Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (10)

Седма глава
Животът на обикновените хора

Тора реши да се увери, че Хигекуро и момичетата са в безопасност. Над града отново надвиснаха облаци, стана студено, но нов сняг не заваля. Мислите му бяха заети с Отоми, докато крачеше забързано, и не усещаше пронизващия вятър.

Минаваше покрай параклиса в края на улицата, където се намираше домът на Хигекуро, когато забеляза две фигури в яркожълти роби, и побърза да хлътне във входа на параклиса, откъдето можеше да ги следи, без да бъде забелязан.

Двамата монаси очевидно се готвеха да помолят за храна, защото бяха спрели пред една врата и чакаха да им отворят. Най-сетне някой отговори на чукането им и те подадоха купичките си. Стопанинът ги напълни и монасите продължиха нататък. Тора усети, че и той огладнява. Преваляше пладне, а храната на господаря му беше лека по стандартите на Тора. Той си мислеше със завист за двете пълни купички на монасите, когато с изненада забеляза, че те изсипаха полученото в сухите треви край пътя и продължиха да чукат на следващата врата. Възможно ли бе да са толкова разглезени, че да търсят някакви деликатеси?

Едва когато достигнаха къщата срещу входа на школата на Хигекуро, Тора си даде сметка каква е истинската им цел. Някаква възрастна прислужничка излезе пред прага и посочи насреща. Монасите й задаваха въпроси, а тя сочеше устните и ушите си и обясняваше нещо. Жената се прибра, монасите се повъртяха още известно време, оглеждайки школата, след това се обърнаха и си тръгнаха.

Значи тия копелета продължаваха да се интересуват от Отоми!

Хигекуро беше сам в тренировъчната зала, когато Тора връхлетя вътре. Старият воин се упражняваше в стрелба с лък така съсредоточено, че дори не обърна глава. Седнал на стола си, той изпращаше с огромна лекота една след друга стрели към редица от малки мишени, отстоящи на около двайсетина метра от него. Засега не бе пропуснал нито веднъж. Едва когато в колчана не останаха стрели, учителят вдигна глава и погледна през рамо, за да види кой е посетителят.

— Мислех си, че мога да държа лък — изръкопляска Тора, — но съм се лъгал. Защо стрелите са толкова дълги и каква е таксата ти за един урок?

— Това са състезателни стрели — засмя се Хигекуро. — В армията се използват къси. За приятели уроците са безплатни.

— Сега, когато имам постоянна работа, мога да плащам. Може ли да започнем още днес?

— Никога не отказвай подарък от благодарен човек. Това го унижава. За теб уроците ще са безплатни, но днес очаквам ученици. Имаш ли нещо против да започнем някой друг път?

— Не, разбира се. Трябва да се видя с Отоми. Забелязах монаси, които отново душеха наоколо.

— Така ли? — вдигна вежди Хигекуро. — Ще се върне всеки момент.

Тора сбърчи чело.

— Ще я изчакам.

— Както искаш — засмя се Хигекуро тихо и отново се върна към заниманията си.

Младият мъж крачеше неспокойно и в съзнанието му се нижеха най-ужасни картини. Най-сетне вратата се отвори и Отоми и Аяко влязоха, натоварени с кошници за пазар.

— Къде бяхте, по дяволите? — изстреля той. — Не знаете ли колко е опасно сами жени да се размотават по улиците?

Отоми се стъписа от гнева на лицето му, но сестра й сбърчи сърдито чело.

— Това не е твоя работа.

Хигекуро се изкашля и се намеси:

— Защо сега, когато момичетата вече са тук, не останеш да хапнеш с нас?

— Благодаря, но нямам време — не откъсваше Тора поглед от Аяко. — Проклетите монаси са открили къде живеете. Разтревожих се за сестра ти.

— Защо? — отвърна тя на гневния му поглед.

Баща й отново се изкашля.

— Много мило от твоя страна, приятелю, но мисля, че Аяко би могла да се справи с лекота с няколко монаси.

— Как може да си сигурен? Не си ги виждал в действие. Никога не може да си в безопасност, когато тия мъжаги се развихрят. Две момичета и… — той се усети и млъкна.

— Инвалид щеше да кажеш, нали? — разсмя се Хигекуро. — Не мога да се обидя от такова нещо, приятелю. Наистина ли имаш толкова малко доверие в моите умения и в тези на Аяко? Самоотбраната е нашият бизнес. Освен това ключалките на вратите ни са здрави. Не се безпокой! Ще се погрижим Отоми да не остава сама в бъдеще. Не мисля, че ще се върнат. Трябва да са много тъпи, за да рискуват да ядат бой само заради едно хубаво личице. — Характерният гърлен смях на учителя проехтя отново.

Аяко също се засмя и секунди след нея се усмихна и Отоми.

Тора усещаше, че Аяко му се подиграва, и се обиди. Отправи към Отоми поглед, пълен с укор.

— Предупреждавам ви — рече той на по-голямата сестра, — че тези монаси са опасни копелета. — Репликата му предизвика нов смях. — Както искате — изсъска младежът, завъртя се на пета и се обърна да си върви.

На входа се сблъска с двама от учениците на Хигекуро — набити низши офицери от гарнизона, които изгледаха с презрение простата му тъмносиня дреха и минаха покрай него, без да го удостоят с повече внимание. Тора изпита огромно желание да се сбие с тях, но бързо се овладя и излезе.

Навън пред очите му се мярна оранжевата роба на монах, но този път дори не се правеше, че проси, а направо спря пред тежката висока врата на съседа на Хигекуро и почука. Отвориха му и той изчезна вътре. Честолюбието не позволи на Тора да се върне, за да предупреди приятелите си и да изслуша поредния присмех. По-скоро реши да се вслуша в призивите на празния си стомах и се насочи към пазара. Там, докато търсеше нещо за хапване, щеше да се опита да събере малко информация.

Застана насред тълпата и се заоглежда. Най-сетне спря минаващ продавач на топли кестени и срещу един грош си купи цяла шепа. Продавачът изсипа в ръката му от горещата си стока.

— Дано демони изгълтат тестисите ти — извика от болка Тора и заподскача, прехвърляйки топлите топчета от едната ръка в другата.

— Защо не ги сложите в ръкава си, за да не парят пръстите ви? — попита продавачът с широко отворени от изумление очи.

— Благодаря за съвета — процеди Тора и отмина.

— Поредният тъп чиновник — сподели продавачът със следващия си купувач.

Началото определено не беше добро, но пък кестените бяха вкусни и стоплиха малко стомаха на младежа, който продължаваше да се оглежда за някое по-дружелюбно лице, за някой, който не би имал нищо против да разговаря с непознат. Обиколи целия пазар и заключи, че търговците в Кадзуса са особено несимпатично племе. Не беше утолил глада си и спря пред продавач на нудли от елда.

— Имате ли проблеми тук с монасите? — попита той, докато броеше медните грошове.

Продавачът го изгледа начумерено.

— Никакви. Свети хора, които си харчат свободно парите. — След това изгледа синята дреха на Тора и додаде: — Не са като някои, които ограбват бедняците и плащат по няколко гроша.

— Надявам се жена ти да те бие тайно вкъщи — изсъска Тора и отмина. Думите на продавача все пак го смутиха и той се скри зад един стълб. Измъкна плата на робата си над пояса, за да изглежда по-небрежно, и натъпка полите в ботушите. Прибра черната шапка в пояса и поотпусна възела, в който бе стегната косата му. Решил, че е нарушил малко вида си на държавен чиновник, той се върна към задачата си.

По едно време долови разговор за бившия губернатор между някаква дебела жена и нейна клиентка и се насочи натам. Беше убеден, че ако помогне на своя господар в решаването на загадката с изчезналите данъци, ще му бъде благодарен.

— Какво се е случило, бабо? — попита той жената.

— Снощи е починал губернаторът — отвърна тя, като не пропусна да огледа стройната фигура на младия мъж. — Велик човек беше. Но това стига всички ни. Все едно от висша или низша класа си, дали си губернатор или просяк. Свършваме по един и същ начин. Самият Буда, който е роден принц, станал просяк, когато научил за смъртта.

Нечий познат глас се обади:

— А може ли да стане обратното? Ще ми се да стана губернатор.

— По-вероятно е да се преродиш в шугаво псе — презрително го сряза дебеланата.

— Тъкмо ще имам възможност да вдигна крак над тъпата ти костенурчена глава — провикна се Мишока и от гърдите му се откърти типичният му виещ смях.

Жената зяпна от възмущение и посегна да го удари с една от дългите репи пред нея.

Мишока се отдръпна на благоразумно разстояние и повлече Тора след себе си.

— Проклет да бъда, ако това не е смелият герой, дето живее в трибунала. Как се оправи с фустата?

— Шшт! — огледа се тревожно Тора да види дали някой не ги е чул. — Ела с мен, разбойнико. Ще те черпя чаша вино, за да ми разкажеш някои клюки.

— Не мога да откажа такова нещо — светнаха очите на Мишока. — Тук наблизо има подходящо място.

Въпреки патерицата Мишока се понесе пъргаво напред, последван от Тора. Ама че мошеник, помисли си младежът, докато се опитваше да догони подскачащата фигура пред него, от която се надяваше да научи интересни неща.

Щом наближиха притиснатата от други два дюкяна малка кръчма, към която очевидно се бяха запътили, Мишока се върна към куцукането си. Вътре имаше само няколко посетители. На ниска дървена платформа бяха наредени глинени делви с вино, край които се въртеше кръглолика жена, на чийто гръб беше привързано заспало бебе.

— Хей, сестро — провикна се Мишока. — Налей ни по чаша от най-доброто. Приятелят ми плаща. — Сетне развърза фалшивия си крак и го остави до патерицата, за да опъне малко сгънатия до този момент крак.

— Виждам, че продължаваш с мошеничествата — ухили се Тора.

Жената остави пред тях шише с вино и две чаши.

— Какво прави хубавец като теб с този въшльо? — попита тя Тора, след като го огледа от главата до краката и тупна приятелски по гърба Мишока.

Тора напълни чашите и вдигна очи към нея.

— Правя го за душата си, миличка. За да се покая, всеки месец изхарчвам спечелените с труд пари за някой мързеливец. Това ме кара да не забравя какъв бих бил, ако не си счупвам гърба от работа.

Жената се разсмя весело и се върна на мястото си при делвите.

— Пия за тежкия ти труд — вдигна чаша Мишока и я изпи на един дъх.

Тора проследи как течността се излива в дръгливото гърло и отпи едва-едва от своята. Виното наистина беше много добро. Събеседникът му премлясна доволно и остави празната чаша на масата, за да може домакинът му да я напълни отново.

— И за покаянието ти — продължи Мишока и пресуши отново чашата.

— Като те гледам, май месеци наред няма да има нужда да търся някой просяк за месечното си покаяние.

— Винаги съм насреща — обеща Мишока, след което изпадна в такъв пристъп на виещ смях, че се наложи Тора да го тупне по гърба, за да не се задави. — Е, какво искаш да знаеш? — изграчи просякът, когато най-сетне успя да проговори.

— Тревожа се за момичето.

— Браво на теб! — възкликна Мишока. — Мислиш ли някога за нещо друго, освен за жени?

— Няма значение сега. Преди малко се отбих в дома на Хигекуро и заварих наоколо да се въртят бръснати глави, а други двама разпитваха съседите, като сочеха към школата.

Мишока подаде за пореден път чашата си и Тора наля вино. Просякът я гаврътна и отново я подаде.

— Не се тревожи — рече той. — Ще се справят.

Тора започваше да се дразни.

— Слушай! — сграбчи той окъсаната дреха на стареца и го дръпна рязко към себе си. Платът шумно се разпра и младият мъж пусна бързо реверите, когато видя, че мършавите ребра отдолу са покрити със синини. Някой здравата беше бил човека.

— Виж какво направи! — ядоса се Мишока. — Остави ме гол в този студ. И то с тези мои слаби гърди — закашля се той.

— Моля те да ме извиниш. — Тора бръкна в пояса си и извади останалото от заплатата за месеца. — Ето вземи. Купи си една прилична дреха. С тази дрипа, дето е на гърба ти, бълхите ще измръзнат.

Мишока бързо събра медните монети, но отново се закашля. Този път дълго не можа да спре и в един момент дори посиня от липса на въздух, сълзи се стекоха по сбръчканото му лице.

— Вода! Донесете вода — развика се разтревожено по-младият му спътник към жената. — Ще се задуши!

— Вино! — прошепна със сетни сили Мишока. Той продължаваше да кашля и да се гърчи. — Само топлината… на виното ми помага. — Въпреки очевидното страдание очите му внимателно следяха движенията на жената. — Бъдете благословени! — задъхваше се той. — И двамата.

— Известни са ми неговите пристъпи — спокойно заяви жената. Тя се извърна, извади детето от препаската и започна да го кърми.

Мишока изпи поредната си чаша и Тора, без да се бави, му наля отново. Постепенно кашлицата утихна. Просякът го погледна над ръба на чашата.

— Ти си добро момче — рече той. — Не се тревожи. Момичетата ще се справят. Аяко е истинска напаст. По-добре стой тук да си пием. — Оригна се и запя със старчески продран фалцет. — По дяволите войниците! — неочаквано промълви той.

— Войници ли? — недоумяваше Тора. — За какви войници говориш?

— Мисля, че те са го пребили — вдигна очи от бебето си жената.

Мишока промърмори още нещо под нос, сви се на мястото си и захърка. Тора хвърли няколко монети на масата за виното и си тръгна.

Вън вече бе настъпила нощта и той се замисли за загубата на толкова много време и почти всичките си пари по две неблагодарни жени и един безполезен скитник без почти никакъв резултат.

На пазара все още кипеше живот, фенери и газени лампи осветяваха сергиите и малките магазинчета. Много от купувачите също носеха фенери. Всички тези светлини хвърляха вълшебни отблясъци върху стоките и хората. Продавачите на продукти имаха много работа в този час на деня. Във въздуха се носеха миризми на риба, на супа с подправки, на печени закуски и кестени. Гладът на Тора отново се събуди. Беше се наливал с вино, когато всъщност бе време за сериозно ядене. Разследването се оказваше голямо изпитание за стомаха.

По едно време долови аромата на любимите си сладкиши от пържен ориз и устата му се наля.

Момчето, което ги разнасяше в две кутии от бамбукова дървесина, закачени на дълга пръчка, бе слабо и дрипаво.

Тора го настигна и скочи пъргаво пред него.

— Спри — разпери той ръце. — Тъкмо навреме.

Момчето се стресна и замръзна изплашено.

— Не бързай толкова, приятелю! — Тора надникна в кутиите и с радост установи, че са пълни. — Гледай колко са много! Как е, добре ли върви бизнесът?

— Не! Почти нищо не съм продал. Моля ви, пуснете ме.

Изгладнелият Тора го стисна още по-здраво.

— Къде си се разбързал? Не съм свършил още с теб. Защо не се държиш по-прилично? Очевидно не знаеш как да се държиш с хората, от които зависиш.

Продавачът се сви.

— Извинете, господарю — запелтечи той. — Не ви познах веднага. Тъмно е все пак. Ще платя каквото трябва. Знам си задълженията. Смятах да мина през „Небесния дом“ на път за вкъщи. — Той бръкна в ризата си. — Ето, тук са! Вземете ги! Но моля ви да кажете там, че Матахиро си плаща навреме.

Тора се слиса от чутото и неволно отпусна пръсти. Усети, че в ръката му пъхат тежък пакет, и докато се съвземе, продавачът изчезна в тълпата с такава скорост, все едно го беше засмукал водовъртеж.

Нямаше съмнение, че в пакета имаше монети. Продавачът очевидно го беше взел за някой друг. Тора разви хартията. Десет сребърни монети! Твърде много пари за беден продавач на сладкиши. Това трябва да беше дълг от хазарт.

Известно време се мъчи да открие момчето и да му върне сумата, но напразно. Настроението му съвсем се развали. От една страна, стомахът не му даваше мира, а от друга — се чувстваше отвратително от поредния неуспех да установи приятелски контакт с местен жител.

Името „Небесен дом“ му звучеше като име на гостилница. Реши да отиде в нея да хапне и да остави среброто. Много се надяваше храната там да е евтина, защото след случката с Мишока бе останал без никакви пари. Попита една жена как да стигне до гостилницата. Тя го изгледа доста странно и му посочи тясна улица, без почти никакво осветление.

По-скоро прилича на адски кладенец, отколкото на небесен дом, помисли си Тора, докато пристъпваше през мръсния праг и отметна прокъсаната рогозка, която отделяше входа от улицата, и тъй като се спъна в тъмнината, се претърколи надолу по няколкото стъпала. Някой от посетителите се изсмя. Вътре се носеше тежка миризма на неизмити тела и гранясала мазнина. Няколкото запалени газеничета добавяха към общата неприятна миризма и своята, да не говорим, че наситеният им със сажди пламък по-скоро скриваше светлината, отколкото да я създава.

Когато насълзените от лютивата миризма очи на Тора свикнаха със сумрака, той различи грубо скован тезгях и мръсен под, където мъже от най-бедната класа — босоноги работници само по препаски през кръста и подплатени памучни къси палта — се хранеха и се наливаха с евтин алкохол. Приветстваха появата му с буен смях, все едно бе дошъл, за да ги забавлява.

Тора се изправи. Вероятно храната е евтина и добра, иначе нямаше да има нито един посетител. Освен това по-вероятно бе да събере нужната информация на такова място, посещавано от хора от низшата класа, отколкото в някоя скъпа гостилница.

Собственикът, дебел плешив мъж, беше опрял лакти на тезгяха и наблюдаваше новодошлия изпод рунтавите си вежди.

— Осолени зеленчуци и кана от най-доброто ви вино, едри приятелю — поръча Тора и се настани до един от мъжете.

— Какво ядеш, брате? Добро ли е? Умирам от глад.

— Най-добрата супа в града — ухили се човекът. — Стига да можеш да я задържиш в стомаха си. А ако не можеш, бягай навън. От стария Дензо се разнася достатъчно силна воня. — Останалите избухнаха в бурен смях, а старият Дензо се изправи, за да покаже уменията си.

Тора изръкопляска възторжено. Но в следващия миг усети едрата фигура на собственика да се надвесва над него.

— Може би господинът ще предпочете да отиде да се храни в „Златния дракон“ — изръмжа шкембелията. — Големият ресторант на ъгъла на пазара.

— Но защо? — вдигна очи Тора. — Ако исках, щях да отида там. Вероятно дебелият корем ти пречи да мислиш, за да казваш на един посетител, който си плаща, да отиде да се храни другаде. Искам бобена супа и вино за приятелите ми.

Изведнъж всички му станаха приятели. Дебелият собственик замърмори нещо под нос и затътри крака. Тора се надяваше, че виното ще развърже малко езиците им.

— Я ми кажете… — тъкмо започна той, когато рогозката пред вратата се отметна и в задименото помещение влязоха нови трима посетители. Изчакаха мъжете вътре да се сместят и седнаха до Тора. Всички обаче мълчаха.

Тора ги огледа добре — един грозник с белези по лицето, дебел гигант и нисък мъж с дълъг нос.

— Какво си мислите вие тримата? — сърдито ги погледна той. — Не виждате ли, че говоря с приятелите си.

— На нас тук ни харесва — отвърна Белязания. Ризата му се разтвори и разкри още много белези по тялото. Все от нож. Тора неочаквано усети, че е застрашително невъоръжен. Докато говореше, Белязания разкри изпочупените си зъби. Главата на плешивия бе удивително малка и смешно кацнала на широките му рамене. Очите му бяха празни и наивни като на бебе. Бавно мисли, реши Тора, и точно затова още по-опасен. Третият бе на средна възраст, с остри черти и тесни коварни очи като на невестулка. И тримата следяха внимателно движенията на Тора.

Колкото и да беше смел, Тора си даваше сметка, че ако ще се бие с тия, по-добре е това да стане извън гостилницата, защото всеки от останалите присъстващи с лекота можеше да забие ножа си в гърба му. Реши да опита със заплахи.

— Ако сте решили да се разкършите — подигравателно продължи той, — да излезем навън и за нула време ще съжалите, че сте се разделили с гърдите на майките си.

Най-едрият бръкна в ръкава си и извади дълъг нож.

— Да го резна ли малко, господарю? — попита с комичния си тъничък гласец.

Космите по главата на Тора щръкнаха. Белязания цапардоса едрия, за да отдели очи от Тора. Гигантът изскимтя и прибра обратно ножа си.

— Видяхме те да прибираш собствените ни пари от продавача на оризови сладки — промълви Белязания с равен глас. — Не позволяваме на чужди хора да навлизат в наша територия.

Такава била работата. Пари за защита. Тия разбойници прибираха пари от дребните търговци под предлог, че ги пазят, но откажеха ли, не ги чакаше нищо добро. Продавачът на улицата бе сбъркал Тора с един от тях и го изпрати на доста гадно място. Дори да им върнеше парите, едва ли щяха да го пуснат да си върви цял. Единственият му шанс бе да действа бързо и решително.

Добре запознат с маниера на побойниците по улиците, Тора стрелна ръката си като камшик и с опакото на дланта си шибна с кокалчетата на пръстите си дребния право в лицето. Същевременно се изправи рязко и заби стъпалото на единия си крак в стомаха на Белязания. Той пък беше толкова тъп, че се опита да се изправи и тъй като бе загубил равновесие, от силната болка се олюля и се стовари върху приятеля си. Преди да разбере какво става и да извади отново ножа си, Тора го ритна в главата. Лицето на идиота се нацупи от болка като на малко дете.

Дребният не мърдаше, но Белязания вече беше на крака и се насочи към Тора с нож във всяка ръка.

Тора знаеше, че няма по-опасно нещо от побойник с два ножа. Отстъпи, хвана първия попаднал му дървен стол и започна да отбива с него ударите на своя нападател, докато се оглеждаше за някакво оръжие. Нищо не виждаше. Дори и дръжка на метла.

Белязания режеше въздуха с удивителна скорост, Тора отбиваше, но това нямаше да трае дълго. Вече обмисляше как да се насочи към вратата, за да побегне от полесражението, когато някой му подхвърли бамбукова тояга.

Тора я улови във въздуха със свободната си ръка и тутакси се впусна в нападение. Първият нож отхвърча много скоро настрани. Белязания изруга от болка, изкриви зловещо лице, а белегът, който тръгваше от косата и стигаше до носа, стана огненочервен. Заприлича на освирепяло животно.

Тора пусна стола и се концентрира върху боя с пръчката. Белязания получи силен удар по главата и друг в стомаха, след което загуби и втория си нож. Накрая се озова прикован до стената, а върхът на пръчката притискаше гръкляна му.

Бурни аплодисменти изпълниха задушното помещение. Задъхан от усилието, Тора намести върха на пръчката върху трахеята на врага си и се огледа. Онова, което видя, едва не го накара да изпусне оръжието си.

Гигантът лежеше проснат на пода. На гърба му седеше едър мъж с посивяла коса и гъста брада, която почти скриваше лицето. Очите на мъжагата святкаха весело към Тора, а усмивката показваше, че двата горни предни зъба липсват.

— Хито! — възкликна Тора. — Какво правиш тук?

— Радвам се, че те открих навреме, брате — ухили се още по-широко човекът. — Минавах случайно и чух гласа ти.

Белязания бе започнал да се задушава, лицето му бе станало кървавочервено. Тора отслаби леко натиска си и нареди на собственика да му донесе някакво въже.

— Какво ще правим с тия тук? — попита Хидесато.

— Мисля да ги предам на властите — заяви след кратък размисъл Тора.

Всички в гостилницата ахнаха. Неколцина от посетителите дори се заизмъкваха към вратата. Собственикът, който влизаше с исканото въже, чу думите му и мигом извика:

— Никакви власти! Ще се оправим сами.

Оставиха решението какво да правят за по-късно и се заеха да вържат тримата побойници. В това време Тора и Хидесато седнаха, за да полеят срещата си.

— Как си? — попита Тора и огледа посивелите коса и брада на Хидесато.

— Напуснах армията месец след теб — сбърчи лице мъжът. — И оттогава работя при различни хора, които имат повече пари, а по-малко бойни умения.

Към тях с угодническа физиономия пристъпи собственикът. Носеше голяма кана вино, две купи с бобена супа и поднос с ориз и зеленчуци.

— От заведението — съобщи той с подкупваща усмивка.

— Задължени сме ти — усмихна се Тора и вдигна чаша към своя приятел. — Добре дошъл, братко! Искрено стопли сърцето ми с появата си. Чакай да чуеш какво ми се случи на мен.

Хидесато опита супата си и кимна към дрехите на Тора.

— Изглеждаш като уважаван гражданин.

— Нещо повече. Специален помощник съм на… — и той зашепна на ухото на Хидесато.

— Поздравления — ококори очи приятелят му, но по тона му личеше, че не е много впечатлен. — Поправи ме, ако греша — обърна се той към собственика, — но според мен ония тримата не са ти много симпатични.

— Тия копелета ли? — изплю се дебелакът по посока на пленниците. — Плащам на оная невестулка и на неговия идиот от години, а откакто се появи и третият, съм им изсипал цяло състояние. Всеки път, когато дойдат, някой от клиентите ми пострадва, но не искаме тук никой от официалните власти.

— Изнудват за пари и уличните продавачи — обади се Тора.

— Не думай — повдигна вежди Хидесато. — Значи са организирана банда.

— Данъчни служители — изсмя се смешникът на заведението. — Грабят бедните хора също като хората на онова проклето куче губернатора.

Очите на всички се спряха на Тора и настъпи неловко мълчание.

Хидесато се ухили широко.

Тора за стотен път прокле мислено синята си дреха.

— Най-обикновен клиент съм тук — започна той. — Също като вас съм на заплата. Но ако пуснете тези тримата, те ще се върнат след време и ще си го изкарат на всички ви.

Собственикът пребледня.

— Прав е. Трябва да ги убием.

— Е, тогава властите със сигурност ще дойдат — увери го Тора.

Домакинът се върна до тезгяха и измъкна голям глинен съд. Бръкна и отвътре се чу дрънчене. Извади десет сребърни монети.

— Ето на теб пет — остави той пред Тора половината, — и на теб още пет — сложи пред Хидесато останалите, — за да ме отървете от тия там.

— Не — бутна назад парите Тора.

— Стига бе! С един замах на ножа и готово. Ще ви помогнем да отнесете телата, където живеят скитниците. — Непрестанно намират там трупове на убити. Никой няма да разбере, а вие ще сте изчезнали много преди да са ги открили.

— Не сме наемни убийци — отсече Тора.

Собственикът се изплю отново по посока на овързаните мъже.

— Отрепки! Онзи едрият е Юши. Един мой познат го беше видял да изкормва малко кученце. Юши работи за по-слабия — Джубей. Джубей известно време беше сутеньор и водеше момичета на войниците, докато не разкриха, че кара момичетата си да им обират парите, докато спят. Набили го и му забранили да се занимава повече с този бизнес. Оттогава мина към изнудването на хората на пазара. Някъде преди две седмици се появи и онзи грозник. Наричаме го Белязания. Никой не знае истинското му име.

— И тримата трябва да са в затвора — упорито настояваше Тора.

— Да предположим — обади се Хидесато, — че моят с вид на държавен чиновник приятел съобщи на властите, че са го нападнали, което е самата истина. Всички вие тук ще заявите, че не си спомняте какво точно се е случило. Отвеждат ги и ги заключват до следващото заседание на съда. Не се ли появи свидетел, който да потвърди случката, ще ги пуснат на свобода. Но пък ще ви оставят на мира от страх, че ще свидетелствате срещу тях. Може да се премесят дори в друга провинция.

Предложението му беше посрещнато с одобрение. Пазителите на реда пристигнаха, изслушаха показанията на Тора и отведоха затворниците.

Тора въздъхна с облекчение. Искаше да покани Хидесато в квартирата си за нощта, за да поговорят за старите времена, но когато го потърси с поглед, оказа се, че приятелят му е изчезнал. Без дори да се сбогуват.