгвам и определи посоката.

Потеглих с висока скорост. Пътниците се блъснаха в предните седалки, вторачени с недоверчив ужас през прозорците. Работодателят ми седеше до мен, спокоен и леко извърнат към тях, безгрижно опрял ръка на таблото. Преговорите започнаха. Съдейки по внезапните прекъсвания и дългите паузи, неговите гости бяха твърде погълнати от опасното положение, в което бяха изпаднали, за да съсредоточат вниманието си върху разискваните въпроси. Очаквах да помолят да намаля скоростта или да ми извикат да карам по-внимателно, ала всеки път щом поглеждах в огледалото, виждах гримаси на престорено спокойствие.

Когато съвещанието приключи, моят работодател ми нареди да спра. Излязох и отворих вратата. Пътниците слязоха, изпотени и разтреперани. Никой от тях не ме погледна.