Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (8)

Пета глава
Зимна пеперуда

Когато на другата сутрин Акитада отвори очи, стаята му бе изпълнена с неземна белезникава светлина. Той примигна, за да проясни поглед, и видя, че това не бяха слънчевите лъчи. Спомни си събитията от предишната нощ и бремето на неуспеха се стовари отново върху душата му. Мотосуке, неговият главен и единствен заподозрян, не можеше да бъде обвинен заради предстоящата сватба на дъщеря му с императора. Акитада дълго се въртя в леглото след банкета, но очевидно най-накрая се бе унесъл и неслучайно се бе успал.

С тежка въздишка се измъкна изпод топлите завивки и стъпи на ледения под. Наметна халат върху нощната си риза и отвори капаците на прозореца.

Пред очите му се разкри напълно нова гледка. Под посивялото от облаци небе чист, непокътнат сняг покриваше облите камъчета на пътеките в двора, оградата и нагънатите покриви на околните административни сгради, които образуваха голямо бяло каре. От голите клони на сливовото дърво пред верандата се посипа облак ситен бял прашец — двойка кафяви врабчета бяха разтърсили настръхнали от студа пера и вирнали главици, обърнаха към него черните си като мъниста очи. Едното от тях изчурулика и настроението на Акитада мигом се оправи.

Той отиде до масата и взе оставения там от слугата на губернатора оризов сладкиш. Отчупи едно парче и нарони трохи в снега пред прозореца. Двамата му посетители се спуснаха с развълнувано чирикане и техният зов бързо събра цял орляк шумни пърхащи врабци. Те се биеха за всяка троха, изтикваха встрани по-слабите, кълвяха по-малките. Един дребосък обикаляше отстрани и неколкократните му опити да се промуши между останалите завършваше с яростно накълваване от яките човки на по-възрастните. Акитада хвърли трохи към него, но резултатът бе още по-драматичен. В крайна сметка дребното врабче отлетя настрани до стената на сградата почти в краката на Акитада, където по-страхливите му събратя не смееха да приближат.

Акитада проследи с усмивка как малкото врабче изкълва остатъците. Оцеляването в природата не се отличаваше кой знае колко от оцеляването в неговия свят. Искаше се решителност, смелост и търсене на алтернативни решения. Нямаше да се изненада, ако враговете му очакваха с нетърпение да се провали с тази задача. Щом младостта му и липсата на влиятелни покровители не го бяха съкрушили, вероятно очакваха да се провали в разследването на нерешимо престъпление. Мотосуке можеше да бъде обвинен в кражба на данъците, ако Акитада избереше да се изправи срещу недоволството на императора. Откъдето и да го погледнеше, все той, Акитада, бе губещата страна.

Врабчето обаче му даваше чудесен пример, че стига да иска, човек може да се измъкне от враговете си. Акитада също щеше да се опита да намери свое решение: и то беше в поканата на господаря Тачибана. Изтупа ориза и трохите от дланите си, затвори прозореца и започна да се облича.

 

 

Часът бе твърде ранен за посещение в дома на уважаван възрастен човек, даде си сметка Акитада, докато крачеше по заснежените улици на града, но пък и визитата му не можеше да се смята като посещение на любезност. Колкото повече си мислеше за необичайните обстоятелства, при които Тачибана му прошепна своята покана, толкова повече се убеждаваше, че човекът очевидно се страхуваше и се бе обърнал към него за помощ.

Ето защо той ускори крачки. Когато стигна квартала с по-големи сгради, очевидно строени за богатите граждани, отделени от улицата с високи стени, той попита един просяк къде е домът на бившия губернатор. За услугата хвърли в паничката му няколко дребни монети.

Къщата на господаря Тачибана не беше далеч и когато най-сетне потропа на стабилната дървена порта, се наложи да почака доста, докато вратата се отвори с леко скърцане. Вътре го пусна възрастен слуга, толкова прегърбен и слаб, че Акитада всеки момент очакваше да го чуе как скърца като вратата. В дъното на малкия вътрешен двор се издигаше къщата, чийто стръмен покрив бе покрит със сняг и контрастираше на потъмнелите от времето дървени стени и капаци на прозорците.

— Казвам се Сугавара — рече Акитада на стареца, който доближи пръсти до ухото си, за да чува по-добре, и замига неуверено. — Господарят Тачибана поръча да дойда да го посетя днес — вече почти викаше младият мъж.

Слугата се завъртя безмълвно на пета, пое по заснежената пътека, която минаваше покрай къщата, и влезе в градината. Акитада се поколеба миг-два и го последва.

Градината, в която влезе, беше проектирана от истински майстор. Елегантно наредените камъни, храстите и подрязаните борови дръвчета, красиви и в този сезон, бяха целите посипани със сняг. Пътеката извиваше покрай висок каменен фенер и малко езеро, където проблясваха златисто сребърните люспи на скритите на дъното шарани.

Тясната пътека се вливаше в друга, също толкова чисто и спретнато пометена, и в крайна сметка стигаше до ниска постройка — закътан павилион, обиколен с дървена веранда.

Старият слуга бавно изкачи стъпалата и педантично събу дървените си налъми. Акитада, който го следваше по петите, се наведе, за да свали ботушите си. Чу как вратата се отваря и последва вик. Бързо измъкна краката си от ботушите и надникна в просторното студио. Стените вътре бяха покрити с рафтове с книги и кутии за документи, подът бе застлан с рогозки.

Слугата стоеше с гръб към него.

— Господарю? — с треперещ глас повика той. — Горкият ми господар! Господине, не бихте ли проверили дали е жив? Трябва да изтичам за лекар. Боже, боже! Какъв ужас!

Тъй като очевидно слугата бе неспособен да се движи, камо ли да тича, Акитада приближи, за да види какво става.

— Успокойте се — рече той и пристъпи напред.

Гологлав, с роба от семпла сива коприна, господарят Тачибана лежеше възнак до своето бюро край библиотеката. До него се виждаше ниска стълбичка, използвана обикновено за да стигнеш до по-високите рафтове, нападали листове и отворена кутия за документи с още документи лежаха навсякъде около безжизненото му тяло.

Акитада коленичи и допря пръсти до сънната артерия на мъжа. Нямаше пулс и тялото беше леденостудено. На рогозката до главата му бе изтекла малко кръв. Акитада се опита да си спомни какво пишеше в медицинските учебници за това как да се определи времето на смъртта. Вдигна ръката на стареца, улови пръстите и се помъчи да раздвижи китката. Усети слаба съпротива. Тялото вече се сковаваше. Заключи, че смъртта е настъпила преди много — не можеше да определи колко — часове.

Имаше ли значение? В единия край на писалището се виждаше друго петно кръв и няколко сиви косъма. Акитада вдигна очи нагоре към рафтовете. Единият от най-високите бе почти празен. Огледа отново разпилените документи и преобърнатата стълбичка. Очевидно бившият губернатор бе загубил равновесие, докато се е опитвал да свали нещо от горния рафт.

— Боя се, че господарят ти е мъртъв — въздъхна Акитада и се изправи.

Старецът го гледаше втренчено. Очите му постепенно се напълниха със сълзи, но той остана безмълвен.

— Излишно е да викаш лекар — извиси глас Акитада. — Починал е снощи. Вероятно е паднал, докато покатерен на стълбичката се е опитвал да свали кутиите от онези рафтове.

— Боже, боже! — старецът стана бял като платно и ръката му се стрелна към гърдите.

Акитада обгърна раменете на човека и го поведе към изхода.

— Излез да подишаш чист въздух. — Изведнъж се сети и за лежащия на пода Тачибана и попита: — Господарят ти оплаквал ли се е от световъртеж?

— Никога. Беше много здрав. — Слугата преглътна няколко пъти и неочаквано се разбъбри. — Жив и енергичен. Често пъти съм му завиждал. А ето че сега е мъртъв. — Лицето му се изкриви и той заклати глава, сякаш се чудеше над непредсказуемостта на съдбата.

Акитада си спомни, че Тачибана се бе олюлял предишната вечер, и попита:

— Въпреки това е имал лекар, нали? Щеше да го викаш.

— Не, той нямаше лекар. Дори и миналото лято, когато се оплака от болки в стомаха. Не харесваше лекарите. Смяташе, че от тях хората само се разболяват още повече, защото ги тровят с лекарствата си. Вярваше в правилния живот и многото работа и все повтаряше, че затова е в такава добра форма. Казваше ми да ям повече лук и да престана да спя толкова много и болките в гърба щели да спрат.

— И какво стана? Мина ли ти? — полюбопитства Акитада.

— Много ми е трудно да съм буден, а и не обичам лук. Но господарят се излекува. Болките в стомаха му отминаха. Приготвяше ориза си със специални билки и се чувстваше добре.

— Ясно — рече Акитада. — Ако си се посъвзел, няма да е лошо да отидеш да съобщиш на госпожа Тачибана какво се е случило. Трябва да се съобщи и на властите. Иди при префекта. Там знаят какво трябва да се направи. Ще остана тук, докато дойдат.

Възрастният слуга хвърли тъжен поглед през рамо.

— Ужас! — въздъхна той. — Ще тичам с всичка сила, господине.

Акитада го проследи с поглед как с мъка се наведе, за да сложи налъмите си, и забеляза, че до вратата има още един чифт. Вероятно на господаря Тачибана. Младият мъж приклекна и ги докосна с пръст. Бяха съвършено сухи.

Най-сетне старият слуга пое с олюляване към къщата. Щеше да мине много време, преди да се появи някой.

Акитада се върна в помещението и коленичи до тялото. Този път се зае да изследва внимателно позицията му и опипа черепа. През оредялата сива коса, точно над кока на възрастния мъж, усети вдлъбнатина с размерите на черупка на стрида. Костта поддаде и по пръстите на Акитада полепна кръв и мозъчно вещество. Канеше се да отрие пръсти в рогозката, когато забеляза сред корените на косата на починалия някаква зеленикава частица. Внимателно я отдели от космите и видя, че това е окървавено късче керамика, голямо колкото нокътя на малкия му пръст. Остави го върху близкия лист хартия, за да го разгледа по-добре. Оказа се леко извито — лъскаво зелено отвън и сиво-бяло отвътре. Назъбените ръбове бяха от печена глина. Парчето му напомни за керемидите, с които покриват покривите, с тази разлика, че обикновено такива керемиди са в по-сини нюанси. Огледа се и отново излезе на верандата пред входа. Никъде не забеляза керемиди. Покривите в имота на Тачибана бяха покрити с дебел слой слама.

Върна се пак в студиото, уви парченцето в къс хартия и го прибра в пояса си. Едва тогава седна и се замисли.

В първия момент, в който видя тялото, разочарованието го бе ударило почти физически и той дълбоко се бе засрамил от своя егоизъм. После си спомни колко настойчиво старецът го бе помолил да се видят и едва тогава в съзнанието му се оформи мисълта, че тази смърт беше всъщност твърде удобна, за да е случайна.

Дали някой не бе чул думите на бившия губернатор и не го бе проследил до дома му?

Акитада се питаше дали би намерил отговор сред документите на починалия. На етикета на отворената кутия пишеше „Селскостопански стоки“. Погледът му се плъзна и по останалите: „Рибарство и корабоплаване“, „Производство на коприна“, „Местни обичаи и любопитни факти“, „Храмове и параклиси“ (сигурно там имаше информация за Джото и неговия храм), „Търговци и майстори“, „Растения и животни“, „Артисти и куртизанки“ и „Престъпления и местната администрация“ (друго интересно заглавие). Акитада продължи да търси етикет на кутия, от която можеше да научи нещо повече за събирането на данъци, но не откри нищо. Имаше само още една, на която пишеше „Живот сред жаби и цикади“. Заинтригуван, той се покачи на стълбичката и свали въпросната кутия.

Вътре откри странни документи. Най-отгоре имаше няколко стихотворения, възхваляващи природата. Акитада не беше ценител на поезията и им хвърли само бегъл поглед, следваха рисунки на скали, растения и цветя в композиции и различни съчетания, бележки за някои културни събития, преписи на китайски текстове, описания на градини, а на дъното лежеше труд със заглавието „Живот сред жаби и цикади“. В него се описваше какво е удоволствието от създаването на градина и носеше печата на Тачибана.

Акитада бе очарован от интересите на образования мъж и внезапно изпита чувство на загуба за това, че не го е познавал. Тъкмо затваряше с тъга кутията, когато до слуха му достигна тих шум от леки стъпки.

Побърза да върне документите на място и се обърна към вратата. Съвсем близо до рамката забеляза две двойки вдлъбнатини в рогозката. Между тях имаше разстояние от около метър и нещо. На фона на заснежения двор някой бе коленичил на верандата и очевидно събуваше обувките си. Излезе да види кой е посетителят. Слабичко момче на около дванайсет или тринайсет години бе коленичило и вдигна тревожни очи към Акитада.

— Господарят? Вярно ли е? — с пресеклив глас попита хлапето.

— Господарят Тачибана се е олюлял и паднал — кимна Акитада. — Починал е.

Момчето преглътна мъчително и продължи:

— Искам с нещо да помогна.

— Много си млад — усмихна се Акитада. — Къде са другите слуги?

— С изключение на стария Сато, всички останали са жени — пренебрежително съобщи то.

— Как се казваш?

— Джунджиро, ваше благородие.

Гласът му отново му измени. Акитада се вгледа по-внимателно в лицето му.

— Ти май обичаш господаря си?

Момчето кимна и прокара загрубяла ръка по лицето си.

— Какво ще наредите да направя? — попита то начумерено.

— Може да отидеш до покоите на господарката си. Тя знае ли какво се е случило?

— Никой от нас не ходи там. — На лицето на хлапето се изписа упорито изражение. — Може да влиза само дойката й. Ето къде живее — и посочи стръмното било на покрив, скрит между дърветата.

Акитада присви очи. Не можеше да не забележи враждебността в гласа на момчето и сърдития блясък в очите му, съпътствал думите и жеста.

— Да разбирам ли, че дойката й е нещо като дракон? — попита той. — Много съм ти задължен, че ме предупреди.

— Няма да пробутва номерата си на един благородник — изсумтя момчето. — Мрази само нас, слугите. Сипе всякакви лъжи пред господаря — чупели сме, крадели сме, не сме си вършели работата. А доближим ли до покоите на госпожата, заявява, че шпионираме. Ужасно е проклета. Заради нея уволниха много от слугите, а вчера пък заяви на господаря, че Сато бил твърде стар за задълженията си и спял по цял ден. — Момчето прехапа устни. — Не ми се мисли какво ще стане с нас сега.

— С течение на времето нещата ще се уредят — опита се да го успокои Акитада. — Господарят ви сигурно е оставил завещание, в което се е разпоредил за вас. Чакам сега властите, които трябва да дойдат всеки момент. Защо не отидеш при входната врата? Ще им покажеш откъде да минат.

Момчето се поклони и се спусна да изпълни задачата.

Акитада се върна в студиото на господаря Тачибана и се наведе над вдлъбнатините в рогозката. Те бяха съвсем ясно очертани. Младият мъж се огледа, за да види кой от мебелите би могъл да отговаря на тези разстояния. Единствено ниското писалище му вършеше работа. В момента то бе поставено доста необичайно. Човекът, който би работил на него, ще бъде с лице към стената. Едва ли бившият губернатор ще обърне гръб на прекрасния пейзаж навън. Защо му е било необходимо да мести бюрото? И ако не го е направил той, кой би го преместил и защо?

Разгледа отново мястото на фаталната рана, кръвта в ъгъла на бюрото и изобщо сцената на предполагаемото нещастие и сбърчи чело.

На бюрото бяха подредени обичайните принадлежности за писане. Спретната купчинка листове оризова хартия с нова четчица до тях. Мастилница в подходящо по размер гнездо от нефрит. Акитада пъхна пръст в мастилницата и за негова изненада тя се оказа съвсем суха. Направи му впечатление и че никъде не видя нито лампа, нито свещи.

Тъкмо се канеше да събере изпопадалите документи, долови съвсем леко шумолене зад гърба си. Обърна се рязко и замръзна.

На прага на студиото стоеше най-красивото момиче, което някога беше виждал.

Прелестни очи с много дълги мигли, косо разположени на лице със съвършен овал, следяха внимателно всяко негово движение. По детски пухкавите устни бяха леко отворени. Тя прокара език по тях и преглътна.

— Къде е съпругът ми? — думите й прозвучаха като полъх на вятъра. От широкия ръкав на копринения й жакет, покрит с цветни бродерии, се подаде крехка ръка, която отстрани кичур лъскава черна коса. — А вие сте?

Акитада с усилие се върна към действителността. Поклони се по-дълбоко, отколкото изискваше случаят.

— Сугавара Акитада, госпожо. Идвах да посетя съпруга ви, когато… Може би ще ми разрешите да ви отведа до покоите ви. Тук не е подходящо за вас.

Тя тревожно местеше очи от него към пода. Акитада се надяваше, че фигурата му закрива гледката, но очевидно не твърде успешно.

— Значи е вярно, така ли? — въздъхна тя. — Моят господар е… мъртъв?

Мекият й глас звучеше отчаяно. Кожата й бе необикновено бледа и прозрачна.

— Много, много съжалявам… — заекна Акитада и разпери безпомощно ръце. — Страхувам се, че… Станало е нещастие. Но вие не бива да сте тук. Слугите ще се погрижат за вас. — Той пристъпи напред, но тя се промъкна покрай него.

Също като стария слуга, остана за части от секундата вцепенена край трупа на съпруга си. Сетне започна да се олюлява. Акитада успя да я подхване, преди да се строполи на земята.

Вдигна я и понесе крехкото, напълно отпуснато тяло. До обонянието му достигна аромат на цветя — не можеше да каже от косата или от дрехата на непознатата. За първи път държеше тялото на жена от собствената си класа, което според строгите правила на тяхното общество бе немислимо. Усети как лицето му пламва от неудобство. Какво да прави сега? Не можеше да я пренесе така през градината. Не му се мислеше какви слухове ще тръгнат, ако някой от слугите ги видеше. Не стига това, но и онзи досаден, уж подчиняващ се на правилата и с мръсно съзнание префект Икеда щеше да пристигне всеки момент със следователите си.

— Госпожо Тачибана — прошепна той тревожно в розовото ухо, което бе до самото му лице.

Долови лек трепет в тялото. От своя страна и той я поразтърси и усети как две нежни ръце обгръщат врата му, а копринената кожа на бузата й докосва неговата. От устните й се отрони лек стон и тя заплака безмълвно на рамото му.

Акитада се чувстваше като някакъв жесток грубиян, но продължи да я държи в ръцете си, за да я остави да поплаче. Все пак след около минута-две се обади:

— Госпожо Тачибана, опитайте се да бъдете силна. Всеки момент може да влезе някой.

Жената неохотно отпусна ръце и стъпи на пода. Акитада продължи да я придържа, докато не се увери, че стои стабилно на краката си.

— Много сте любезен — промълви тя. — Моля да ми простите. Трябваше да дойда и да се уверя лично. — Гласът й пресекна. Девойката леко се отдръпна и пристъпи към вратата.

— Нека ви придружа — предложи Акитада.

— Не. — На прага тя спря, обърна се и го погледна. Очите й плуваха в сълзи. Акитада си помисли, че едва ли на света има толкова красиви и толкова тъжни очи. В следващия миг жената се усмихна — с едва забележима и много смела усмивка, която направо разбива сърцето. Поклони се леко и продължи: — За мен беше чест да се запозная с вас, господин Сугавара. Няма да забравя вашата доброта.

Акитада пристъпи напред и отвори уста да отговори, но тя вече бе напуснала павилиона, оставяйки след себе си само звук от леко шушнене на коприна и едва доловим аромат на цветя.

Той постоя на прага, изненадан от обзелото го усещане за ограбеност, и изпрати с поглед грациозно пристъпващата жена с живописен жакет, която удивително много приличаше на великолепна пеперуда, неочаквано появила се в света на зимния сняг.