Енрике Марискал
Приказки за подарък на оригинални хора (12)

12. Рабиндранат Тагор II

В училището си в Шантиникетан — дом на мира — Тагор пише тази молитва, която се пее в националния химн на Индия.

Там, гдето разумът не се бои

и челото е вдигнато високо;

там, гдето знанието е свободно;

там, гдето този свят не е разбит на късчета

от тесните домашни зидове;

там, гдето думите навират

от недрата на истината;

там, гдето неуморният стремеж

простира ръце към съвършенството;

там, гдето бистрият поток на разума

не е изгубил своята посока сред страшния

пустинен пясък на мъртвешки навик;

там, гдето умът напредва с теб

към все по-ширния простор на мисъл

и дерзание — към този рай на свободата,

Татко мой, родината ми нека се пробуди!

Това е една често изследвана в литературната теория тема, изясняването на границите и достигането до съдържанието чрез изразната форма на поемата.

В поезията съдържание и форма са били предмет на специално изследване и различни оценъчни съображения, доколкото се приема у един поет за първично това, което казва, и като вторично — начинът, по който го казва. В противен случай изразът би бил считан за истинското съдържание на поета. В естетиката същественото е думите да се изживеят в цялата им пълнота от смисъл и пластичност. По този начин образът се поставя над смисъла. По този начин поезията не се обяснява, схваща се посредством интуитивно и емоционално сграбчване. Тя просто ни харесва или не ни харесва.

В „Моите спомени“ самият Тагор казва, че който търси обяснението на една поема, е като онзи, който иска да му се обясни смисълът на едно цвете, след като е вдишал аромата му. Ако някой упорства да ни иска обяснение, или трябва да брои до три и да смени темата, или да се върне към поемата, за да я разруши. Ето това се случва, когато се опитаме да обясним чрез разумни аргументи как ароматът е формата, която приема всеобщата радост в едно цвете.

Личното чувство, че остаряваме, болката да гледаме как младостта умира, в Тагор е израз на мъдра любов към натрупването на годините:

Когато животът ми беше млад като цвят,

който нямаше нищо против

да загуби листенце от свойто венче,

Когато пролетният бриз

идваше да чука на вратата му.

Сега, когато умира младостта ми,

животът ми е като плод,

във който никакъв излишък няма

и бленува товара си да понесе

завинаги изпълнен с кротост.^[1]

Тагор е вярвал, че култът към песента и поезията имат силата да очувствяват и по този начин да възприемат духовното съдържание на живота. В училището му в Шантиникетан децата пеели песни и рецитирали неговите поеми със същото прилежание, с което се посвещавали на други дейности.

Това позволявало на детето да почувства радостта от спонтанността. Песента освобождавала напрежението, присъщо на училището, и скоро се усещал синхронът на средата. Песента била като пропуск към адаптацията.

Тагор се е чувствал „на ти“ с живота и лириката му е свидетелство за космическата му принадлежност. Така ни казва в книгата си „Жътва“:

Чувствам, че всички звезди греят в мен.

Светът се втурва в живота ми.

Друга значима страна на Тагор е преводът му на Кабир, мюсюлманския поет, който призовава към съзерцание на божеството, към търсене на върховната наслада в самата душа. Няма определено светилище, нито свещена река, нито одежди, нито предварително установени церемонии за молитвата, която се ражда в душата и извира от устните с дълбоката емоция на съзерцанието.

Бенгалският език е способен изящно да изрази преживяването на мистичния суфи. Преводът на тези превъзходни и уникални стихове на испански език е дело на Хоакин Гонсалес, който вложил целия си талант да създаде стихове — духовно убежище, светло вдъхновение за чувствителния читател.

Така учи Кабир:

О, човеко, ако ти не познаеш своя Повелител,

на що крепиш цялата си гордост?

Остави настрана всяка предумисъл:

едните думи нивга не ще те слеят с него.

 

Не позволявай да бъдеш подведен от това,

що са писали други:

Любовта е нещо различно.

Само който в истината я потърси,

я намира.

 

Аз се смея, като чуя,

че във водата рибата е жадна.

По този начин творчеството на Тагор и на Кабир се сливат в едно и могат да се резюмират в една-единствена задача:

Чуй ме, братко,

изпълни сърцето си с лика на любимия.