Йежи Кошински
Стъпки (2)

Бяхме няколко души и помагахме при археологически разкопки. Работехме на един от островите, под ръководството на професор, който от години разкопаваше останките от древна цивилизация, процъфтявала петнайсет века преди нашата ера.

Тази напреднала цивилизация, твърдеше професорът, в определен момент била напълно унищожена от някакъв страшен катаклизъм. Той бе оборил господстващата теория, че островът бил опустошен от катастрофално земетресение, последвано от огромна приливна вълна. Ние изравяхме строителни материали, пресявахме пепелта за останки от предмети и събирахме парчета от керамични съдове, които професорът класифицираше за доказателства в подкрепа на още непубликувания си труд.

След месец реших да напусна разкопките и посетя съседния остров. В суматохата и безпокойството да не изтърва ферибота, тръгнах, без да взема заплатата си, но все пак получих обещание да ми бъде изпратена със следващата пощенска лодка. В себе си имах пари само за едно хранене.

Когато стигнах там, прекарах целия ден в разглеждане на забележителностите. Островът представляваше неугаснал вулкан, чиито широки склонове бяха покрити със застинала и ерозирала шуплеста лава, образуваща бедна, но все пак орна земя.

Отидох на пристанището малко преди залез-слънце, когато вече захладняваше и рибарските лодки отплуваха за нощния риболов. Гледах приплъзването им по тихата, почти гладка вода, докато издължените им ниски очертания постепенно се смаляваха в далечината. Островите изведнъж загубиха отразената от скалистите им хребети светлина, изстинаха и потъмняха. А после, като безшумно потънали във водата, те изчезнаха едни след друг.

Сутринта на втория ден слязох на кея да посрещна пощенската лодка. За мой ужас заплатата ми не бе пристигнала. Стоях на пристанището, недоумявах как ще живея и дали ще мога изобщо да напусна острова. Няколко седнали край мрежите си рибари ме наблюдаваха. Разбраха, че нещо не е в ред. Трима от тях се приближиха и ме заговориха. Тъй като не разбирах нищо, отвърнах им на двата езика, които знаех. Лицата им веднага придобиха враждебни и мрачни изражения и те рязко се извърнаха от мен. Тази вечер занесох спалния си чувал на плажа и прекарах нощта на пясъка.

На другата сутрин похарчих последните пари за чаша кафе. После се разходих по лъкатушещите улички и през обраслото с храсталаци поле отидох до най-близкото село. Разположени удобно на сянка, възрастните селяни ме оглеждаха крадешком. Гладен и жаден, отново се върнах на плажа, под пламтящото слънце. Нямах часовник, нито автоматична писалка, копчета за ръкавели, фотоапарат или чанта, които да заменя срещу храна или пари. Към пладне, когато слънцето достигна своя зенит и улиците опустяха, тръгнах към полицейския участък. Намерих единствения полицай на острова заспал до единствения телефон. Събудих го, но той изглежда нямаше желание да разбере и най-простите ми жестове. Посочих телефона и обърнах наопаки празните си джобове, правих знаци и рисувах, дори имитирах жажда и глад. Напразно. Полицаят не прояви нито разбиране, нито интерес и телефонът остана недостъпен. А на острова друг апарат за свръзка нямаше; дори си бяха сторили труда да отбележат този факт в пътеводителя, който бях прочел.

Следобеда обикалях из селото, усмихвайки се на местните хора, с надеждата да ми предложат нещо за пиене или да ме поканят да хапна. Никой не отвърна на поздравите ми; селяните извръщаха глави, а магазинерите просто не ми обръщаха внимание. Черквата бе на най-големия от групата острови и нямаше начин да стигна дотам и да помоля за храна и подслон. Върнах се на плажа, сякаш очаквах помощта да дойде от морето. Бях много гладен и уморен. Слънцето ми бе причинило страшно главоболие, усещах световъртеж. Изведнъж чух гласове, които говореха на непознат език. Когато се обърнах, видях две жени, седнали близо до водата. Тлъсти гънки нашарени с дебели вени надипляха бедрата и мишниците им. Внушителните им провиснали гърди бяха напъхани в огромни сутиени.

Изтегнати върху плажните кърпи те се печаха, заобиколени от излетни принадлежности: кошници с храна, термоси, чадъри и мрежи с плодове. По книгите, струпани на купчина малко встрани, личаха библиотечните номера. Очевидно жените бяха туристки, отседнали при някое местно семейство. Тръгнах право към тях, но бавно, за да не ги уплаша. Жените прекъснаха разговора си и аз ги поздравих усмихнат, използвайки поред езиците, които знаех. Те отвърнаха на друга, непозната за мен реч. Говорехме различни езици, но аз много остро чувствах близостта на храната. Седнах до тях, сякаш бях поканен. Когато започнаха да ядат, аз се втренчих в храната. Жените или не забелязваха това или не обръщаха внимание на напрегнатия ми поглед. След няколко минути по-възрастната, според мен, предложи ябълка. Изядох я бавно, опитвайки да прикрия глада си, с надеждата да получа нещо по-солидно. Те ме наблюдаваха внимателно.

На плажа беше горещо и аз задрямах. Но се събудих, когато двете жени станаха, със зачервени от слънцето рамене и гърбове. Ручейчета пот прорязваха залепналия по провисналите им хълбоци пясък, а когато приклякаха да събират разхвърляните наоколо вещи, тлъстините по бедрата им се люлееха. Помогнах им. С подканващи кимвания жените тръгнаха по вътрешната страна на плажа. Последвах ги.

Стигнахме до къщата, където бяха отседнали. Когато влязох, отново ми притъмня пред очите, препънах се в едно стъпало и паднах. Те задърдориха нещо, разкикотиха се и след малко вече ме бяха съблекли и настанили на голямо ниско легло. Още замаян, посочих корема си. Веднага се втурнаха да ми носят месо, плодове и мляко. Преди да свърша с яденето, бяха дръпнали завесите и смъкнали банските костюми. Нахвърлиха се голи върху мен. Бях с обездвижени ръце, затрупан под техните дебели кореми и широки рамене. Опипваха, мачкаха, натискаха и удряха тялото ми.

На разсъмване бях на кея. Пощенската лодка пристигна, ала за мен нямаше нито чек, нито писмо. Стоях и гледах как лодката чезне в горещото слънце, което стопяваше утринната мъгла и разбулваше далечните острови един след друг.