Йежи Кошински
Стъпки (5)

Отидох в зоопарка да видя октопода, за който бях чел наскоро. Той обитаваше аквариум и се хранеше с живи раци, риби, миди — и със себе си. Отхапваше по малко от пипалата си, поглъщайки ги едно по едно.

Явно октоподът постепенно се самоубиваше. Според един служител в зоопарка, в онази част на света, където бил уловен, имало поверие, че октоподът е бог на войната, предричащ поражение, когато гледа към сушата и победа, когато гледа към морето. Специално този екземпляр, твърдели местните жители, гледал само към сушата, когато го хващали. Един човек шеговито отбеляза, че самоизяждайки се, октоподът вероятно признава своето лично поражение.

Всеки път, когато октоподът отхапваше част от себе си, някои зрители потреперваха, сякаш изпитваха усещането, че той яде тяхната плът. Други гледаха невъзмутимо. Тъкмо когато реших да тръгвам, забелязах една млада жена, която наблюдаваше втренчено октопода, с отпуснати устни, без особено забележима реакция. Тя излъчваше спокойствие, а това бе нещо повече от безразличие.

Приближих до нея и я заговорих. Оказа се, че е съпруга на известен обществен деец, чието семейство живее в града. Още преди да бе изтекъл следобеда, тя ме покани на коктейла, който организираше у дома си.

Къщата бе внушителна, а приемът безупречен. Домакинята бе напълно естествена и непресторена и разделяше вниманието си поравно между своето семейство и гостите, но все пак изглеждаше някак доста разсеяна. Останах с впечатлението, че погледът й спираше върху мен с намек за интимен интерес и реших да потърся доказателство за това. Смятах да напусна града на другия ден. Тази вечер щеше да бъде единствената ми възможност.

Тя бе изпратила преди малко една тръгваща си двойка и стоеше с чаша в ръка до библиотечния шкаф. С арогантна безцеремонност й заявих, че искам да я видя насаме, защото не мога да се освободя от образите, които тя възбужда у мен.

Предложих среща. Споменах столицата на съседната провинция, където щях да ходя следващия ден. Тя тъкмо смяташе да отвърне, когато няколко гости приближиха до нас. Още преди да заговори с тях, домакинята ми подаде чашата, като че да бе моя, и прошепна името на хотела, където щяхме да се срещнем.

Следващите няколко дни бях непрекъснато обсебен от нея, изживявах отново и отново всеки миг, прекаран близо до нея. Мислено изказвах всевъзможни догадки кои от другите мъже на приема вероятно са били нейни любовници, представях си различните пози, които е заемала в леглото с тях. Колкото повече съзнанието ми биваше заангажирано с нея, толкова по-силна тревога изпитвах за първата ни среща.

… Бяхме голи. Повече от всичко на света исках да бъда спокоен и непринуден с нея. Ала самата представа за онова, което тя евентуално очакваше от мен, потискаше възбудата ми. Изглежда трябваше да спра да мисля, за да може тялото ми да задейства.

Обаче бях неспособен да прикрия своята немощ, защото в нейното съзнание навярно желанието ми се концентрираше само в една, неочаквано смалена част от мен. Тя винеше себе си, смяташе, че й липсва финес, за да ми достави удоволствие. Бе много разстроена и смутена. Облякох се и я оставих. Вървях по улиците, напразно опитвайки да проумея какво се бе случило. Трябваше да реша какво обяснение бих могъл да й дам, в бъдеще, за изпитаното от мен затруднение. Боях се, че тя може да отхвърли всякакво обсъждане на случая, като просто още един несполучлив опит за физическа близост.

На улицата приближих до една жена. Лицето й бе силно гримирано, а фигурата й се губеше в широка, не по мярка рокля. Поговорихме малко и тя склони да ме придружи.

В стаята жената ми помогна да сваля дрехите си и после, все още облечена, започна да ме гали. В нейните докосвания имаше интимност, сякаш тя усещаше пулсиращото под кожата ми течение на кръвта, което направляваше ръцете й. Ако бях пожелал да използвам собствените си ръце върху моето тяло, бих ги насочил по същия път.

Погледнах отново нейната рокля и внезапно долових, че това е мъж. Настроението ми рязко се промени. Изпитвах силно желание за удоволствие и невъздържаност, но същевременно осъзнавах, че съм бил приет твърде охотно, че изведнъж всичко е станало много лесно предсказуемо. Единственото, което бихме могли да направим, бе да съществуваме един за друг само като нещо напомнящо ни за собственото аз.