Йежи Кошински
Стъпки (7)

През втората година на военната служба почти всяка вечер в нашата палатка се събираха по десетина души. Говорехме за жени. Един от войниците бе особено потиснат, защото никога не смогвал да направи всичко, което би искал — или поне никога за достатъчно дълго време — докато любел жена си. Изглежда и другите имаха подобни проблеми. Не бях сигурен дали съм разбрал, но оставах с впечатлението, че всички те страдат от нещо може би излечимо, и ги посъветвах да се консултират с лекар. Те ме уверяваха, че никакъв доктор не би могъл да им помогне. Това било наказание от природата, смятаха те. Когато любиш жена особено важен е самоконтролът, твърдяха те, да избягваш да мислиш за нея и в никакъв случай да не се съсредоточаваш върху онова, което правиш, чувстваш или искаш да усетиш.

Оплакваха се, че, от страх да не се разкрие, жената много рядко или изобщо никога не споделя със своя партньор какъв е той в сравнение с другите мъже. Настояваха, че това е голямо затруднение, сериозна преграда. Мъжът е осъден изобщо да не разбере какъв е като любовник.

Припомних си приятелката, която имах още като гимназист. Обикновено се любехме когато родителите ми ги нямаше. Един ден телефонът иззвъня точно в такъв момент. Тъй като беше на нощното шкафче, вдигнах слушалката и, без да прекъсвам нашето любене, разговарях известно време с приятеля, който ме бе потърсил. Когато затворих, момичето заяви, че никога повече няма да се люби с мен.

Смутило я, добави тя, че мога да получавам и задържам ерекция просто по всяко време и по мое желание — като че ли е трябвало само да протегна крак или да свия пръст. Тя наблегна на идеята за спонтанността и твърдеше, че аз би трябвало да изпитвам внезапно желание, неудържима страст. За мен това е без значение, отбелязах, но тя настойчиво ме уверяваше, че ако аз вземам съзнателно решение да получа ерекция, това би превърнало любовния акт в нещо съвсем механично и най-обикновено.