Йежи Кошински
Стъпки (34)

Той бе сигурен, че мога да спечеля пари и продължи да ми разяснява спорта, за който ставаше дума. Наричал се „обрулване на книгите“. Правилата били прости: първо било нужно шофьорите да се споразумеят за мястото, където ще се проведе състезанието. Обикновено избирали някоя еднопосочна улица, с паркирани от едната или от двете страни автомобили. Съдиите прикачали с лепенка по вратите им подбрани по тежина книги. Те били дебели шест-седем сантиметра и прикрепени на височината на бронята на колата. Никой шофьор не знаел предварително на кои автомобили са прикрепени книгите. След това, по даден от съдията знак, чакащите на две пресечки от мястото на надпреварата състезатели тръгвали един след друг. Когато получел знак, шофьорът трябвало да кара по състезателното трасе най-малко с деветдесет километра в час и да минава достатъчно близо до колите с прикрепени отстрани книги, за да може бронята на неговия автомобил да свали колкото е възможно повече от тях.

Времето на всеки състезател се засичало с хронометър, а съдията преброявал обрулените книги. За победител обявявали този, който успявал да свали най-много книги.

Собствениците на състезаващите се коли определяли парична награда. Тя, заедно с натрупаните от залаганията суми, бивала разделяна между шофьора-победител и собственика на колата.

Моят работодател добави, че има достатъчно вяра в умението ми и затова ме е избрал за пилот на своя нов, скъп автомобил. Той беше сигурен, че залозите срещу него ще бъдат много високи, защото всички ще очакват пилота да шофира особено внимателно, за да избегне повреждането на една толкова скъпа лимузина. Гарантираше ми обичайната една трета от залозите, но ме предупреди, че ако загубя три пъти, повече няма да бъде мой работодател.

Поради високите скорости и множеството причинени от колите повреди, състезанията били незаконни. Провеждали се тайно нощем, на зле осветени улици с малко движение, където рядко минавали полицейски патрули.

Когато пристигнахме с поръчителя ми за нашето първо състезание, видях, че улицата е пълна със зрители. Съдията и неговите помощници вече бяха прикрепили с лепенка книгите към автомобилите, паркирани броня до броня на улицата.

Събраните шофьори се ръкуваха един други със съдията. Зрителите разглеждаха участващите автомобили и правеха последните залагания. Съдията подхвърли монета, за да определи от коя страна на улицата ще кара всеки състезател. На мен се падна дясната страна, тоест по-далеч от зрителното ми поле.

Първият състезател потегли. Ясно чувах писъка на гумите и тупкането на книгите, когато колата му бързо ги събаряше на улицата. Съдията преброи обрулените книги, а помощниците му ги преместиха на други коли. После дойде моят ред.

Блестящите брони на паркираните автомобили отразяваха светлината от фаровете ми. Тъй както бях седнал зад волана, не можех да видя книгите, но знаех, че са там — с омачкани страници здраво пристегнати между коравите подвързии от позлатена кожа, и неподвижни, като приковани на служебните си места чиновници, очакващи да бъдат подобаващо оценени. Навлязох с пълна скорост в последната отсечка. Следейки лъча на фара, за да открия дори и най-малкия белег от моите мишени, завих рязко надясно. Със затаен дъх се напрегнах да чуя как падат книгите, да усетя с тяло очакваното пристъргване на стомана върху стомана. Водеше ме не чак толкова зрението ми, колкото инстинктът. Когато завърших състезанието, веднага отидох при съдията, изгаряйки от нетърпение да науча резултата. Скоростта ми била равна на скоростта на другите състезатели, но свалените от мен книги били два пъти повече. Моят работодател дотича и развълнувано ме прегърна. Заедно събрахме парите от залаганията и наградата и той веднага ми даде моя дял.

Втората група шофьори вече бе готова за състезанието. Като победител в първата серия, аз можех да участвам отново. Съдията подхвърли монетата. На мен отново се падна дясната страна. Първият състезател тръгна. След няколко секунди чухме остро стържене на метал: той беше карал много близо и калникът му бе закачил паркирания автомобил. Това забавяне му струваше състезанието. Отново бе мой ред.

Припомних си един човек, който бе загубил ръцете си през войната. Той твърдеше, че въпреки загубата изобщо не бил преставал да чувства дланите и пръстите си. Казваше, че липсващите крайници като че се били превърнали в сетивни органи, усещащи всичко посредством отражения. Това сякаш удължавало другите части на тялото му и те можели да стигат до предмети и места, до които никога преди не успявали да се доберат. Аз също чувствах такива отражения.

Включих стереоуредбата и докато музиката засилваше напрежението ми, натисках педала на газта и увеличавах скоростта: нервите ми измерваха ъгъла на завъртане на волана, темпото, разстоянието. Усещах как свалям книгите една след друга. Победих.

Минаха няколко седмици. Състезанието продължаваше в различни райони на града. Станах известен и се надпреварвах с много шофьори, без да загубя нито веднъж. Една вечер сложи край на гонките.

В паркиран на състезателното трасе автомобил имало любовна двойка. Изглежда шумът от профучаващите коли и форсирането на двигателите бяха нарушили техния покой. Неочаквано мъжът отвори вратата на своя автомобил и смаян се показа навън. За секунда той бе защитен от вратата. В този миг една от участващите в състезанието коли удари силно вратата и я затвори. Тялото изчезна. Навън, като закрепена на горния ръб на вратата, остана само главата. След това се търкулна долу и тупна на асфалта, сякаш бе още една обрулена книга.

Паниката мигновено обхвана зрители и състезатели и те бързо се разпръснаха. През следващите дни имаше усилено полицейско разследване.