Енрике Марискал
Приказки за подарък на оригинални хора (2)

2. Не предавай радостта

Една стара легенда разказва, че царят на една далечна страна винаги бил тъжен. И понеже предал радостта, както живял, така и умрял — в тишина.

Когато го наследил на трона, синът му не пожелал да повтори тъжния път на баща си и решил да стори всичко по силите си, за да установи най-щастливото царство господарство. Наредил да се направи огромна сребърна камбана и да се постави на най-високата кула на двореца. След това, посредством една блестяща верига, успял да свърже камбаната с всички помещения, така че да може да я бие всеки път, когато се чувства щастлив и доволен, и по този начин целият народ да чества заедно с него доброто му разположение на духа.

Годините минавали, но камбаната никога не зазвъняла. Никой никога не чул радостен звън, който да възвести, че царят не е предал радостта. Косите му постепенно побелели и започнал да остарява, без да познае нито един щастлив ден…

Когато дошъл часът на смъртта — тя винаги идва навреме, — народът наобиколил двореца, за да оплаче кончината на любимия си цар. Всички предчувствали неизбежния край, толкова непоправим, колкото и печален.

— Какъв е този шум, който чувам? — попитал агонизиращият старец вярната си прислужница.

— Господарю — отвърнала тя, — това е стонът на народа ни. Плаче, защото любимият му цар си отива…

Немощният цар, развълнуван, радостен, че е толкова обичан, бавно протегнал ръка към сребърната верига, за да накара старата камбана да проговори и да разкаже на целия свят колко е щастлив.

И в същия миг, без да предаде радостта, издъхнал с отпуснато и щастливо лице. Потънал в присъщите на царската власт задължения, суверенът, зает и тъжен, въпреки че бил решил точно обратното, успял да получи един-единствен щедър лъч радост в деня на смъртта си.

Много красиво е да знаем, че другите ни обичат. Да осъзнаем, че радостта, заради самата нея, не се корени в трупането на власт, богатства, престиж или пък в илюзията ни, че сме незаменими.

В живота всичко е така устроено, че всеки от нас може да протегне ръка към сребърната верига и да накара камбаната на радостта да зазвъни.

Тогава звънът й може да достигне до най-затънтените кътчета на планетата, за да разкаже, че красотата съществува, добротата е възможна, щастието, заради самото него, е наследство на човешкия род, стига да не предаваме радостта.

Във всяка от тези приказки, скъпи читателю, звучи една симфония от седем ноти, чиито имена са радост, съвест, благодарност, свобода, възраждане, мир и служение.

Всички те казват едно и също: да не предаваме радостта. Обикновено се случва така, че когато човек загуби оригиналността си, изпада в необщение. И на власт идва нищото.